Брой 16

Литературен вестник

25.04-1.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Гъркът

Владимир Пищало

 

Владимир Пищало е роден през 1960 г. в Сараево. Издал е книгите "Албумът" (1981), "Манифести" и "Нощи"(1986), "Краят на века"(1990), "Витраж в паметта"(1994). Инициатор и редактор на "Три Алманаха на Белградската Манифактура на Сънищата". През 2000-та година романът му "Милениум в Белград" беше номиниран ца НИН-овата награда. Есетата на Пищало, публикувани в сп. "Време", са преведени на френски, немски, холандски и английски. Книгата "Манифести" е преведена на френски език.

Ти ми каза: "Във друга земя, при друго море ще отида,
ще намеря аз другаде град и много по-хубав от този.
*
Константинос Кавафис

Хубаво се живееше в Атина през шейсетте години на двадесети век. Достатъчно беше да клекна, за да си вържа връзките на обувките и до мене веднага изникваха двама сеирджии, подобни на помощниците на Кафка, и навеждаха глави да видят какво правя. Влизах в някой магазин и попадах на човек, който решаваше световен проблем - купуваше си чадър. Купувачът на чадъра се изпъчваше и пооправяше дрехите си. После излизаше от магазина с решителна крачка с твърдото намерение да изпробва покупката си. Хвърляше угрижени погледи към небето... Бавно отваряше чадъра... Накрая започваше да се разхожда нагоре-надолу пред витрината с безумно сериозно изражение на лицето. Изпробваше чадъра.

От всички колоритни хора, които срещнах в Атина, най-силно впечатление ми направи Йосиф Аскитопулос. Запознах се с него благодарение на обява за даване на квартира под наем. Моят бъдещ хазяин ми отвори вратата и ме поздрави с добре дошъл, като заекваше.

При тази среща Йосиф ми разказа как започнал да заеква. Като малко любопитно дете той си заврял главата в желязната печка. Детското му телце взело да се дърпа и да блъска с ръце печката.

- Заклещих се! - крещял той.

Но от кухнята не се чувал нито звук. Заклещената му в пълната тъмница глава започвала да се задавя. Зърнестият страх разтварял тялото на Йосиф в небитието. Майката на момчето случайно влязла в кухнята и изпищяла. После се съвзела и започнала да маже врата на сина си с олио. Повикала баща му и го пратила да доведе тичешком тенекеджията. Бащата и майката извадили криво-ляво Йосиф от пъклената пещ. Главата му била спасена, но момчето, дълго крещяло напразно, останало нямо. Майка му заминала в далечно православно светилище да измоли връщането на говора му. Когато се върнала от поклонението, Йосиф говорел, но останал пелтек.

Спомням си, че при първата ни среща Йосиф Аскитопулос ми заприлича на диригента на нюйоркската филхармония Димитри Метропулос. И двамата бяха гърци, и двамата имаха едно и също заповедническо държание. Впрочем с това приликата се изчерпваше. Лицето на Метропулос беше хармонично, живо и меко, добре оформено мъжко лице. Йосиф Аскитопулос беше клепоух и зъбите му бяха израснали един върху друг. Онова, което правеше най-силно впечатление у него, бяха очите му, които час по час пламваха.

Очите на джудже.

Наех квартирата, без да се пазаря. Веднага ми хареса и Йосиф Аскитопулос, и гледката към Партенона от неговата тераса. Много горещи атински следобеди прекарах в люлеещия се стол на терасата на покрива в разговори със своя хазяин и приятел. Моят приятел Йосиф имаше жена Елени. Бракът им бил уреден от техните семейства, но се оказал щастлив и бе благословен с две деца. Много години познавах Елени, но никога не я чух да иска нещо. Винаги предлагаше:

- Искате ли кафе? Искате ли смокини?

Елени вярваше, че миксерът разваля вкуса на яйцата и ги разбиваше на ръка, когато правеше сладкиши.

- Защо се мъчите? - я питах.

- Защото една древногръцка пословица гласи: "Най-хубавите неща са най-трудни" - отговаряше ми с усмивка тя.

Елени вярваше, че бутилките с вишновката, която правеше за Йосиф, трябва да се къпят на слънце. Всяка сутрин носеше на мъжа си в леглото чай от бъз.

Така живееше Йосиф Аскитопулос през шейсетте години в Атина.

Аскитопулос се възхищаваше от живота във всеки негов момент, радваше се на всеки залък. Обичаше хляба. Наслаждаваше се на виното. Сам избираше месото и зеленчуците за своята трапеза. Винаги ще остане в паметта ми гледката как Йосиф наднича в кантарите на селяните. Той се надвесваше над рамото на всеки, който го обслужваше, и подозрително се прокашляше. Не се притесняваше от заекването си. Беше напълно самоуверен. Когато отивахме на Плаката, Йосиф повикваше келнера настрана:

- Д-дд-дете м-мое, искам всичко да бъде наред. - И отправяше многозначителен поглед към къдрокосия келнер. - Р-рр-разбираш ли?

Келнерът разбираше. След вечерята той се приближаваше и питаше Йосиф дали всичко е било наред. Най-често пелтекът му даваше бакшиш и отговаряше:

- Ддд-да!

Но ако искаме да бъдем съвсем честни, трябва да кажем, че Йосиф много по-често се провикваше "Не!" вместо "Да". Когато беше бесен, двусричното гръцко "Охи" не звучеше достатъчно рязко за него. Затова минаваше на турското "Йок!". Родът на Аскитопулос беше от Мала Азия. След опожаряването на Смирна семейството му завинаги напуска Турция. В спомените на Йосиф турците не се различаваха от дяволите. Но понякога носталгията по червената земя Мала Азия се разпростираше върху всичко там. Тогава от устата на Аскетопулос се отронваше похвала, която много гърци смятаха за по-страшна хула от хиляди клетви:

- Добри хора... - промълвяваше замислено Йосиф. - Много турци са... любезни....

Йосиф беше изпълнен с предразсъдъци. Вярваше, че англичаните са предимно педерасти (пренебрегвайки факта, че подобен стереотип съществува и за малоазиатските гърци). Осемдесетгодишният Аскитопулос не го мързеше да стане и да покаже как хората от Оксфорд се фръцкат. При това крещеше с всичка сила турската дума "пушламан". Старческото подчертаване на този елемент от културата на британската империя вероятно имаше връзка с атинско-лондонския спор за мрамора на Партенона. От друга страна, Йосиф дълбоко вярваше, че атиняни са мошеници и някогашният прилив на гърци от Мала Азия е спасил града от неизбежна пропаст.

Въртележката на нажежената белота се вихрееше всеки следобед над града, спасен от неизбежна пропаст. Двамата с Йосиф разпервахме чадърите на терасата на покрива и с ритуална въздишка се строполявахме в раираните лежащи столове. От терасата-градина на нашия покрив се откриваше вълшебен изглед към Партенона. Йосиф разклащаше леда в чашата с лимонада, възпламеняваше очите си на джудже и ми разказваше как след бягството си от Мала Азия се установил в румънското пристанище Констанца.

- С-с-с-ссс-лушай! - размахваше Йосиф ръце. - Румънците са добри хора, но не са търговци. Румънецът не е търговец. Той знае да се весели. Обича яденето, пиенето и танците. Но търговец не е. Та отивам аз в Констанца с пари и им казвам, че съм търговец на жито. А нямах никаква представа от жито. Но имах начален капитал и им казах, че съм специалист. И имах шурей, който разбираше от вино. Аз търгувах с жито. А той с вино. И двамата станахме много богати.

И двамата търговци на едро вдигнали къщи в красивия град Констанца. Направили вътре огромни камини под формата на лъвски челюсти, в които можело да се изпече цяло агне. Всяка събота устройвали пиршества и шуреят донасял вино от своята изба. На тези пиршества стъклените винени чаши се разбивали в огледалата. Йосиф описваше живота си в Румъния с една дума:

- Л-л-л-ллл-укс!

В средата на тридесетте години Аскитопулос получил писмо от брат си, банкер в Атина. Никога през живота си не бил получавал по-кратко писмо с по-съдържателна заръка:

"Скъпи Йосиф,

Германците ще се помъчат да получат румънския нефт. Същото ще искат и руснаците. По всяка вероятност ще победят руснаците. Изпрати ми пари да ти купя къща в Атина. Тя е нещо сигурно, каквото и да се случи.

Твой Йоргос"

Йосиф веднага изпратил на брат си голяма сума и му казал: "Купувай!" Скоро получил отговор от Йоргос: "Купих ти най-хубавата сграда, на най-хубавото място, в най-хубавата част на града." Думите на Йоргос били доста близко до истината. До току-що купената къща се стигало от парка Колонаки нагоре. От покрива се откривала райска гледка към Партенона. Сградата се облягала на планината Ликавитос, на чийто връх нощем светела църквата Агиос Йоргос.

Купуването на къщата било най-доброто начинание, което Йосиф можел да предприеме, защото пророчеството на брат му скоро се сбъднало напълно. Първи в Румъния влезли немците. Първо не закачали бизнеса, но започнали да преследват евреите. Дрънчейки с леда в лимонадата през горещите атински следобеди, Йосиф ми разказваше как давал пари на комшиите си евреи в Констанца. Накрая в Констанца влезли руснаците. Те веднага поставили под контрол всички клонове на икономиката. Известно време Йосиф бил оставен на мира като единствения търговец на жито, който плащал на работниците си целогодишно, а не сезонно.

Нещата лека-полека се влошавали. И настъпил денят, когато Йосиф изгубил всичко. И на него, и на шурея му им било отнето цялото имущество. Обеднелият търговец на жито и опропастеният търговец на вино седнали в дома на Йосиф и си рекли:

- Имаме деца. Здрави сме. Ще направим пиршество.

Изпекли едно агне. Шуреят донесъл от избата си най-хубавото вино на света. Яли и танцували.

На другия ден отплавали от Констанца по забуленотото в мъгла Черно море. Когато преминали "желязната завеса", на новоизлюпените бежанци им предложили да си изберат къде да отидат. Шуреят избрал Америка. На него, от чиято изба са идвали за пиршествата им в Констанца толкова бутилки прекрасно вино, му било съдено на стане пощаджия в Манхатън. Йосиф заминал за Гърция, където благодарение на предвидливостта на покойния си брат, имал къща.

На някогашния бежанец от Мала Азия му бе отредено да посрещне деветдесетата си година в собствената си къща насред "мошеническа Атина".

Отглеждаше шейсет вида цветя на терасата с вълшебен изглед към Партенона.

Събуждаше се от миризмата на чай от бъз, приготвен от Елени.

Пиеше вишновка, окъпана от слънцето.

Очите му на джудже пламваха винаги, когато разказваше как се спасил три пъти от провал: първия път, когато спасил главата си от мрака на пъклената пещ; втория път, когато избягал от Турция и третия път, когато напуснал комунистическа Румъния.

- К-ккк-късметът много пъти е пропускал Йосиф Аскитопулос - бяха думите, с които завършваше разказа си гордият пелтек. - Но никк-кога не му е оо-обръщал гръб.

Изглежда, че Бог все пак беше чул виковете на онзи, който веднъж онемял, крещейки напразно.

Преведе от сръбски Жела Георгиева


* Преведе Стефан Гечев

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник