Брой 12

Литературен вестник

28.03-03.04.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Можете ли да им простите?

Драгослав Михайлович

 

Преди четири дни във Враня получих наградата “Борисав Станкович” за книгата си “Лов на дървеници”.

В залата на читалището пред около сто и петдесет души говориха критиците Любиша Еремич и Радивое Микич, а след като получих грамотата, аз прочетох откъс от разказа “Цената на любовта” - разказ за погубената любов на двама голооточани, тероризирани от Удба. Накрая разказах накратко и за първото си посещение на честването на Бора Станкович във Враня в средата на октомври 1969 г.

Това честване се провеждаше за втори или трети път, нея година по повод годишнината от смъртта на писателя и гости бяха Иво Андрич, Велибор Глигорич, професор Виде Зафирович от Задар, Стеван Раичкович, Ацо Шопов, Добрица Ерич и аз. А по това време беше в разгара си кампанията срещу спектакъла “Когато цъфтяха тиквите” в Югославския драматичен театър - ако бяха предвидили това, организаторите със сигурност нямаше да ме поканят.Тези три-четири дни двамата със Стеван Раичкович отивахме в центъра (бяхме настанени в мотел извън града) и се връщахме с купища вестници. И във всеки вестник имаше поне по две-три нападки - къде директни, къде индиректни - по мой адрес.

По време на обедите Андрич се хранеше с Глигорич и задарския професор и ние не си общувахме с тях, но веднъж-дваж си пихме заедно кафето и имах чувството, че ме гледа със симпатия. Използвах един от тези моменти да му кажа уж на шега: “Аз се смятам за ваш ученик”, което той прие като случайно изтървана реплика, която не заслужава внимание. Не знаех дали му е известно, че в печата се води кампания срещу мен, но се държеше като че ли не му беше известно - веднага след като се прибрахме в Белград, Глигорич, макар да бях негов студент, грубо се нахвърли срещу мен на събрание на някаква първична партийна организация в Коларчевия университет, - но докато чакахме келнера, ми каза: “Голям писател беше Бора”. А после, като продължение на мисълта си или като че визираше разсеяния келнер, със своя слаб, нерешителен глас добави: “Човек не трябва да се ядосва. Всичко ще се оправи”, може би думата беше “ще се забрави”, не съм сигурен.

Един ден след нас от Белград пристигна старият журналист от “Политика” Синиша Паунович, роден в началото на века, и още преди да се настани, седна на масата на Андрич, извади от пътната си чанта дебела тетрадка и тозчас започна да записва всяка негова дума. (“В 8,30 часа каза: Моля ви, моля ви, едно кафе с мляко.”) Горкият интервюиран се държеше като уплашен кон, но Синиша беше неуморен. И до голяма степен благодарение именно на неговия ръкопис от 1 500 страници, както две десетилетия и половина по-късно ме информира Петар Джаджич, разбирам как бившият дипломат дискретно ме е бранел пред официалните лица. “Много добре сте направили, като сте поканили и младия Михайлович” - им казал веднъж. “Виждате ли колко хубаво и скромно се държи” - обърнал им внимание друг път.

В един от тези дни се проведе литературна вечер в местния Дом на армията - нито преди, нито след това съм гостувал на тези “домове” - и Андрич, който единствен от гостите не участваше в програмата, седеше на първия ред, на три метра от трибуната. Притеснен, аз прочетох един леко хумористичен откъс от недовършения си ръкопис, озаглавен “Душица” - ставаше дума за един учител по математика, грубиян и кибритлия, който замерва учениците с тебешир по главата - и с известно стеснение изговорих една простотия. Наблюдавах го изпод очи как ще я приеме - не забелязах никаква реакция - и после мислено се завайках защо не прескочих заради него псувнята. От интерпретацията на Джаджич на ръкописа на Синиша обаче научавам, че веднага след четенето изкусният дипломат казал между другото на организаторите: “Забелязахте ли колко талантливо е онова, което прочете Михайлович?”

Тези дни Стева беше неотлъчно до мен, сякаш ме пазеше от някого. И веднъж, като изсумтя, каза:

- Тези тука няма да посмеят да те пипнат. Заради Андрич. Ако все пак го направят, двамата с теб се качваме на влака за Белград. А ще се махне, доколкото го познавам, и той.

Горе-долу така и стана на практика. Нито един от домакините тези дни не ме попита за театралното събитие, нито спомена за него и ние спокойно се прибрахме вкъщи.

Впрочем сега, четвърт век по-късно, научавам, че вранянският комитет и Удба тогава са били в страхотно напрежение и са развили активна дейност. Разпитвали наляво и надясно как съм дошъл и кой ме е поканил - тормозили организатора на честването на Бора Станкович, учителя Станиша Тошич - какво съм правил всеки момент, с кого съм се срещал, имам ли някакви слабости и дали ми се случва eiaculatio praecox. Особено се притеснили, когато последния ден внезапно съм изчезнал от някакъв прием или среща, за които не си спомням, и повече не могли да ме открият.

За тези неща ми разказват моят приятел от Голи оток Цене или хирургът Градимир Ценич, вече пенсионер, и неговата симпатична жена Вера, професор в Педагогическата академия (а след няколко месеца и авторка на хубавата книга “Конец фильма” за нейния затвор и лагер - тяхната любов издържа!), която по неволя през 1969 г. водеше литературната вечер в Дома на армията. Те двамата са били подложени на голям тормоз от “другарите”, които искали да разберат къде съм изчезнал.

В разговор с критиците в читалищната зала разказвам някои от тези неща и на публиката, сред която забелязвам и Вера, и Цене и я моля специално да поздрави моите невинни приятели и за съжаление вече починалия Станиша Тошич. Вранянчани топло ги аплодират.

Вечерта завършва и аз надписвам няколко книги, а после имаме намерение да се качим горе в клуба да пием кафе. Във фоайето се сбогувам с Цене и Вера, които се прибират вкъщи - някой ми шепне, че част от участниците в “гонката” през 1969 г. са все още в “новата социалистическа власт” във Враня и дори са били тази вечер сред публиката, - сбогувам се и с някои други хора. Току пред стълбището забелязвам две млади възпълни около 35-годишни жени; мимоходим отбелязвам, че първата, по-висока и по-едра, е с червена дреха, а втората - цялата в черно, сякаш в траур. Както обикновено след подобни събития целият съм се изпотил и ризата под сакото ми неприятно лепне по кожата на раменете и гърдите, чувствам, че мозъкът ми е изжулен със стъргало и нямам търпение да се измъкна някъде и известно време просто да мълча. Така, усмихвайки се взаимно, ръкувам се на бърза ръка и с двете жени, без изобщо да ги свързвам с онова, което преди малко говорих, и едва нагоре по стълбището “загрявам”, че жената в черно в своето смущение, изглежда, искаше да ми каже нещо. Но беше късно да се връщам.

После в клуба на две съединени високи маси сме седнали седем-осем души - запознах се и се сприятелих с нови хора в града. Масите се намират в ъгъла. Отново идват хора с книги и аз набързо им пиша конвенционални посвещения.

Изведнъж забелязвам жената в черно. Тя се приближава бързо от стълбището към нас.

- Мога ли да ви попитам нещо? - казва ми тя над книгите на масата.

Широкото й кръгло лице има странно изражение, което тя, струва ми се, се опитва да прикрие.

- Ей сега - казвам, - само да свърша.

Бързо приключвам с автографите. Обръщам се към нея, като понечвам да стана от стола.

Но жената не ми позволява. Хвърля бърз поглед към хората на масата и ненадейно кляка, почти коленичи пред мен. Слага ръка над китката ми, за да ме задържи на стола.

- Какво правите? - прошепвам и се опитвам да стана.

Тя обаче е силна и неумолима и остава така клекнала. Сложила длан на ръкава ми, не ми позволява да се помръдна и аз едва успявам да се надвеся над нея.

- Кажете ми - проронва отблизо, а лицето й трепери от вълнение, - простихте ли им? - И като че ли иска да подчертае, повтаря: - Можете ли да им простите?

Толкова съм изненадан, че не мога да се опомня. Това са, мисля си разстроен, онези тъпи въпроси, които понякога читателите задават на пишещите братя.

- Не - отговарям категорично, въпреки че се усмихвам. Тя ме гледа отдолу разстроено, сякаш е очаквала такъв отговор и вътрешно леко потрепервам. - Не винаги - омеквам, - не винаги!

Тя пак подозрително оглежда масата. Очевидно не иска другите да разберат за какво си говорим.

- Умоляваме ви - казва някак нерешително. Ръката й още лежи върху моята. - От името на нашите бащи и деди ние, децата, ви умоляваме: простете им!

Леко стисва ръката ми през ръкава и още миг ме гледа в очите. После става, оправяйки тежката черна рокля под шлифера и като че ли е свършила някаква работа, за която кой знае колко време се е подготвяла, с твърда спъпка, без да се оглежда, излиза.

Аз оставам като втрещен. Сякаш някой неочаквано беше положил в дланите ми страшна тайна. Не попитах никого от домакините коя беше младата жена.

Преведе от сръбски Жела Георгиева

Споменът или по-скоро разказът е взет от книгата на Драгослав Михайлович “Червено и синьо”, която е под печат.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник