Брой 16

Литературен вестник

25.04-1.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Състоянието на нещата

Съвети към младия писател за следващата война

Драган Великич

 

Драган Великич е роден през 1953 г. в Белград. Автор е на романите "Via Pula" (1988), за който получава наградата "Милош Църнянски", "Астраган" (1991), "Hamsin 51" (1993), "Северната стена" (1995) и "Площадът на Данте" (1997); сборниците с разкази "Погрешно движение" (1983) и "Стъклената градина" (1985); книгите с есета "Ю-тлантида" (1993) и "Депото" (1994), Романите, разказите и есетата на Драган Великич са преведени на около десетина европейски езика.

 

"Да бъдеш англичанин, когато Гърция беше поробена, означаваше да предизвикваш симпатиите и благодарността на всеки грък... Наздравиците и тостовете плющяха и отекваха в нощта и всички речи излитаха като хартиени хвърчила във възвишен гръцки стил, тържествен и благозвучен. Като че ли съдържаха каденци на безсмъртна поезия, поезия на отчаяния миг; естествено, това бяха само думи, жалки преходни думи, които войната ражда толкова лесно и които ораторите на мира бързо ще изхвърлят от употреба."

За този опит на англичанина, който очевидно прекарва добре времето си в поробена Гърция, говори Лорънс Даръл в Александрийският квартет. Но не трябва да се заблуждаваме. Защото с това описание Даръл не ни осведомява или поне не ни осведомява само за това, че - ако искате безплатно да пиете и при това да предизвиквате симпатии и наздравици - е най-добре да станете англичанин, изпълнен с разбиране, и да отидете в някоя поробена страна. С това описание Даръл в много по-голяма степен диагностицира статуса и функцията на речта в историческото събитие, известно ни с името война.

Войната ражда думи, военната машина произвежда говорене, предимно екзалтирано и винаги жалко и преходно. Или още по-точно: войната лесно донася реч, която, каквото и да говори, е винаги жалка, защото е преходна, защото не притежава силата на обратно действие върху онова, което я е породило, защото е безпомощна да въздейства на онова, чието дело е тя. Когато думите оживеят, войната вече се е погрижила за смъртта. Когато думите се случат, всичко вече се е състояло и случило и затова те са безпомощни - чист излишък на отчаяние или на удоволствие, в зависимост от това как е възприел състоялата се смърт даден оратор.

Ясно доказателство за наивността на подобно разбиране за (не)мощта на речта намирам в писмото, което през 1919 година пише Андрич: "Аз виждам своя дълг в Югославия в това да мълча и така да намаля поне с един глас хаоса и врявата на всички около себе си".

Тук Андрич не говори за необходимостта от оттеглянето на писателя от хаоса и недоразуменията в света, не говори за правото на писателя на мълчание, не говори за безсилието на речта. Напротив, дългът на писателя е да действа, да се намеси в хаоса и врявата на всички около себе си, да укроти шумните и да вразуми хаоса, и то чрез онова, което е най-силно и което писателят владее най-добре - чрез словото, което се чува. Ситуацията определя облика на това слово, оттук мълчанието ще бъде единственият начин да се надмогне врявата на ентусиазираните, неизяснени гласове, както конкретният, разумен глас ще бъде единственият начин да се преодолее тишината "на всички около себе си" (случай рядък, но не и невъзможен). За разлика от Даръл Андрич смята, че речта има силата да действа, че речта е действие.

Югославският опит потвърждава правотата на Андрич. Фактът, че войната на югославските народи беше първо изречена и написана и чак тогава, по този написан сценарий извършена, е вече изтъркано общо място. Впрочем през всички тези години много се говореше за отговорността на писателя и интелектуалеца и смятам, че най-добре ще бъде въпросът за отговорността да се остави на анализите на теоретиците и историците, които, да се надяваме, няма да пропуснат много неща.

Впрочем с промяната на ситуацията в Югославия ние се сблъскваме с едно по-скоро даръловско отколкото андричевско явление, засягащо етиката на говоренето и следователно етиката на говорителите. Като казвам това, имам предвид, че вчерашните защитници на войната днес лесно и със спокойна съвест произнасят слова, каквито съвсем скоро обвиняваха в предателство, в липса на патриотизъм, фалшив мондиализъм и югоносталгичен идиотизъм. Най-шумните защитници на войната станаха най-шумните защитници на мира. Това е диагнозата за състоянието в сръбския обществен дискурс днес и тя не е направена само въз основа на политиците и журналистите или на писателите, чиито "произведения" имаха единствената цел да намалят количеството на прозявките на същите тези политици и журналисти между следобедните им разходки и вечерите. За съжаление тази диагноза е направена и изхождайки от онези, чиито гласове или мълчания можеха да допринесат за намаляване на хаоса, но ето на - допринасят само за директното му увеличаване.

Такива очевидно са решили да останат глухи за Съветите към младия писател, произнесени от Данило Киш на международния форум Писателят и властта преди дванадесет години в Атина. Препоръчвам всички, цитирам само няколко:

"Не бъди в опозиция, защото ти не си срещу, ти си долу.

Не бъди до властта и принцовете, защото ти си над тях.

Пази се от онези, които ти предлагат окончателни решения.

Не бъди писател на малцинството.

Не обсъждай с невежите неща, които чуват за първи път от тебе."

Както виждаме, на онези, чиито произведения още не са излезли от литературните кабинети, Киш говори не само, че не е необходимо да флиртуват с властта, за да не се наложи някой ден да крият наградите, с които са възнаградени, по таваните, с надеждата, че никой няма да ги намери, че всички ще забравят за тях. Киш мисли сериозно, той отива още по-далеч, Киш изповядва етиката на недопустимостта на всякакви споразумения за отстъпки.

Естествено литературните кабинети на младите писатели работят и днес в Белград, а работеха и в годините на войната. Наистина много от тях са демонтирани и съществуват в градовете на Европа и света, но където и да са, подобно на кораби, те носят на кърмата си името на родното пристанище. Към тях отправям няколко съвета за следващата война.

Единствената мъдрост на писателя е неговата политическа наивност. И затова бъди последователен в това.

Руши мостовете, с които биха искали да те превърнат в част от своята суша. Ти не преминаваш на друг бряг. Ти си бряг.

Когато потеглят керваните на войната, от писателите се очаква да бъдат далматинери, парадни кучета със силни жлези. Ти не си куче.

Лоялността към нацията е обратно пропорционална на таланта. Не съществува предателство там, където патриотизмът е шифър. Онова, което очакват от теб, не е добър роман, а текст за нов химн. Спомни си славните "предатели" на сръбската литература: Бора Станкович, Слободан Йованович, Милош Църнянски... Костюмите на патриотите винаги имат две лица.

Никога не гледай как свети светофарът, защото ти не пресичаш улицата. Ти си улица.

Спомни си думите на Маргьорит Юрсенар: "Няма друга фаталност освен собственото зрение... Успехът не може да бъде купен без полуистина".

Когато искат мнението ти, доколкото го имаш, не сменяй формулировките в зависимост от страната, на която говориш. Не забравяй: запетайките са важни толкова, колкото и думите в скоби.

Не се вълнувай, когато откриеш, че всички търгуват. Не гробарят е причина за смъртта, нито миротворецът причина за войната. Но това не е твоята история. Ако твоето произведение не говори достатъчно, не го обяснявай.

Не е трудно винаги да бъдеш на правата страна, но ти имаш багаж и се движиш бавно. При притичването много неща се губят.

Не забравяй: само във високата вода ти си остров.

07.06.1996

Преведе от сръбски Жела Георгиева

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник