Брой 14

Литературен вестник

11.04-17.04.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Достатъчно ли е това?

Джордж Стайнър

 

Ханс-Георг Гадамер е роден през 1900 г., което го прави stricto sensu съвременник на Ницше. Неговата научна, философска и литературна дейност беляза и новото хилядолетие.

Преди няколко години станах свидетел на това как Гадамер изнася лекция върху един от техническите аспекти на Аристотеловата метафизика просто с нахвърлени бележки, но с неописуемо сладкодумие и неувяхващ авторитет. Виламовиц-Мьолендорф, Бергсон и Херман Коен живо присъстват в съзнанието му наред с Чомски и Дерида. Гадамер все още не се е произнесъл относно Сартр, но с лекота го включва във факултативите си в САЩ. Когато човек наблюдава как едрата му фигура, увенчана с прословутата барета, влиза в аудиторията, е обхванат от усещането за непреходност, за богатството на Интелекта, триумфиращ и недосегаем.

Ханс-Георг Гадамер може да послужи като икона на недотам заслуженото съществуване на Европа.

Луксозно оформените “Събрани съчинения” на Гадамер в десет тома отдават дължимото на едно отминало столетие. Френското издателство Pleiade и италианското Meridiani на Мондадори събират творбите на живи класици, но твърде често изданията са с лошо качество. Показателно в случая е десетилетието, в което четиринадесет издателски къщи обединиха усилия, за да могат съчиненията на Гадамер да видят бял свят. Към всеки том е поставено предисловие. Макар и кратки, обяснителните бележки за произхода на всяка монография, есе, лекция, интервю, in memoriam и мемоар (някои от които се публикуват за първи път) са изчерпателни. Приложен е каталог на оригиналните немски понятия в езика на Гадамер, както и индекси с английските, френските и италианските им преводи. Доброто оформление, внушителният, но привлекателен формат, отговарящ на осанката на Гадамер, доставят истинско удоволствие на читателя.

Общият обем на съчиненията, който почти достига 4 000 страници, обхваща времето от 1928 до 1991 г. Съгласно желанието на Гадамер съчиненията са поделени в четири раздела. Първи и втори том съдържат най-значимото произведение на Гадамер Wahrheit und Methode (“Истина и метод”), издадено в последователни преработени версии между 1960 и 1991 г., заедно с уточняващи есета и трактати по херменевтика. Следващите два тома са посветени на “по-новата” модерна философия, започвайки от Николай Кузански и Декарт, и завършвайки с титулярната триада Хегел, Хусерл и Хайдегер. В пети, шести и седми том са събрани интерпретациите, които Гадамер дава на гръцката и елинистична мисъл от предсократовата епоха до неоплатонизма и наследството на Платон. В осми и девети том акцентът попада върху поетиката и естетиката. Обхватът на тези разработки е внушителен - последователно са включени прочити на Гьоте и Хьолдерлин, на Рилке и Щефан Георге. От 1991 г. датират разработките върху Моцарт, Гьоте и естеството на операта. Паул Клее, наред с Джойс и Дюшам също привличат вниманието на Гадамер. Десети том е ретроспективен - обобщение и епилог, завършващи с оценките на Гадамер за негови учители и колеги, които са го съпътствали и насърчавали по време на дългото му житейско пътуване.

Макар и да улеснява цялостното възприемане, едно такова деление не е съвсем удачно. Основните теми в творчеството на Гадамер се надграждат и развиват във всеки следващ период в живота на мислителя. Те изкристализират в една лекция за Карл Льовит и намират потвърждение в кредото от 1900 г. “Mit der Sprache” (“Мислене чрез език”).

Ханс-Георг Гадамер защитава тезата, че цялото Битие (Sein), всичко съществуващо, което може да бъде проумяно, което може да бъде истински преживяно и обобщено в преживяното, “е език”. Цялата екзистентност трябва да комуникира дори там, където комуникативните актове са неефективни, нееднозначни и неопределими в краткосрочен план. Същността на човека изисква обвързване в дискурс (устен или писмен), до който най-близо достигат Платоновите диалози. На свой ред дискурсът се явява феноменологически в металингвистичните форми на изобразителното изкуство, архитектурата и музиката (въпреки че коментарите на Гадамер за музиката са спорадични и неясни, те все пак разкриват изменяемостта на музиката като “планетарен език”). Животът постига своята битийна значимост, тогава и само тогава, когато е интерпретация. Не съществува изначално, неинтерпретирано преживяване, въпреки че търсенията на Хусерл на такова пре-имущество остават сугестивни. Възприемането е интерпретация, “превод”. Оттук произтича и централната роля на превода в ключови разработки като Aesthetik und Hermeneutik (“Естетика и херменевтика”) от 1964 г. и Lesen ist wie übersetzen (“Четенето като превод”) от 1989 г.

Осъществимостта на една трансферна интерпретация, на един херменевтичен процес, какъвто всъщност е животът, е неизбежно свързана с определен предшестващ контекст. В нашия дискурсивен свят няма “Ден първи”. “Хоризонтите”, ключова дума за Гадамер, ни предшестват, наситени с необходимости, с референти, с конотации и повече или по-малко скрити, но възстановими слоеве от спомени и значения. Над тези съждения стои фактът, че самият език ни предшества. Това е единственото условие, което позволява на всички комуникативни семиотични ходове да о-значават (deuten) и да значат (bedeuten). Именно хоризонтите дават живот на метафората и на символа (Гадамер набляга на Гьотевата теза, че “Alles ist Symbol” - “Всичко е символ”).

В наши дни на истинския философ се пада задачата да възвърне своя език към “unser Sprechen tragenden Gemeinsamkeiten” (“към всеобщите събирателни структури, които са заложени в речта”). Хабермас се поучи от Гадамер. Това “реставриране” обаче разви своите рискове поради започналото още с Галилей полагане на езика на точните и на приложните науки в математически категории. Каква част от реалността и каква област от комуникативния, интерпретируем и смислово натоварен човешки опит са все още достъпни за простия език? Вико вече забеляза разтварящата се пропаст, оттеглянето на Логоса от Центъра. Гадамер поддържа тезата, че това критично неравновесие провокира оздравително завръщане към Платон и Аристотел, които все още могат да бъдат четени в единен дух. От нас зависи, макар и непълно, да преоткрием Аристотеловия идеал за phronesis, за “приложната мъдрост и познание”, както по свой начин прави и Кант. Преди всичко трябва да philosophieren mit Platon - да философстваме с Платон, което значи да го четем “миметично”. Опорна точка за Гадамер е Седмото писмо на Платон, което разкрива, че Платоновият диалог не опровергава противниковата теза, а превъзпитава душата на събеседника. Именно от Платон и Аристотел можем да изучим die Kunst des Denkens (изкуството на мисленето). Гадамер акцентува върху изкуството, върху установените неделими естетически компоненти, присъщи на природата и дори на логиката на човешкия език. Платоновото съмнение в битието и в езика се простира от Платон до Августин, от Лайбниц до Кант и Хегел. Всеки реприз притежава собствен глас и стил, както и собствени хоризонти на чувствителността. Огромната заслуга на Мартин Хайдегер е именно в това, че постави въпроса за Sein, за човешкото битие в самия център на мисълта. Хайдегер е този, който ни учи, че мисълта е “безкрайния диалог на душата със себе си”. Този диалог е вътрешно присъщ на всяко философско начинание, но най-често и най-непримиримо е огласяван от поезията (тук вероятно несъзнателно Гадамер се доближава до Колридж). Въпреки че идейните им основи са заложени в Пиндар, поети като Хьолдерлин, Рилке, Георге и Целан превръщат Гьотевото представително заглавие Dichtung und Wahrheit (“Поезия и истина”) в тавтология. Гадамер стига дори по-далеч. Духът на Платон присъства в Рилкевата Втора Дуинска елегия, която определя мисълта и интерпретативната артикулация като Rettung (спасение). Тази идея е водеща и за Хьолдерлин. Спасението на човешкия дух в една пост-теологична и постмитологична ситуация след оттеглянето на боговете е възможно чрез поетиката на мисълта и чрез градивно осмисляне.

“Паролата” към десетте тома в тяхното съзвучие може да бъде открита в трактата за Платон от 1980 г. “Denken als Erlosung” (“Мисълта като спасение”). У Платон се наблюдава трансцендентализъм, а в Рилкевата елегия - велика “kosmisches Drama, demsich der Seelenweg des Denkens einordnet”. Преводът е труден: “величава космична драма, в която душевното пътешествие на мисълта в самата нея се помества в отреденото му пространство”. Със сигурност това не е езика на англоамериканския прагматизъм и аналитична философия.

Съчиненията на Гадамер са пропити с присъствието на Хайдегер. То е или непосредствено, или се долавя в широкообхватните текстове. Донякъде необичайната за историята на философията и поетиката взаимопоставеност може да бъде видяна в отношението между светлинен източник от първа величина, около който гравитира по-малко тяло със собствена яркост.

В “Автопортрет” - произведение, което трябва да бъде четено предпазливо, Ханс-Георг Гадамер разказва за духовната турбулентност и объркване, последвали Първата световна война. Поетичният ориентализъм на Херман Хесе и взаимодействието на философия и поетика в поезията на Щефан Георге разкриват нови хоризонти.

Когато се записва в Марбургския университет през 1919 г., непонятно за нас ведомство, което дава класическо средно образование, Гадамер става свидетел на разгръщането на феноменологията. Теологията като основен феноменологически принцип му въздейства посредством Киркегор и обширния коментар на Карл Барт върху Посланието на апостол Павел до римляните. В същото време Гадамер задълбочава своите филологически и литературоведски умения и избира Платон за дисертацията си през 1922 г.

“Павлитянският” момент - сравнение, осъществимо на няколко равнища, настъпва през летния семестър на 1923 г. По това време славата на Хайдегер е почти “подземна”. За много от студентите той вече е “потайният крал на мисълта” - според популярната оценка на Хана Аренд. Влиянието на Хайдегер върху Гадамер е невероятно. Появил се е Sprachgenie (гений на словото), който не отстъпва на Лутер в обновяването на немския език, авторитет, чийто начин на преподаване преобръща цялата академичност и много по-дръзко от Хусерл се връща към същността на човека като факт на съществуването. Участието в семинар на Хайдегер или удоволствието от личната му компания означавали с цялото си съзнание и същество да достигнем трагичното прозрение, че още не сме започнали да мислим, или че трябва да се върнем към предсократическите начала на древногръцката мисъл.

Именно динамичното успоредяване на Хайдегеровата онтология с интерпретативното възкресяване на старогръцките метафизични и поетични текстове омагьосва Гадамер. Хайдегер настоява, че е необходимо ключови концепции да бъдат преведени наново, тъй като са деформирани от елинистичните и християнските преводи на латински. В този смисъл, по трудния път към метафизичната истина, “философията на насилието” често пъти е единственият възможен подход.

В Марбург Гадамер внезапно се озовава в центъра на вълненията около Хайдегер и се записва в класическия семинар върху Аристотел, воден от Паул Фридландер. Плодотворна обаче се оказва школовката, която дава Хайдегер. Именно той подтиква Гадамер да постави въпроса за херменевтиката в сърцевината на онтологията и на езиково-концептуалния опит на съществуването. Хайдегер наставлява своя ученик, че значенията на Платоновия диалог са неотделими от тяхната Begriffs - и Anschauungskraft (сила на понятието и сила на наблюдението), от изпълнителните методи на концептиране и възприемане. Отвъд херменевтичната феноменология на Хайдегер, отвъд неговите често пъти “метафорични” прочити на гръцките извори - и в лексикално, и в екзистенционално отношение стои интуитивното разбиране за старогръцката възвишена предсократическа “простота”, която Гадамер присвоява. Убеден от Хайдегер, че Аристотел не по-малко от Платон е обърнат към логоса, Гадамер навлиза в “универсалиите на херменевтиката”. Това ще рече, че процесът на осветляването на един текст е явен пример за практиката на интерпретативното пре-живяване, която е заложена в същността на самото човешко съществуване. Именно този акт преодолява стерилната изолация на субекта от обекта, на разбирането от значението, която надделява в неокантианската схоластика на немската академична система.

Гадамер остава вечно задължен на Хайдегер. Wahrheit und Methode (“Истина и метод”) на свой ред е едно мащабно продължение на Sein und Zeit (“Битие и време”), допълнение към Хайдегеровите модели на прочит в по-прецизен херменевтичен план (в същия дух Сартр допълва Хайдегер в L’Être et le néant - “Битие и нищо”). Третият том на Съчиненията включва деветнадесет есета, лекции и спомени, посветени на Мартин Хайдегер. Те започват с реч по повод седемдесет и петия рожден ден на учителя през 1964 г., до анализи на комплексните източници на Хайдегеровите идеи. В по-късните си работи Хайдегер изменя своята мисъл er ist da (той е тук), като отправя предизвикателство към “противниковия лагер” на аналитиката, философията, видени като академични предмети, и на мелиористката изолация на всичко научно и либерално. Гадамер е проницателен водач в предизвикателната уникалност на Хайдегеровия език - изнервяща безсмислица според неговите противници, който е призив към удивление, кореспондиращ със значението, което Аристотел отдава на метафизичните изследвания. Съмнението в езика, тук Гадамер очаква още нови наблюдения, е твърде близко до това на Витгенщайн. Вън от това, именно Хайдегеровият език дава на Гадамер неоспорим достъп до литературните текстове на Софокъл, Хьолдерлин, Целан; достъп, който проличава в изравняването между вникване и съществуване.

Следовничеството на Гадамер не е сляпо. Той осъзнава, че тайнството на съмнението в късния период на Хайдегер може да се окаже “златен капан”, който обрича на провал по-нататъшните опити философският дебат да бъде приложен към една изменчива интелектуална и социална среда. От това прозрение произтича хуманистичната сотериология на Гадамер, неговият опит да се избави от опустошителната (в буквалния смисъл) деконструкция, която Хайдегер прилага върху хуманистичния идеализъм. След тази борба на преден план излиза личността на Платон и неговите учения.

Проучванията върху Платон във вид на прегледи и научни статии стават център в работата на Гадамер през 30-те и 40-те години. Изследването върху школата на Платон, публикувано през 1933 г., е последвано от първата от серията разработки, посветени на “Платон и поетите” (задълбочен спор, акцентуващ върху функциите на идеалната държава в paideia-та за облагородяването на индивида). “Platos Staat der Erziehung” (“Платоновата държава на възпитанието”) отдава значимото на педагогическата и на дидактическата концепция на Платоновите etatisme. След войната излиза поредица от трактати, които включват излезлия през 1964 г. трактат върху Платон и предсократиците (препратка към Хайдегер), разработка на недовършената Платонова диалектика, изследване върху математиката и утопията у Платон, както и възхитителния поглед към “Платон като портретист”. Платоновото присъствие се чувства също толкова осезателно и в “Phrlosophie und Poesie” (1977) или “Mythos und Logos” (1981). Държавата, Парменид, Федон и Тимей са константни за Ханс-Георг Гадамер.

В поезията и поетичния метафоричен дискурс езикът намира своята крайност и същина (както според Хайдегер жълтото е най-жълто в “Слънчогледите” на Ван Гог). Именно концептуалната неадекватност на философския език след Парменид, която конституира границите на дискурса, едновременно свързва и разграничава философията и поезията.

Платоновите диалози са еманация на тази двойственост, която се наблюдава и при Хегеловото Aufhebung (анулиране) на философския език и в poesie pure (чистата поезия) на Маларме. Гадамер не пропуска да отбележи връзката между Маларме и Хегел.

През 1975 г. Гадамер прави решителна стъпка, написвайки “Смъртта като съдник”. Във Федон Платон отстъпва пред твърдението, че гръцката класическа мисъл се оказва безпомощна пред смъртта. Детето в нас е обхванато от Angst (страх). От това метафизическо крушение израства християнската есхатология и въпросът “съществуване и смърт”, изследван както от Хайдегер, така и от Киркегор. По този начин текстове като “Тенебрий” на Целан достигат по-близо до енигматичния факт на смъртта, отколкото Платон. Заключението на Гадамер, че “неразбирането на смъртта е най-големият триумф на живота” не е нито в духа на Хайдегер, нито на Платон. То е по-скоро нещо като романтичен девиз, взет от възторга на Хьолдерлин и Новалис (и двамата платоници по своему).

Не са много значимите моменти в западноевропейския философски дискурс, които остават извън погледа на Гадамер. Негови трактати са посветени на проблема на езика у Шлайермахер, на Хердер и историчното, на нестабилното положение на Дитли между романтизъм и позитивизъм. През 1985 г. Гадамер прави сравнение между Дилтай и Ортега-и-Гасет, които могат да бъдат определени като негови предшественици. В събраните произведения са включени и изследванията върху концепцията на Кант за Бога, върху драматургията на Ницшевия “Заратустра”, върху Хегел и Хусерл. Ясно се забелязва отсъствието на англоамериканското философско наследство. Името на Лок се появява само веднъж в двата тома, посветени на “новата или модерна философия”.

С времето Гадамер започва да обвързва нишките на своята мисъл. Излязлото през 1982 г. есе по философия и филология възхвалява “Freude am Argument” - удоволствието от спора, което одухотворява творчеството на Гадамер. Неговите критици неизбежно се изправят пред неизчерпаемостта на текстовете, така както и онзи, който чете поетически или философски текст осъзнава, че може да постигне само “информативна яснота” (оттук произлиза и пропастта между хуманитарното и научното, както и известният афоризъм на Хайдегер, че “науката не мисли”). Именно затова изкуството е необятно. Човешката Gestaltungswille (“воля-за-форма”), волята да предава опита в конкретни форми е неутолима. Ние сме семиотични създания, родени да разказваме приказки. В ретроспекция Ханс-Георг Гадамер осъзнава, че собствената му вяра в дискурса като игра, вярата му, че истината произлиза от отворения диалог и херменевтическия дебат са въплътени в Платоновия Сократ и утвърдени от Ницше и Витгенщайн. Но над всичко мислителят на века дължи на Мартин Хайдегер своето убеждение, че трябва да продължим да задаваме въпроси.

Но достатъчно ли е това?

По време на нацисткия режим при доста неясни обстоятелства академичната кариера на Гадамер остава непокътната. Като не желае нито да е светец, нито емигрант, през 1938 г. той се присъединява към катедрата в Лайпциг. Изнася лекции върху Хердер пред френски военнопленници от името на нацистката културна служба в окупиран Париж. Хердер е една от “най-одобряваните” теми, която се простира до корените на немския национализъм. Но тук се появява и една много по-обширна и вълнуваща тема. Класическата филология, изучаването на античния свят са издигнати на пиедестал в Райха. Тези “вълнуващи времена” са превъзходно изследвани от Хю Лойд Джоунс и Волфганг Хаас в прегледни статии в Международен журнал за класическа традиция, но все още има много за проучване (защо например на класиците е било позволено да цитират иначе забранените си еврейски колеги?). Гадамер споделя, че по времето на Хитлер немските академични класически изследвания “ging alles manierlich zu”. Фразата е плашеща с простотата си. Manierlich не може да се преведе напълно с “вежлив”, тъй като изразява състрадателност и съчувствие.

За съжаление опортюнизмът на Гадамер дава отражение и върху някои аспекти на работата му (а как иначе?). Той се стреми да задоволи вкусовете на всяка възможна аудитория, независимо дали това е Херберт фон Караян или американски студенти, като умело отбягва неудобните моменти. Иначе не би било уместно да се споменава Холокоста, освен с безброй заобикаляния и недомлъвки. В едно радиопредаване за юдейската философия и религия от 1961 г. - един от редките пъти, когато Гадамер навлиза в тази тъмна област, той предлага шаблонни разграничавания между атинските философи и еврейските пророци. Шоа остава неупоменат. Последователните прочити на Целан от 1970 до 1987 само намекват за еврейско-юдейския модел на Целановата поетика и за света на Аушвиц, откъдето неговите творби черпят мотиви и смисли. Голям брой от разработките на Гадамер са смущаващо христологични.

Тази деликатност (manierlich) е присъща и на всеобхватното становище на Гадамер относно Хайдегер. С оглед на многото анализи, оценки и спомени, посветени на Хайдегер, едва ли някой би предположил, че има някаква нередност, че “личният нацизъм” на Хайдегер и краткото му, но нелицеприятно обвързване с триумфа на Хитлер поставят една от най-неразрешимите дилеми в историята на мисълта. Беглите алюзии, които прави Гадамер, допускат, че става въпрос за злощастна заблуда от страна на учителя, мимолетно объркване, което няма отношение към гения на Хайдегеровата онтология, поетика и естетика. Природата на всяко подобно разбиране остава сложен и спорен въпрос, но начинът, по който Гадамер умело лавира, говорейки за “величествената безсъдържателност на древните гърци”, е трудно приемлив.

Гадамер споделя, че се е разплакал, когато се е разделял с Фридландер на берлинската гара, но е било истинско щастие да възобнови контактите с колеги, за които изгнанието и изолацията, протекли предимно в Америка и обвързани с американската академична работа, са се оказали съдбовни. Тяхното пряко или езоповско участие в бюрократичния живот на Райха разбулиха класическата ерудиция на Карл Райнхард и Волфганг Шадевалд. И все пак какво са 12 години в сравнение със сто?

Олимп е ветровит...

Преведе от английски Михаил Ненов

Преводът е направен по The Times Literary Supplement, 12 January 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник