Литературен форум  

Брой 24 (508), 18.06.2002 - 24.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Катя Кузмова-Зографова

Жена без място

 

Зад псевдонима Ана Карима се крие Ана Тодорова Велкова. Родена в Бердянск, Украйна, през 1871 г, дъщеря на изселник от Шумен, доброволец в Кримската война, войвода на чета през 1875, участник в Руско-турската освободителна война. Майка й е украинка, последвала съпруга си след Освобождението в Шумен, където той става околийски началник. Ана Карима учи в Шумен, Варна и София, където завършва девическа гимназия. През 1888 се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов. Бракът им е неуспешен - социалистът се влюбва в жената на писателя Г. П. Стаматов и се развежда с Карима. Макар да е "занемарила" дом и деца, дъщерите й израстват културни и развиват дарбите си: Надя Сакъзова става една от близките приятелки на проф. Боян Пенев и авторка на книга върху Яворовата поезия, другата свързва живота си с художника Миладин Лазаров. И все пак, макар да има наследници, Ана Карима е самотна до края на дните си. От нея не е останал и архив...

Отначало Карима е скромна учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897 открива първото у нас женско търговско училище. С него тя открехва и голямата страница на дейността си в женското движение за равноправие в България.

В едно от ненадминатите си интервюта от рубриката "Един час при...", Христо Бръзицов, журналист, светкавичен в преценките си за хората, я определя почти афористично: "Една неспокойна душа, която копнее за мир, но когато й го предложат, ще го отхвърли" (в."Литературен глас", 1931. бр.116. с.4). И разказва любопитен епизод, свързан с феминизма й. В интервюто си Карима признава, че първоначално всъщност се била ужасила от еманципацията... Понеже се запознала с Вела Благоева, образец на еманципантка: с рязана коса, с неописуема небрежност в облеклото, с неспирна цигара в устата и с метнат крак върху крак... Но има "поанта" - Карима продължава самопризнанията си: "Обаче женитбата ми (на 18 години) за интелигент с турско възпитание и с много лоша свекърва ме накара по мой си начин да подиря спасението на поробената, беззащитна жена"...

Не закъснява и първата й по-крупна феминистка проява: през 1879 тя основава женско образователно дружество "Съзнание", което се бори за допускане на жените в университета.

Карима е една от основателките и първа председателка на създадения през 1901 Български женски съюз с печатен орган в. "Женски глас". Бидейки своенравна и често несговорчива, не след дълго става неудобна и е отстранена от Женския съюз с обвинение, че е присвоила пари... Кипяща от енергия, тя основава през 1908 нов съюз (на напредничавите жени) "Равноправие" с едноименен орган. По това време тя обикаля из страната със сказките си по женския въпрос, пише ред публицистични статии, които подписва с мъжкия псевдоним В. Самуров.

По време на Балканската война Карима е на фронта като самарянка. След събитията у нас през 1923 и 1925 г. заминава за Париж, където се свързва с Анри Барбюс и му предоставя сведения, изобличаващи белия терор в България, които му послужват за книга с красноречивото име "Палачите". Освен това пише изложения до Лигата за правата на човека и гражданина и апели, разпространявани на антифашистки митинги. Разбира се, заради тази си дейност тя е подведена под отговорност по Закона за защита на държавата от правителството на Александър Цанков.

Друга скандална проява, завършила със съдебна разправа над нея, е плод на "войната" й с председателката на Клуба на българските писателки, Евгения Марс. През 1938 Карима пише брошурката "Чудесата на Евгения Марс", в която последната е обвинена, че е продала "обсебения от нея сребърен венец на поета, поднесен му като народен дар на 50-годишния му юбилей". Впрочем, страстите Каримини в случая се нажежават и от факта, че по случай нейния собствен 30-годишен юбилей през 1921 г., Вазов е произнесъл в писмо до нея извънредно високата оценка: "Аз не мога да не вярвам в бъдещето на нашия край, щом имаме жени като г-жа Ана Карима"... Враждата Карима - Марс е засвидетелствана още в началото на века в рецензия за разказите на Е. Марс, наречени от феминистката "написани бръщолевения", за да признае, вече в "Чудесата на...", че много пъти е имала "желание да съкратя Марс и като недостойна "приятелка" на поета, и като писателка"... Безпощадна закана, нали? Тя дори укорява "почтения редактор на "Българска сбирка", че "наместо да дръпне ухото на юношата и да му прочете нотация, за да не смесва списание с балетен салон ...дава място на критичната бележка, без никаква уговорка!" А цялата софийска общественост е разпознавала под прозрачния подпис на "юношата" "И.В.", автор на положителна оценка за литературните изяви на Марс, народния поет Иван Вазов! Както виждаме, Карима не само не е робувала, но и сякаш съзнателно се е противопоставяла на авторитетите, обичала е да сквернослови и "богохулства"...

