Брой 12

Литературен вестник

28.03-03.04.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ИЗТОК - ЗАПАД

Въображаеми общности - “пол”, “Изток” и “Запад”

Джоан Скот

Джоан Скот
Джоан Скот е професор по социални науки в Принстънския научен институт. Специализира в областта на нова и най-нова история на Франция и има значителен принос за развитието на историята на жените както в нейните конкретни, така и в нейните теоретични аспекти. В работите си д-р Скот аргументира значимостта на анализа на пола (gender) като променлива, исторически обусловена форма за организиране на обществените отношения. Една от последните й книги е “Нищо освен парадокси. Френските феминистки и правата на човека”
(Only Paradoxes to Offer: French Feminists and the Rights of Man, Harvard University Press, 1996)
.

През август получих писмо от директорката на програмата “Пол и култура” в Централноевропейския университет, Будапеща. Сюзан Цимерман, австрийска изследователка, извършила повечето от научната си работа в Линц и Виена и написала повечето си статии и книги на немски, се защитаваше яростно от критиките, че е застанала на погрешната страна относно кризата в университета, като се е съгласила да стане директор на програмата “Пол и култура”. В писмото си тя приписва цялата криза в Централноевропейския университет не на “твърдата управленска ръка на ректора” (срещу която, пише тя, самата тя... се е съпротивлявала няколко пъти”), а на “властовата игра” на влиятелни преподавателки, главно от САЩ и от няколко “Западни държави” срещу една “млада” и уязвима (източна) институция. Тези действия преднамерено искат, пише тя, да попречат на разрастването на програмата “Пол и култура”. (Всъщност те целят да съхранят една програма, действаща от 1994.) Какъв възможен интерес могат да имат западните феминистки към прекратяването на живота на една зараждаща се програма от такъв тип въобще не е уточнено. (Призракът на империалистическата “глобализация” е едно от възможните предположения; неосведомеността - друго: “Те не знаят какво причиняват на изследванията на пола”, предупреждава тя със злокобен курсив в края на писмото си.) Другото предположение за мотивите ни, което тя предлага, е приписано на теорията ни: “Ако има нещо като наложил се постмодернистки феминистки есенциализъм, незачитащ най-основни правила на професионалната и политическа етика, то настоящата кампания представлява нейната превъзходна/най-лоша форма.”

Ако оставим настрана странното съчетание на тези четири елемента (постмодерен есенциализъм? наложил се постмодернизъм?) както и етическите нападки срещу подобна линия (които показват по превъзходен начин огромно невежество относно феминистката история и философия), редовете говорят, че планът за атака (и защита) на Цимерман се стреми да противопостави феминистките от Запад на тези от Изток, а постмодернизма като призната западна теория, на сериозния, почтен (по презумпция емпиричен) метод на научно изследване (който тя си поставя за професионална цел да наложи на Изток).

В допълнение, тя умело препраща към продължаващия дебат за неразбирането на “Изтока” от западните феминистки, надявайки се да спечели подкрепата на феминистките “от изток”. Откакто беше създадена “Мрежата Жени Изток-Запад” (Network of East-West Women) от група американски феминистки през 1990, не са преставали усилията да се обясни съпротивата, на която американките се натъкнаха в опитите си да организират и/или работят с други женски движения. Изводът на Нанет Фънк от 1994 година добре обяснява този опит: “...По време на изследователската си дейност осъзнавах, понякога мъчително, че феминизмът и проженските движения са въплъщение на политически, културни и икономически различия за всяка една страна. Предизвикателството, отправено от черния феминизъм към белия беше една отлична подготовка за набиране на подобен опит”1. Въпреки че Фънк визира историята, когато коментира неадекватността на универсалистките представи за “жените” и “феминизма”, тя запазва категориалните разлики (черен/бял, източен/западен) и прозирния филтър на идеята за “проженскост”. И разликите, и прозирността са еднакво неисторични и прикриват по-сложните и pисковани въпроси на подобни мъчителни сблъсъци. Опитът на Цимерман да възсъздаде кризата в Централноевропейския университет в изцяло опозиционни категории по подобен начин замества сериозния политически анализ с опростителски клишета.

Изток срещу Запад, както повечето опозиции, е редуциран начин на четене на историята. Това, че той има определена стойност сред международните феминистки кръгове, не прави нещата по-прости; по-скоро това говори за неадекватността на нашата терминология. Денис Райли уместно отбелязва това в коментара си за ограниченията в мисленето за различията между феминистките около делитбени линии от типа Изток/ Запад.

Не че няма различия между феминизмите, но въображаеми общности като това кое е “западно” и кое “източно” заличават, в името на признаване на различията, всякакви реални исторически разлики. “Източна Европа” е израз на безгрижно безразличие към назоваването на това какви варианти на сталинизма или комунизма са/или не са се случили в СССР, в Полша, в Източна Германия, в Албания, или какви разновидности титовизъм съществуват сред страните на бивша Югославия. От друга страна, този монолитен анимационен герой “Източна Европа” се определя чрез идеята за един феминизъм, който е по същия невъзможен начин цялостен, както неговото марионетно съответствие, наречено “западен феминизъм”. И така наново се пласират въображаемите цялости - често, което е изумително, в името на някакъв си току-що извоюван букет от “културни различия”, които окупират мястото на, както се предполага, империалистическата феминистка хегемония, за да доведат до друг вид затъпяване. Те правят всичко това толкова тържествено, че стават недосегаеми за критика, докато се къпят в блясъка на собствената си претенция за чувствителност2

*

С позоваването на редуктивните категории “Изток” и “Запад”, писмото на Сюзан Цимерман не взема под внимание, че времената са се променили и плодотворните изследвания на подобни различия стават все по-възможни. Това стана очевидно в началото на март 2000-та в Централноевропейския университет на двудневен семинар по проблемите на изследванията на пола, организиран от тогавашната директорка на програмата Миглена Николчина. Заявената цел на семинара беше да се сравнят данните за дейността в региона и да се направят планове за общи изследвания в бъдеще. Семинарът прие формата на широка и полезна дискусия. Най-интересната част от дискусията се отнасяше до деленията Изток/Запад, емпирия/теория. Въпреки че няколко от участниците подчертаха международните аспекти и взаимопропускливостта на теоретическите и методологическите интереси в изследванията на пола, дискусията постоянно се възвръщаше към въпроса дали феминистките методи са “западни” и дали са нужни нови методи за проучване на “източните” специфики. Всяка обмяна, всеки опит за категоризация подлежи на лимитиране от категориите. Западни методи, източни специфики? Дали това означава, че западното знание е по-академично, по-универсално, докато източното - по-политизирано, по-тясно? Дали изследователите от Изток са били призовани само да осигурят факти за потвърждение на западната теория? Изискват ли културните особености на изток различни теории и методи от предложените на запад? Или западната теория беше точно това, от което Изтокът имаше нужда? А какво точно се имаше предвид под западна феминистка теория? Беше ли тази теория монолитна, унифицирана, кодифицирана? (За някои тя беше позитивистична социология, антитеза на източния структурализъм; за други тя беше пост-структуралистична или психоаналитична теория, антитеза на източния емпиризъм, а за други още - много по-малобройни всъщност - тя беше аспект на либералния индивидуализъм. Работи ли теорията извън историческия, политическия и културния си контекст? Ако не, не трябва ли тези заемания да се разглеждат исторически? Една чешка социоложка отбеляза несправедливостта на тази ситуация: източноевропейците, трябва да учат американска история, за да разберат “феминистката теория”, но никакъв подобен опит не е изразходен в посока “Запад - Изток”. (Наистина, приоритетите в отпускането на средства на фондации като “Отворено общество” са насочени към превод от английски език.) Една ефектна размяна на мнения потвърди картината на нарушения баланс. Една представителка на “западната” наука заяви, че наистина са съществували теоретични пресечни точки във феминизма на 70-те години; английските феминистки, каза тя, са били добре обучени в марксистка теория (изказването й не правеше разлика между официалната теория на комунистическите държави и опозиционната теория на британската нова левица). Не, не, откликна представителка от “Изток”. Не марксизмът вдъхновяваше съпротивата ни към комунизма, а структурализмът, чрез семиотиката на Михаил Бахтин и Юрий Лотман, които настояваха върху полифонията и приемствеността на значението в опозиция на принудителната монотонност на тоталитаризма. “Ние трябва да възстановим историята на изтласканите теоретически познания, през които бяхме свикнали да мислим”. Призивът към такъв вид интелектуална история, от една страна, заяви нуждата да се знае повече за теорията и опита на жените на “изток”, но освен това отприщи сложен набор от исторически свидетелства, които подчертаха неадекватността на опозицията Изток/Запад. Един от присъстващите говори за това как той и колегите му са се самоопределяли чрез “Запада” в противовес на комунистическия режим в тяхната страна, за да се озоват само няколко години след промените през 90-те разделени и объркани (“до шизофрения”, както се изрази той). Тогава идентификацията със “Запада” става белег за определено политическо и икономическо подчинение, а не знак за съпротива, какъвто е бил някога. По време на комунизма въобразеният “Запад” е чиста фантазия, позволяваща проекцията на утопични визии за еманципация (политическа, сексуална, артистична, творческа), необходими, за да се мислят алтернативите на тотализиращите идеологии, прилагани и налагани - по различни начини, важно е да се запомни - от институциите в различните комунистически държави. По подобен начин “Източна Европа” функционираше в западното въображение или като напълно затворено общество, защитено чрез Желязната завеса от излагане на показ пред света отвъд границите й, или (за някои социалист-феминистки) като свят, в който жените изглеждат по-слабо потиснати отколкото на Запад, радват се на по-голямо участие в публичния живот (особено откъм заплащане на труда) и имат (понякога наистина) завидно висока степен на социални облекчения за майчинство, възможност за аборт и т.н За други пък (деца на имигранти от тази част на света) “Източна Европа” служеше за връзка с миналото, която те или техните родители бяха загубили. Със сигурност това въображение, поне отчасти, подтикна “западните” феминистки - с малко познания за политическите и културни истории на “Изтока” - да се притекат на помощ на своите сестри през 1990, като им предложат феминизъм, който по презумпция те досега не са имали и който сега им е нужен. Една от тези американски феминистки обяснява интереса си по следния начин: “Потомка съм на евреи от Източна Европа и Русия, които са дошли в Америка в началото на века. Дядо ми беше авторитарен, деспотичен патриарх от Белград, който плашеше и заставяше баба ми и майка ми да мълчат. Следователно (с това “следователно” тя правеше очевидна логическа връзка, която аз, да си призная, не виждах и можех да обясня само с метонимическо приплъзване от патриархат към комунизъм) когато Берлинската стена падна през 1989, аз имах извънредно силно желание да чуя как жените от посткомунистическия свят описват какво означава за тях преходът3.  Въображаемите топоси играят важна роля при артикулирането и организирането на политиката, но те са често пренебрегвани в нашите изследвания. Всъщност, много от дискусиите върху историческите особености на Източна Европа приемат, че икономиката и държавата са единствените институции, формиращи политиката, като напълно забравят значимата роля на въображението (и на фантазията) при формирането на политическите движения.

Ако “Изток” и “Запад” са въображаеми опозиции, фантазматични проекции, културната история на тези цялости е история на независими артикулации и взаимо-обогатявания. Да разгледаме въпроса за “потиснатите теоретически познания” - структуралната семиотика и лингвистиката - за които стана дума на семинара. Следвайки свои собствени научни пътища, Юрий Лотман започва да преподава в Тарту, Естония, през 1950; през 1960 започва да публикува изследването си “Записки по знакови системи”. Лора Енгелщайн характеризира това негово “настояване върху конвенционалността на знака (като) начин да се отрече абсолютизма на съветската идеология”. “Диахроничната гледна точка към структурите като простиращи се във времето”, продължава тя, “позволи да се възобнови връзката със забранени от сталинистката догма културни традиции4.  Бахтин пише и преподава през цялата съветска епоха, използвайки текстовете на формализма (вместо грубите социологически категории), за да изследва творчеството и културата. Техните студенти пренасят делото им на запад: към Съединените щати, в лицето на историци като Ирина Рейфман, Юрий Цивиан и Александър Жолковски, всички те работили с Лотман. Към Франция, в лицето на Юлия Кръстева, често наричана “френска теоретичка на феминизма”, която започва кариерата си в България като интерпретаторка на Бахтин. Нейните намеси положиха във френските структуралистични дебати в средата на 60-те идеите на Бахтин за полифоничността, тя изобрети термина “интертекстуалност”, за да внесе (по думите й) “динамизъм в структурализма”5.  Междувременно преводи на Фуко и редица други структуралисти и постструктуралисти се появяват за кратко на страниците на някои съветски издания от 1970-те, според Енгелщайн, която проследява някои от тези събития. (Ала френските философи често биват скандализирани от начина, по който Фуко се инкорпорира в “източния” опозиционен философски дискурс и “източните” политически движения)6.  Словенският философ Славой Жижек посещава семинарите на Лакан в Париж през 1970-те заедно с други югославски дисиденти и разработва своята специфична версия на Хегел и психоанализата. Жижек е “открит” за Запада от Ернесто Лакло и Шантал Муфе, които публикуват Възвишеният обект на идеологията в своите серии Verso. Някои от колегите и студентите на Жижек се заемат отявлено с феминистки въпроси; например работата на Рената Салецл “Защо жената е симптом на правата?” е широко позната сред западните феминистки7.  Въпреки че те не приемат противоречието между стремежа на Салецл да разобличи идеологията и стриктното й придържане към едно неисторично разбиране на сексуалното различие (което за тях служи на определена хетеросексистка идеология), те все пак намират нейната критика на либералните теории, които схващат правата като форми на индивидуална собственост, за полезна и убедителна. Историята на тези взаимообогатявания допуска доста по-голямо влияние от страна на “Изтока”, отколкото се е признавало преди. Това усложнява разказа за интернационалния феминизъм и неговите теории и дава историческа дълбочина и политически резонанс на многообразието на напълно отделни национални, регионални или културни женски идентичности.

