28.03-03.04.2001
Год. 11
Писателят като пастир
Симона Мирчева
Тук няма да става дума за българските писатели, чийто авторитет не се крепи на колективни синдикални или политически патерици, нито за писателите изобщо, а само за една значителна част от тях - нито политически, нито възрастово еднородна, а единствено манталитетно. Участието им в битката за новия генерален директор на Националното радио надхвърли мярата на колегиалната солидарност, за да се превърне в стихиен реванш срещу журналистиката, “узурпирала” днес публичното слово, което тоталитарният режим беше предоставил на писателите срещу известни услуги.
Наред с всичко останало, обществените промени от края на миналия век доведоха до драстична промяна в статута на писателите и журналистите. Писателите получиха свободата на словото, но претърпяха сериозни загуби - икономически и по отношение на обществения си статут. Най-болезнената им загуба, с която, изглежда, мнозина и до днес не могат да се примирят, е загубата на ролята “духовен пастир на нацията” и на гарантираните големи тиражи. Трябваше да слязат от пиедестала в литерариума на “Ангел Кънчев” и да се юрнат на тържището на “Славейков”. Там обаче, изобщо не ги очакваха с отворени обятия. Това обстоятелство тутакси беше художествено претворено в кахърния мит за свършека на българската книга, и то във време, когато броят на издаваните (правя разлика между издавани и продавани) български заглавия, започнаха да оформят средноголям потоп, старателно отбягван от професионално незаинтересувания читател. Простият факт “не ни четат” беше подменен с вайкане за загиването на българската книга, направо на целокупната съвременна литература - по вина на лошите читатели, лошите книгоразпростанители и прочие лоши. По-лесно и по-мобилизиращо е да се изговори изречението “Не ни четат” или “Националната литература е в опасност”, отколкото изречението “Не ме четат” или “Писателската ми състоятелност е в опасност”. Екзистенциалната драма на българския писател беше терапевтично прередактирана в обществена вина.
С журналистите се случи тъкмо обратното. И тази професия си възвърна свободата на словото, но намери пазар за труда си, дори пазарът стана толкова голям, че в медиите неизбежно нахлуха недочели хора, които се учеха в движение. Добър или лош, масовият продукт на електронните и печатните медии без съмнение е една от най-купуваните и най-руганите стоки през последните десет години в България. Без нея преходът към демокрация би бил абсолютно немислим. Не може да се каже същото за българските книги.
От гледна точка на възвишеното това трябва да е доста възмутително. Възвишеното, трансцендентното, вечността - ето ги ловните полета на писателите. Настоящето, злобата и боклукът на деня, профанното - те са за журналистите. Българският писател се изживява като априори възвишен и свръхценен, независимо от качествата на произведенията и публичното си поведение. По стар съюзен навик той се идентифицира повече с общността, отколкото със собствените си оригинални идеи, приема принадлежността си към съсловието като пропуск за клуба на световната литература и безпроблемно се вижда в общ кадър с Лев Толстой, Томас Ман, Гео Милев и Константин Павлов, примерно. Ето ги фундаменталните основания на удивителното му високомерие, на вредната му неадекватност. Дори книгите му да не стават за четене, писателят остава непомерно възвишен, изпълнен с чувство за законно превъзходство над заровения до шия в обществения боклук журналист. Каква несправедливост - едно и също средство за изразяване, словото, за едните се оказва прилично платена професия, а за другите самотно хоби, към което малцина надничат. Това кара някои писатели да изпитват истерично амбивалентни чувства към медиите - от една страна, дълбоко ги презират, но от друга, и жаба играйват, за да попаднат на вестникарските страници, в телевизията или в радиоефира. Защото това е единственият начин да говорят публично пред по-голяма аудитория. А те обичат.
Словото на писателите, естествено, е възвишено като тях самите, а словото на журналистите - профанно и комерсиално. Писателят-пастир се литка насам-натам с шарена народопсихологическа торбичка през рамо и е готов да измъкне от нея важни мисли по всеки повод. И това съвсем не е отличителна черта единствено на по-старото поколение, което с носталгия си спомня летните вечери в писателската станция и тръпчивите танци с другаря Живков. Идва бодра смяна, политически коректна, идеологически правилна, която днес без свян се слага директно на министър-председателя (между другото, политически каузи и личности могат да се подкрепят и без да се излагате). Един представител на младата генерация напоследък написа в прав текст, че пресата била вредна, защото непрекъснато поставяла проблема за властта, че журналистите най-сетне трябвало да оставят властта на мира. На такива, ако не обитавахме едно и също място, бих пожелала Христо Бисеров и Юлия Берберян for ever.
Скъпи духовни пастири на нацията, ако не знаете, нека ви кажа: тъкмо това й е работата на журналистиката - да не дава мира на властта. Не само на властта на Луканов и на Жан Виденов, но на всяка власт. Защото няма достатъчно добра власт. Медиите/журналистите са най-надеждното средство за обществен контрол над властта. И затова трябва да ги обичате, когато ги критикувате. Опасно е да ги мразите.
Радиоактивната институционална глупост на Националния съвет за радио и телевизия отприщи омразата на част от писателското съсловие към журналистите. Тя ескалира до удивителната идея, че тъй като писателите априори имали по-голям духовен и морален ресурс, те трябвало да коригират неграмотната и деструктивна журналистика, да я одухотворят, за да върнат на изтревоженото и изтормозено от нея общество вярата в светлото бъдеще, в положителния герой на нашето време и прочие (справка -“Хоризонт” от миналата седмица). Агресивната солидарност с печално номинирания и избран поет Иван Бориславов (нищо лично) е много повече от приятелска и съсловна реакция. В овладяването на Националното радио цяла армия от прашасали духовни пастири (главните - в НСРТ) привидя възможност за реванш и избиване на комплекси. Тези хора отказват да проумеят, че журналистиката има собствен професионален предмет - да информира, да коментира, да анализира и да разследва, - който изисква специфични професионални умения и рискове, че журналистиката не е някаква сгрешена употреба на езика, която плаче да бъде коригирана от възвишения им молив. Защо да го проумяват, когато на пастирските им геги свише се наниза тъй сладка отговорност - да завърнат бруталния медиен език в кошарите на един по-възвишен литературен такъв.
Няма никаква разлика между ретроградността, демонстрирана навремето от лицата, които се повяваха по телевизията (управлявана от Иван Гранитски), за да клеймят даряването на новосъздаденото тогава сдружение с етаж от къщата на Яворов по волята на фондация “Отворено общество”, от една страна, и ретроградността на писателите, които днес изливат реки от глупост в желанието си да овладеят Националното радио. Те виждат в това своя лична кауза. Както е тръгнало - кауза на живот и смърт. По ирония на историята, в своето мнозинство тези хора принадлежат именно към създаденото с цената на драматични борби демократично Сдружение на български писатели.
ХХI век е. Интернет е. Какви пастири, какви кошари!