Става ясно - като че ли е бил неизбежен онзи скандален "женски" съдебен процес, увенчаващ литературната "битка" Карима - Марс, повдигнат от засегнатата и разгневена Вазова дружка. Така след антрефилето на Карима във в. "Дневник" от 12 февруари 1937 г., в което тя обвинява Марс в кощунствено отношение към лирата на Вазов след смъртта му, засегнатата подава тъжба в Софийски областен съд за обида на честта й и открива дело №227 от 22 февруари 1937 г., продължило при доста неочаквани перипетии цяла година. Карима, изоставена от своите свидетели, по чудо не попада в затвора, благодарение помиловката на цар Борис Трети. Но не е била защитена почти от никого от писателския свят, който през целия й живот я наблюдава като "чуждо тяло", с насмешка и дори със злост. Държа да отбележа, че Фани Попова-Мутафова, макар да е секретарка на Клуба на българските писателки по това време, в крайна сметка излиза в защита на унизената Карима. Причина за подкрепата й е фактът, че самата тя била потресена, както свидетелстват мемоарите й, от непочтителното отношение към кончината на друга една членка на Клуба на писателките, Лидия Шишманова. Клубните дами, според Фани Попова, в съгласие с изнесеното в "Дневник" от Карима, вместо да се поклонят на покойницата, се повеселили на своя традиционен "чай". Понеже залата вече била ангажирана, организацията направена... А смъртта на съпругата на проф. Иван Шишманов ще да е била неуместно ненадейна... Но да не задълбаваме в старите рани.

А да кажем нещо за значимата Каримина дейност на писател, публицист и редактор, осъществена освен в споменатите два вестника, още и в сп. "Почивка", в. "Българка", "Повик", и - особено в "тежкото" (3 коли) сп. "Нова струя". Макар да е просъществувало само една годишнина (10 книжки), то е оставило диря в българския фемодернизъм, ако употребя точния и красив термин на Бойко Пенчев от едноименната му статия в "Литературен вестник" от 7-13.12.1992. Вижданията на младия колега-критик са свидетелство, че днес наистина е време да се отърсим от традиционната враждебност и пренебрежителност към делото на Карима. Да се абстрахираме от факти като този, че Яворов й се е присмивал (уязвяван на свой ред от феминистката) или че Ст. Л. Костов през 1914 г. я използвал като прототип на героинята в комедията си "Мъжемразката". Феминизмите днес трябва да се осмислят спокойно и непредубедено, още повече, че те се оказаха един "нестанал проект". Може би. Във всеки случай - със сигурност в творчеството на Карима, която "фрустрира всяко "нередно" желание на "душата", която претендира, че освобождава" (Б. Пенчев има предвид яростната съпротива срещу "животинщините" на еротиката и секса в живота и поезията, оказвано в текстовете на Карима, визиращи А. Страшимиров, Яворов, че и дядо Вазов).

Братята по перо не й останаха длъжни. Не би било по български, така да се каже. Писатели и критика по нейно време са единодушни в своите отрицания. Изключение правят спомените на Стефан Попвасилев и мемоарните редове на Фани Попова-Мутафова (съхранени във фонда на НЛМ). Неслучайно ви го предлагам - като рядък пример за положителна оценка за делото на новаторката феминистка Карима! При това засвидетелствана от писателка, обвинена след 9 септември 1944 във великобългарски шовинизъм и проповядване на "фашистки" идеи. Какво ли е накарало "фашистката" Фани Попова да защити антифашистката Карима, оставила ни и един наивен апотеоз на съветската действителност?! (През 1928 тя издава възхитената си книга "В днешна Русия".) Само "женската солидарност" ли? Съчувствието към мизерстващата, отритната от обществото дръзка идеалистка, самотната женска деятелка? Която в последните си дни имала за лукс да се нахрани с хляб и ряпа... Къде ли се е затрил някогашният й войнстващ дух? Защо тя приключва дните си като аутсайдер? И дали, прочее, е случайно, че повечето от героините й в творби с показателни заглавия като "Подхлъзнала се" или пък "Загубен живот" са жени "без място", завършващи най-често със самоубийство?

 

 

...Ако за Александър Балабанов един италиански журналист беше писал, че е най-живописната фигура сред нашата общественост, същото би могло да се каже и за Ана Карима - сред българските литераторки и общественички.

Запазила някаква своя неизменна фризура от края на миналия век, небрежна към всичко модно в облекло и шапка, Ана Карима беше оригинална не само с външния си вид, а и с особения си буен и неукротим нрав, който често й докарваше мъчителни преживялици в нашите обществено-политически борби и литературни разпри, където тя пак си имаше свои идеи, които искаше със завидна упоритост да наложи в безупречната им чистота.

Наскоро, преди да почине, тя ме повика с бързо писмо да я посетя в хотел "Славянска беседа", където лежеше вече тежко болна. По нищо не познах, че от смъртта я делят само няколко дни. Все тъй възторжена и въодушевена тя ми разправи как с помощта на властта на народа добре е уредила живота си, за да може вече спокойно да поработи и довърши литературните си творби. Когато отидох отново да я посетя, за да чуя разказа, който тя искаше да ми прочете - намерих стаята празна.

И в нашата литература остана някаква празнина. Защото ние още не сме достатъчно правдиво оценили големия талант на писателката Карима, авторка на прекрасните "Разкази на народни мотиви".

 

Из непубликуваните мемоари на Фани Попова-Мутафова

Българската литература

© 2002 Литературен форум