В светлината на тази история опитът на Цимерман да защити “източните” изследвания на пола от структурализма и постструктурализма, които тя определя като “западни”, всъщност я поставя на страната на “наложилия се феминистки есенциализъм” - доминиращо течение на Запад, което заявява, че постмодернизмът е антитеза на феминизма - и я поставя срещу поне една много силна “източна” философска традиция - лингвистично/структуралистичната, свързана със съпротивата срещу много комунистически режими в региона. Именно тази традиция, всъщност, тя обвинява в липса на етика и аз мисля, че тя има тази традиция предвид, когато казва: “За мен изследванията на пола изобщо не се отнасят за това...”

*

Моделът на империалистическо господство, според който феминизмът е инструмент на вдъхновената от запад глобализация, просто не работи нито от гледна точка на теорията, нито на практика. Не работи и идеята, че западните елементи са заразили с постмодернизъм един иначе напълно употребим (тъй като е универслен) научен метод за изследванията на пола. Историята е по-сложна от която и да е от тези версии.

Някои от тези усложнения станаха очевидни на семинара в Централноевропейския университет по време на дискусиите върху “пола”. Терминът “gender” се възприе като внесен от запад; наистина, трудността да се преведе на езици, които нямат съответен еквивалент, беше често споменавана. Натискът или съблазняването от страна на фондации със седалище в САЩ (Сорос, Форд) доведе до създаването на много програми за изследвания на пола. Техните учебни планове наподобяват тези на дългогодишни програми по женски изследвания в северноамерикански университети. От една страна, наличието на изследвания на пола може да се приеме като белег за “модернизация” в научните среди на Източна/Централна Европа (с целия набор високомерни идеи за изостаналост и нужда от външна помощ, които “модернизацията” съдържа). От друга страна, ангажирането с подобни изследвания говори за определена глобална феминистка общност. В резултат англоезичният термин “gender” се е превърнал в основополагащ термин на феминисткия лексикон и подобно на термина “жени” вече не се нуждае от дефиниция. На конференцията в Пекин през 1995, например, тревогите на Ватикана за радикалността на термина доведоха да специален доклад - който без въобще да се спре на една дефиниция - увери делегатите, че няма нищо тревожно, щом “gender” може да се използва само в “общоприетия смисъл на думата”8.  В наскоро излязлото издание под редакторството на Катрин Симпсън и Джилбърт Херт Tермини относно изследванията на пола на “gender” не е отделена специална глава като на критически термин. (Главите съдържат термини като “тяло”, “култура”, “раса и етнос” “различие/я”, “власт” “секс, сексуалност, и сексуална класификация” и “заетост”)9.  Ако се върнем към епизода в Централноевропейския университет, може да се каже, че с писмото си Сюзан Цимерман привлича (и се опитва да произведе) обединение от изследователи на пола чрез заклеймяването на “постмодернизма” като непрофесионален и неетичен, непринадлежащ към това, което според нея е общоприетата изследователска практика по въпросите на пола.

На семинара в Централноевропейския университет “gender” не беше дефиниран. Не съм сигурна дали се получи така, защото всички участници възприеха наготово една обща представа, или защото знаехме колко безуспешен би бил, като се вземат предвид различията между нас, един подобен опит. По-скоро стана така, защото извеждането на дефиниция не беше целесъобразно. Ние разбирахме, че значенията и употребите на термина са променливи, дори и когато той се разбира в широк смисъл като “изследването на социалния пол” - променливите и непостоянни начини, чрез които различните общества и култури са дефинирали и организирали различията между половете. Но тъй като мнозина от нас осъзнаваха, че различията между нас лежат на основата на това как теоретизираме “социалния пол”, ние не виждахме смисъл да обговаряме подобни различия на среща, която има за цел да защити научната валидност на изследванията на пола. Фактът, че всяка от присъстващите се занимаваше с подобно изследване, създаде две въображаеми общности: общност от учени, обединени от общ обект - пола. В действителност ни обединяваше само политическата ни мисия, да демонстрираме сериозността на нашите изследвания, да покажем, че се занимаваме с “теми, заслужаващи научно внимание” и отговаряме на високи педагогически и организационни изисквания. Между нас имаше различия от толкова разнообразно естество, че намеренията ми за внасяне на някакъв ред в количеството информация (дискусиите изобилстваха откъм данни, разнообразие от подходи, познати думи в непознати значения, непознати препратки с познати изводи) останаха напразни. В един момент аз се опитах да заменя теоретическото с географско деление. Това е валидно, доколкото може да бъде прокарана линия между онези, които възприемат пола като “отделен” обект за проучване, независим от нашето изследване върху него - и онези, които приемат пола като стенографски запис на аналитическа операция, която се занимава с проучване на спецификите на разнообразни видове сексуално различие. В първия случай сексуалното различие е даденост, върху която се градят системите на социално конструирания пол; във втория случай сексуалното различие е ефект на исторически вариативни дискурсивни практики на “пола”. Първият подход обръща внимание на разликата пол/род (sex/gender) и се съсредоточава върху “културното конструиране на пола”, оставяйки настрана темата за “природата”. Както отбелязва Дона Харауей “понятието за пол е поставено под карантина поради инфекциите на биологичния пол”10.  Това рязко деление в основата си отново налага презумпцията за биологично-детерминирана опозиция мъжко/женско, която понятието пол цели да оспори. Вторият подход отхвърля опозициите пол/род (sex/gender), природа/култура, като настоява върху тяхната неделимост. “Ако непроменливият характер на пола се подложи на проверка,” пише Джудит Бътлър в стремежа си да раздвижи спокойната повърхност на феминистката наука, “вероятно конструктът, наречен “пол”, ще се окаже също такъв културен продукт както “род”; в действителност може би винаги вече е имало “род” и разликата между пол и род не е никаква разлика”11.  Независимо дали изследването, което приема пола като установена категория, се извършва в Източна Европа или на “Запад”, то представлява по-скоро емпирично, описателно изследване (истории на забележителни жени; преоткриване на авторки и хора на изкуството; статистически преглед на дискриминацията в сферата на заетостта и работната заплата). В противовес, изследването на пола като обект за анализ се интересува от операциите на сексуално оразличаване (начинът, по който полът е произведен и институционализиран) в тяхната постструктуралистична или психоаналитична перспектива. Но диференциация между привърженичките на емпиризма и тези на теорията не бе ясно прокарана на семинара. Разликите между “теоретичките” произтичаха не от “културата” или националната принадлежност, но от точно определени политически позиции. Най-общо казано, онези, които търсят начини за противодействие на десни консервативни идеи за предопределения от Бога естествен характер на сексуалното различие, се впускат в теории, които деконструират бинарните опозиции и настояват върху неопределеността и разнообразието на различията с полов характер. А онези, които противостоят на консерватизма от ляво, свързан с приемането на равенството като изкореняване на различията (най-често по схемата “жената като “мъж”), търсят начини да превърнат в опорна точка на изследванията си темата за сексуалното различие като предпоставка за социално неравенство. В зависимост от специфичните местни условия феминистките от различни източноевропейски страни се сблъскват с различни конфигурации на тези консерватизми; в зависимост от политическата си пристрастност те търсят различни теоретически схеми (или различни техни комбинации) при формулирането на собствените си стратегии. Резултатът е изумително преобразяване на изходния материал, което антроположката Ана Цинг определя като “свободен превод” - спорадичен и случаен процес на преработване, при който термините се употребяват в нови контексти и функционират по различен начин12

Ако “теорията” не представлява ясна категория, то тогава неясна категория е и емпирията. Моята критика към емипирията бе, че наличният статус на пола се приема за даденост и така се омаловажава и по този начин се натурализира сексуалното различие. Но аз започнах да осъзнавам, че ако се отнасям към изследването стратегически, тогава фокусът се променя: полът вече съществува като обект, за да бъде противопоставен на цял етап от историята на официалната реторика, който провъзгласява както равенството между мъжете и жените (и тяхната взаимозаменяемост), така и специфичните потребности на жените-майки. “Пол” се отнася не само към “жени”, а към системата от отношения между половете. Когато съществуването на този обект е продиктувано от интереса на политиците, неговото съществуване трябва да се докаже “по научен път”, не само чрез тъй наречените феминистки идеологии, но и чрез експерти в сферата на социалните отношения. Затова става важно да се правят и други сравнителни проучвания между мъжете и жените, освен свързаните с работната заплата и условията за майчинство. Допускането, че пол (дефиниран като “социален пол”) съществува, дава възможност на изследователките да регистрират неговите ефекти и да изискват промяна. От Унгария до Русия учените събират и предоставят информацията, нужна на неправителствените организации, за да издигат искания в интерес на жените пред местните правителства, които са задължени да се съобразяват с тях според резолюциите на Организацията на Обединените нации относно правата на жените. “Пол” е мерило за ситуацията на жените в сравнение с тази на мъжете и коректив за нарушенията и неравенството в системата от отношения. В случая става дума за употребата на една практическа критическа социология, която изобличава ограничителните практики на пазарните икономики (жените преобладават в редиците на безработните) и либералните демокрации (драматично намалява броят на жените в избирателните листи), както и настойчивото завръщане на патриархата (увеличава се насилието срещу жени, както и проституцията). Мнозина от хората, които се занимават с този набор информация са получили образованието си в края на съветския режим в институти по социология и демография. Те продължават да използват придобитите знания и методология, но поставят нови данни в нова употреба, събирайки, анализирайки и противейки се - като истинска опозиция - на правителственото покровителство. В някои страни (например в Чехия) старите държавни женски сдружения упражняват натиск върху правителството. Не се отдава значение, че поднесената информация може също да омаловажи сексуалното различие, превръщайки го в социален факт, дори и когато физиологическите различия не трябва да се приемат за база на социално разграничение. В този контекст главната цел е да се открои фактът, че съществуват дълго отричани различия, на които трябва да бъде обърнато внимание при изготвяне на социалната политика (как и с какви средства да се постигне това е спорно, тъй като няма единна и неоспорима проженска позиция сред жените активистки и феминистките в академията).

Аурата на научно знание, която рубриката “Изследвания на пола” произвежда, легитимира феминистката работа и й придава определена систематизираност, заличавайки позора на идеологическата прокоба. От една страна, това не е по-различно от онези употреби на пол (“gender”) в Северна Америка и Западна Европа, които целят съхраняване на академичния дух от заразата на феминистката политическа полемика. Но в държави, където идеология означава предварително готови отговори на всички въпроси, където женските движения съблюдават партийната доктрина и където феминизмът се възприема като буржоазна идеология, се чувства разлика, породена от по-други цели. В подобни контексти “пол” се възприема като неутрален термин, като социален обект на изследванията на пола, без да се правят предварителни изводи. “Пол” предлага начини за артикулирането на неидеологически и даже антиидеологически характер на посткомунистическия феминизъм. Вместо да се изолират прибързано местните мнения, като това, че “пол” е оръдие в ръцете на западната глобализация, внесеният термин отваря пространство за нови търсения.

По време на семинара в Централноевропейския университет аз разбрах на практика това, което преди осмислях само като теория. “Пол” няма едно-единствено значение, а обслужва разнообразни цели. Значението му трябва да се разбира исторически и контекстуално, чрез употребите му, а не извън тях. Наистина подобно на явлението, което анализира - исторически конструираните, културно регулирани, субективно интерпретируеми смисли, приписани на биологическите разлики - “пол” се конституира практически по различни начини чрез извършването на определени стратегически операции.

*

“Пол” може да бъде описан най-добре като поле, в което се обсъждат, развиват и преобразуват схващанията за социалните отношения между половете и динамиките на властта, които конституират тези отношения.

Заслужава внимание, разбира се, и въпросът за критическото осмисляне на връзката на феминисткото знание с традиционния набор от научни подходи. На няколко пъти по време на семинара в Централноевропейския университет стана ясна разликата в интерпретациите на това “как се произвежда ново знание”. Това понятие би могло да се възприеме като набиране на факти от политическия живот чрез стандартни социологически процедури. Търсят се фактически отговори на въпроси като: как различните страни от региона преживяват “промените” след 1989? Какви фактори предопределят различния коефициент смъртност или различната стойност на работната заплата при жените и мъжете? Как социоиконимическите фактори влияят върху ефикасността при лечението на СПИН, например? Представата на друга група учени за “новото знание” се отнася до въпроси като, например, практиките на допускане и изключване при новите посткомунистически демократични режими или преконфигурирането на половите социални отношения, или начините, по които националистическите дискурси употребяват половите разлики. Не е лесно да се отговори на подобни въпроси само със съществуващите научни схеми. Всъщност отговорите биха поставили под въпрос тъкмо тези съществуващи схеми, както и маргинализирането на изследователите на пола, предизвикано от употребата на известните научни схеми. Има и още една причина за превръщането на тъкмо тази програма на Централноевропейския университет в мишена и тя е свързана със самата история на “Пол и култура”. Програмата е основана през 1994 година от Нанси Лейс Степан, съпругата на тогавашния ректор на Централноевропейския университет. Дългогодишна преподавателка по история на науката в Колумбийския университет (в град Ню Йорк) и добре известна с текстовете си върху расата и пола, Степан организира регионален семинар по изследванията на пола, който незабавно предизвика огромен успех. (Моят пръв досег с Централноевропейския университет беше именно участието ми в този семинар.) Той въодушеви изследванията на пола в региона и привлече нов набор студенти (повечето жени, дори такива с дългогодишна активистка практика). Когато семейство Степан напусна Централноевропейския университет, се прокрадна въпросът дали програмата да продължи да съществува или не, но с усилията на директорките след нея (американки), тя успя да са задържи. Все пак остана да витае във въздуха едно недоволство срещу нея като към творение на силните на деня, една прищявка на съпругата на ректора; срещу средствата, които набавяше, за да увеличи броя на студентите и срещу насаждането на западни феминистки методи в Централноевропейски университет. (Въпреки че голям брой западни преподаватели водеха всякакви курсове по право и икономически отношения, със сигурност обвързани “идеологически” с принципите на пазарната икономика и либералната философия на правото, смяташе се, че феминизмът представя един напълно различен идеологически проблем.) Назначаването на Миглена Николчина, българка, за директорка на програмата усложни ситуацията неимоверно, тъй като тя не можеше тъй лесно да бъде омаловажена като “западнячка” (въпреки че е получила докторската си степен в Канада и след това се е завърнала като доцент доктор в Софийския университет), тъй като притежаваше различни способи за борба с автократичните административни методи в академията. Вместо да се приспособи към автократичната власт, вместо да работи във и чрез нея, тя потърси начин да изобличи противоречията и вътрешната й логика, логика, която е в разрез с претенцията на университета за демократичност. За Николчина неправомерното прилагане на управленски методи и измислянето на начини да се спъва инициативността във факултета напомняха (или възвръщаха) най-злокобните страни на комунистическата бюрокрация. Нейните очаквания, като към една демократична институция, бяха да действа открито, да говори направо, да критикува (и да бъде критикувана) свободно, да се ангажира на равна нога с колегите си в управлението на университета. Обединяването на заявената университетска мисия с възможността да съществува регионална програма по изследванията на пола даваха вяра на Николчина, че “промените” след 1990 са намерили успешна реализация в Будапеща. Наместо това, тя се сблъска с вариант на ситуацията от студентството и ранните си преподавателски години в София през 80-те (всъщност с влошена форма на тази ситуация, защото по някакъв начин тогавашната университетската среда със своите норми и порядки, зачитани от държавните бюрократи, бе убежище на свободното слово). Тогава тя си възвърна опита от онези години, за да изрази своята обида и несъгласие. Позовавайки се на принципите на отвореното общество, тя потърси подкрепата на други членове от факултета; възмутена от лицемерието на администрацията и страхливостта на някои от колегите си, тя ги заклейми в името на същите тези демократични принципи. През цялото време тя полагаше усилия за подобряването на учебния план, увеличаваше преподавателския екип и студентското присъствие и предпазваше бюджета от опасни спадове. В нейните ръце присъствието на програмата “Пол и култура” стана ярко и силно, а тя самата стана трън в очите на администрацията. Но за разлика от политическата ситуация в мрачните комунистически дни, когато публичното заклеймяване на непоследователността и нелогичността на привидно последователната бюрократична машина привличаше множество шумни протести, през 2000-та година общността в Централноевропейския университет не прояви готовност да подкрепи Николчина (освен в лицето на някои студенти от програмата). Страхът от спиране на програмата и от санкции от страна на фондация “Отворено общество” (ключовата институция за съществуването на тези програми и в по-широк план за съществуването на всякакви културни дейности в региона) възпря много от студентите, които при други обстоятелства биха реагирали. Разбира се, международната подкрепа в лицето на много изследователки на пола не закъсня, но засега се оказва, че подобна подкрепа влияе незначително на вътрешната динамика в университета.

Интересен в случая е начинът, по който обсъждането на изследванията на пола засяга не само въпроса какво се счита за сериозно научно знание, но и въпроси за това, какво се счита за демократично. В много отношения това не е учудващо, като се вземе предвид връзката между изследванията на пола и феминизма и настояването на въпроса за равенството и отчитане на различията.

Тези въпроси се нуждаят от по-задълбочен анализ от този, който се побира в настоящото есе. Може да се окаже дори, че “gender”- с вниманието, което отделя на конструирането на отношенията между половете - е ключ към разгадаването на много други, различни от досега откритите, властови механизми. Може би поне в някои части на света програмите за изследване на пола могат да служат като критическо поле за обсъждане на политиката. По тази причина си заслужава да се организират и съхраняват такива програми - не за да служат за разпръскване на пригодени западни идеи, но защото - на специфично и местно ниво - те всяват смущения в съществуващите конфигурации на властта.

Отделих доста място в изложението си на програмата в Централноевропейския университет по ред причини. На първо място ми се струва добра идея да предупредя международната общественост за някои обезпокоителни събития в Будапеща. Казаното може да послужи също и като поучителна история за това какви категории употребяваме, за да означим различието си. Запад/Изток (но също Север/Юг, развити страни/Третият свят) са опозиции, които в различни моменти са склонни да хвърлят сянка върху начините, с които историята и политиката отказват простотата на “въображаемите общности”. Въпреки че те са въведени, за да се противопоставят на универсализиращите и (по този начин хомогенизиращи) идентичности на “жената” и “феминистката”, тези означавания създават своя собствена хомогенност, унищожавайки всички други видове различия на историческа и политическа основа - между жени и феминистки вътре в означените групи.

В допълнение историята в Централноевропейския университет ни кара да се замислим върху употребите на “gender”. На семинара, който описах в доклада си, неколкократно се заяви необходимостта от по-систематично, обобщено значение на термина. Подобен ход ми се струва обречен на неуспех по няколко причини. Първо, американският етимологичен речник на английския език отбелязва, че отчитането на разликата между “sex” и “gender” е полезно по принцип, но в никакъв случай не се среща често и значителни вариации в употребата съществуват на всички равнища13. Езикът не може да бъде контролиран, дори за целите на научното говорене. Второ, дефиниция, която фиксира употребата на пол, намалява нашата възможност да импровизираме върху неговите перформативни функции и да го използваме като аналитично средство. Трябва да питаме не какво е пол, а как действа и по колко начина: първо, като начин за открояване на половото различие; второ, като начин за извоюване на научен периметър; и трето, като въпрос (Фукоистки въпрос) за отношението между първите два начина. Как изследванията на пола произвеждат своите обекти за анализ, до какъв изход стигат те и какви ефекти предизвикват? От разказа за ситуацията в Централноевропейския университет се вижда, че няма ясен отговор. Но въпреки това е ясно, че този въпрос си струва да бъде задаван. По начина, по който аз го задавам, въпросът предоставя не дефиниция на пола и изследванията на пола, а по-скоро указва възможността за една тяхна история.

Преведе от английски със съкращения:
Надежда П. Александрова


 1. Nanette Funk, “The Fate of Feminism in Eastern Europe,” Chronicle of Higher Education, February 2, 1994: B1-2.горе

 2. Denise Riley, The Words of Selves: Identification, Solidarity, Irony (Stanford: Stanford University Press, 2000): 176. горе

 3. Nanette Funk, “The Fate of Feminism in Eastern Europe,” Chronicle of Higher Education, February 2, 1994: B1-2. горе

 4. Laura Engelstein, “Reflections on Cultural History: What Difference did 1991 Make?” Kritika 2 (forthcoming), citation from unpublished manuscript: 22. горе

 5. François Dosse, History of Structuralism, Vol. II. Translator Deborah Glassman. (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1997): 55. горе

 6. Miglena Nikolchina, “The Seminar: Mode d’Emploi: Theory and Terror in the Light of Late Totalitarianism,” unpublished paper, (2000): 1, n. 1, 10-11. горе

 7. Renate Salecl, “Why is a Woman a Symptom of Rights?” The Spoils of Freedom: Psychoanalysis and Feminism After the Fall of Socialism (New York: Rutledge, 1994): 112-133/ горе

 8. United Nations Commission on the Status of Women. Report of the United Nations Conference on Human Settlements (Habitat II), Istanbul, 3-14 June 1996. “Annex V: Statement on the Commonly Understood Meaning of the Term ‘Gender.’” http://www.undp.ord/un/habitat/agenda/annex5.html. горе

 9. Forthcoming from University of Chicago Press. горе

 10. Donna Haraway “‘Gender’ for a Marxist Dictionary: The Sexual Politics of a Word” in Simians, Cyborgs, and Women: The Reinvention of Nature. (New York: Routledge, 1991):134. горе

 11. Judith Butler Gender Trouble: Feminism and the Subversion of Identity. (New York: Routledge, 1990): 7. горе

 12. Anna Tsing, “Transitions as Translations,” in Joan W. Scott, Cora Kaplan and Debra Keates, eds., Transitions, Environments, Translations: Feminisms in International Politics. (New York: Routledge, 1997): 253 горе

 13. The American Heritage Dictionary of the English Language, Third Edition. (Boston: Houghton Mifflin Co., 1992): 754. горе

 

Докладът е представен на Четвъртата феминистка изследователска конференция, Болоня Италия, 29 септември, 2000

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник