Брой 16

Литературен вестник

25.04-1.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Седмият ден на кошавата

Какъв ти Фройд

Михайло Понтич

 

Белетристът и литературният критик Михайло Пантич е роден през 1957 г. в Белград. Освен книгите с критика, есета и антологии е издал сборниците с разкази "Хроника на стаята"(1984), "Вондер в Берлин"(1987), "Поети, писатели и друга менажерия" (1992), "Не мога да си спомня едно изречение" (1993) и "Новобелградски разкази" (1994).

 

(...play, record)

- Знаеш ли какво ми се случи?

- Нямам представа, откъде бих могъл да зная. Разказвай!

- Добре, почакай да изключа телефона. И се дръпни малко.

- Както кажеш. Защо са ти такива малки възглавниците?

- Защото такива ми харесват. И за какъв дявол са ми по-големи? И без това спя сама.

- Понякога не спиш.

- Само понякога. Хей, ще се заяждаш ли, или ще ме слушаш.

- Добре, слушам те.

- Миналата неделя ме каниха на годишнина от завършване на гимназията.

- И отиде ли?

- Естествено, че не. Петнадесет години. Хвана ме страх, като си помислих колко години са това. Цял ден се колебах и накрая не отидох. Официалното съобщение гласеше, че за съжаление съм заета, най-сърдечно поздравявам всички и наистина бих желала отново да се видя със старата компания и т.н., но всъщност ме беше страх да не би покрай другите да се сблъскам със самата себе си. Външно не бих казала, че съм се променила, дори нещо повече: грозното патенце междувременно се превърна в черен лебед, понякога разглеждам гърдите си в огледалото, изглеждат съвършени и бедрата са ми стегнати като на тринадесетгодишната ми дъщеря, но някъде отвъд, някъде, където не мога да стигна нито с поглед, нито с мисъл, чувствам: броенето отдавна е започнало.

- Твърде много усложняваш нещата.

- Смяташ ли?

- Сигурен съм. Нашият стар професор по психология имаше навик да казва: Понякога е добре да приемате нещата безстрастно и незаинтересовано, като че ли не принадлежат на вас. А нещата, господа, наистина не ни принадлежат, по-скоро ние принадлежим на тях. Впрочем, ако се задълбочавате в анализи, дори в тялото на Бриджит Бардо ще откриете лайно. Спомняш ли си Бриджит Бардо? Беше символ.

- Естествено. Веднъж като малка в някакъв вестник, мисля че в Илюстрована политика прочетох, че Бриджит Бардо отпразнувала тридесет и третия си рожден ден. Боже, помислих си, колко е ужасно стара.

- Какво искаш да кажеш?

- Глупак. Нищо не искам да кажа. Аз съм на тридесет и три.

- И не отиде на тържеството?

- Не. Впрочем, зная какво е представлявало, бях преди пет години, на десетгодишнината. Всичко започна много сърдечно, по-сърдечно не можеше и да бъде, с искреното или много вероятно нагласено учудване, хей, изобщо не си се променила, изглеждаш много по-добре оттогава, честна дума, спомняш си... после си припомняхме тъжните ни и задръстени учители и общите ни глупости. Например някой на всяка цена щеше да ни досажда със спомена как като абитуриенти на връщане от екскурзията до Дубровник, когато спряхме за кратко в Златибор в прохладната майска вечер, скочихме облечени, пийнали и самонадеяни във вонящото кално езерце. После мъжката част от аудиторията лека-полека щеше да се напие и да ни тормози с приказките си за казармата, политиката, служебните си успехи, новите си коли, изневерите на жените си, а моите прекрасни приятелки - никога не са ми били приятелки - щяха да стават през пет минути да пикаят и да си оправят грима в тоалетната (подобно лигавене дори Момо Капор не е в състояние да опише) и призори всичко щеше да завърши в колективна цинична свинщина с повръщане, размяна на телефони и глупави обещания, че на всяка цена трябва да се виждаме по-често. Гледа ли продължението на сериала на Каранович В небрано лозе? Филмът... не мога да си спомня заглавието. Няма значение. Същият случай.

- Позната история. Все пак не ми каза истинската причина.

- Е, може и да не съм, откъде знаеш?

- Да речем, че се досещам.

- Продължавай да се досещаш.

- Не си искала да срещнеш някого.

- Точно така.

- Някого, който някога е означавал нещо за теб, а сега не знаеш какво да мислиш за това.

- Вие мъжете сте наистина непоносими.

- И безпогрешни. А вие сте вещици.

- Защо?

- Защото ни превъзхождате и защото ни обсебвате напълно. По-точно, защото желанието ни за вас обсебва всяка наша мисъл. Владеете ни с това желание и така ни изтощавате.

- Не знаех, че съществува мъжки феминизъм.

- Не, наистина, онази енергия на желанието, която насочваме към вас и с която вие се храните, не може по никакъв начин да се компенсира...

- Къде си прочел това?

- Не знам. Никъде. А може и да съм го прочел. Вероятно у Фройд.

- Какъв ти Фройд! Правилно ти казах, глупав си.

- Все едно, не си искала да го видиш.

- Кого, Фройд ли?

- Много си остроумна. Не Фройд. А някой твой съученик Зигмунд, принца на абитуриентите.

- Не съм, и какво от това?

- Трябва да е било голяма любов.

- Ако много държиш да знаеш, не беше голяма любов. Най-обикновена ученическа любов.

- С последици.

- Какви последици?

- Дълготрайни, включително и първото чукане.

- Боже, колко си прост.

- Не, само съм любопитен.

- Интересуват ли те такива истории?

- Не, интересува ме твоята история. Та, как беше?

- Доста нескопосано. Всъщност, тъжно. Въпреки че днес ми изглежда дори хубаво. Слушай, дремеш ли ти, или ме слушаш?

- Слушам те.

- Довлякохме се до Дубровник, мисля, че беше петък вечерта, да, петък, през целия този петък пътувахме през босненските планини и долини с прашния автобус, крещящи и изнервени, но някъде преди Меткович, в долината на Неретва, когато ни замириса на море, се умълчахме и изпаднахме в онова състояние на меланхолно очакване на нещо, онова неопределено очакване, характерно за възрастта, на която тогава бяхме. Посрещна ни пустият град, дъждът, сезонът още не беше започнал и морето, което видях, когато отворих широката балконска врата на хотелската стая, беше също така гъсто и тъмно, като онази сила, която час-два по-рано пресекна виковете ни. Опънах се на кревата и заспах облечена. Не зная колко съм спала така, но по някое време ме събуди вятърът, който духаше като полудял и тряскаше дървените капаци на околните къщи. Станах, затворих вратата, дръпнах пердето и влязох в банята. Съблякох се, напълних ваната с гореща вода и се потопих. Дремах така, докато водата не изстина. После се избърсах с голямата хотелска хавлия, като през цялото време се наблюдавах в огледалото, което заемаше половината антре.

Бях готова, въпреки че никога преди това не бяхме си разменили нито дума за това, държахме се за ръце и се целувахме, той не настояваше, беше нежен и уплашен, а мен... за първи път сега разправям на някого за това и вярвай ми, нямам никаква представа защо точно на теб, вероятно премълчаваното зрее и когато му дойде време да го кажеш, го правиш, все едно пред кого и все едно при какви обстоятелства, добре, разприказвах се... та, казвах ти, мене взе да ме обзема паника, почти всички мои приятелки вече бяха свършили тези неща, намирайки начин дискретно, но все пак с някаква шибана гордост да го споделят с мен и разпитвайки уж между другото как е било в моя случай - бяхме ходили цели две години и нищо - аз не знаех какво да им отговоря, хем го исках, хем не го исках, приятелят ми беше златно момче, по-невинно от мен. Тогава си мислех, че това е нещо специално, сега знам, че е еднакво досадно за всички. И докато стоях така пред огледалото и се зверех в себе си като в непозната, и мислех за всичко това, някой почука тихо. Отидох до вратата и я отворих. Той остана неподвижен няколко минути, мълчалив, усмихнат, а аз треперех, загърната в хавлията. Прегърна ме и ме отнесе на леглото и малко по-късно всичко заприлича на сгромолясване; бъди нежен, му казах, като го целувах по ухото, но той не ме чу, само се надвеси над мен и аз го поведох натам, накъдето трябва с несигурна ръка. Не почувствах бог знае какво, малко болка, а после, топлина, която ме накара да затворя очи. Когато отново ги отворих, той лежеше до мен и дишаше във врата ми. Завих го и заспахме заедно. Събуди ни слънцето, призори се разведри и внезапно събудени, се взирахме един в друг, а после отново се любихме. Това продължи три дни, непрекъснатият дъжд провали предвидената програма, което, можеш да си представиш как ни се отрази, пък и Дубровник не се опечали чак толкоз. Рядко слизахме в трапезарията и в големия хол на хотела, толкова колкото да хапнем малко и да побъбрим с другите, а на връщане, някъде преди Златибор някой предложи да се окъпем в езерото, след като не можахме официално да открием сезона на къпането в Адриатика.

- И какво стана по-нататък?

- Нищо. На абитуриентската вечер той беше със съученичката, с която седях на един чин, а аз бях сама.

- Разделихте ли се?

- Да, веднага след като се върнахме в Белград. Страшно се промени, не можех да го позная.

- Виждали ли сте се после?

- Много рядко, понякога ми се обаждаше по телефона. Никога не се съгласих да излезем отново заедно. На десетгодишнината от завършването беше мил, докато не се напи. Едва се откачих. Казах му, че съм омъжена и имам дъщеря, но нямаше полза, беше подочул, че съм разведена.

- Значи, всичко е приключило.

- За мене да. За него... не знам. Мисля, че е отчаян, че има нужда от някого не от любов, а като доказателство, че все още е в състояние да върже някого за себе си. В това има нещо много неприятно, винаги се потрисам, като си помисля за това.

- Какво имаш предвид?

- Не знам как да ти кажа, става въпрос за чувството, че някой непрекъснато мисли за теб, а на тебе не ти пука, всъщност по някакъв начин все пак ти пука. Несподелената любов, ако това е любов, е мъчителна и по някакъв начин те ангажира, тежко ти е, че правиш някого нещастен. А когато някой години наред мисли за теб и ти го знаеш и чувстваш, те обзема страх, че един ден ще се върнеш при него, въпреки че не го желаеш. Ела.

- Ето ме.

- Сложи си ръката тук. Така. И не мърдай. Ах!

(...)

- Благодаря ти, наистина свърших хубаво.

- Къде си чул след чукане да се благодари, глупако?

- Така съм свикнал.

- Отвикни. Откъде ти дойде на ум?

- Чакай да се сетя. Беше доста отдавна.

- Нали не го казваш на всяка, всеки път.

- Не знам. Знам само кога го чух за първи път. После и аз започнах...

- Кога?

- Не е важно.

- Важно е. Дължиш ми този разказ.

- Не.

- Да, да. Защо смяташ, че имаш право...

- Добре де, щом казваш. Недей да ми се смееш, но и в моя случай това е свързано с морето. Тогава за първи път отивах сам на море, бях на седемнадесет години и баща ми, строго като офицер, така както го правят офицерите от Нови Белград, ми каза да внимавам с жените: "Там има всякакви, а ти си вече мъж". Винаги разговаряше с мен така официално.

- И?

- Почивах в къщата на наши приятели, на остров. Беше ми скучно без компания, едва издържах тези две седмици, нямах търпение да се върна колкото се може по-скоро. И нищо интересно не ми се случи, освен че се запознах с нея, местната учителка, десетина години по-възрастна от мен, почти смалена от отчаяние и самота. Не разговаряхме особено, преди обед обикновено се срещахме на плажа - малък плаж в падината, нямаше народ, все едно, в деня, когато я видях за първи път, беше простряла хавлията си на два-три метра от мен, беше свалила тениската си и леката лятна пола и останала по бански без сутиен. Стоеше й съвършено. Заплува с уверени, малко мъжки движения далеч от брега, направи няколко преобръщания през глава и се върна. Вече не си спомням как разменихме първите думи, това беше много преди да започна да гледам на света като на голямо бунище, на което се хвърля всичко, дори и човешкото тяло. Тогава все още не знаех много неща - беше ми необходимо невероятно много време да разбера онова, което другите около мен кажи-речи веднага бяха разбрали: голяма част от онова, което правим, е абсолютно безсмислено и безцелно. Вечер се разхождахме по брега и разговаряхме, тя се държеше с мен като по-голяма сестра с онази едва поносима, леко перверзна, еротично-неясна благосклонност, тя ме изпращаше да спя, а не аз нея. На другия ден вечерта ме обели като портокал в празната къща на нашите семейни приятели. Имаше съвсем обикновено лице и очи, които не можеха никого да обичат. Веднъж ме заведе в училището, където работеше, вкара ме в малка, задушна класна стая, настани ме на един чин, изправи се пред черната дъска и започна да се съблича. Господи, изобщо не мога да се сетя какво си мислех тогава, пък и за какво може да си мисли едно момче, което е в състояние да чука всеки божи ден по цял ден, наистина не мислех за нищо под купола небесен, чувствах само някаква мрачна, сита празнота, каквато чувстваме, когато твърде бързо утолим ненаситен глад. Не си спомням дори дали си разменихме няколко изречения, вероятно не сме. Спомням си само, че след едно зашеметяващо чукане тя ми благодари: благодаря ти, благодаря ти, повтаряше, докато я настигах, после започнах да го правя и аз за кодош, имаше някакъв чар в това - след тези неща хората обикновено са тъжни, както всички останали животни. Изпрати ме на кораба мълчаливо след нощ, в която потънахме на някакво дълбоко, дотогава недокоснато дъно. Не си разменихме адресите, всичко в края на краищата беше излишно и непотребно, така че на връщане в Нови Белград на въпроса на баща ми как мина почивката, само свих рамене. Мина.

- Така ли завърши?

- Така.

- Тъжна работа. Не си ли чул някога...

- Не съм. А знаеш ли кой филм дават довечера?

- Кой?

- Лъжата на Бергман.

- Не ми се гледа телевизия.

- Жалко, във филма има една реплика, която ми харесва. Главният герой казва на главната героиня: "Ако имах няколко живота, сигурно единия бих прекарал с теб". А тя му отговаря: "Да, но всички ние имаме само по един живот, там е проблемът ни". Еrgo, когато се чукаш с повече хора, като че ли имаш повече животи.

- Не ме интересуват тези интелектуални глупости.

- Мене също не ме интересуват, измислих си всичко. Бергман никога не е правил филм с такова заглавие.

- Но не си измислил репликите, ти наистина мислиш така, но ти е неудобно да ми го кажеш. Страхуваш се да не ме обидиш.

- Нещо такова.

- Добре, разбрах. Тръгваш ли си?

- Трябва ли?

- Не, дъщеря ми е на море в Будва. Можеш да останеш да спиш тук. И ми подай това одеяло. Невероятно е какви егоисти сте мъжете, когато спите!

- Не съм...

- Не ми се приказва повече, лека нощ.

- Лека нощ. И благодаря ти, наистина...

(Край на лентата "Секс, лъжи и касетофон")

 

Разказите в тази книга са написани по, по Сингер, по Андрич, по Сологуб, по Бунин, по Стриндберг, по Хемингуей и т.н. Изреченията, дадени в курсив, са буквално заимствани от други автори. Разказът "Какъв ти Фройд" е написан по Бартелми и Дубравка Угрешич. Б. пр.

Преведе от сръбски Жела Георгиева

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник