Брой 16

Литературен вестник

25.04-1.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ИСТОРИЯ/И

Студената война и отвъд нея: перспективи във външната политика на Съединените щати

проф. Томас Ленард

 

Проф. Томас Ленард е дългогодишен преподавател по политология и история на Съединените щати (XIX и XX век) в Университета на Северна Флорида, САЩ. Неговите научни интереси са съсредоточени изключително върху променливите във времето исторически и политически взаимоотношения между Съединените щати и Латинска Америка - от времето на прословутата Мексиканска война 1846-1848 г., свързана с управлението на единайсетия президент на САЩ Джеймс Полк, та до драматични моменти като Карибската криза или събитията в Панама. За тази научна специализация на проф. Ленард свидетелстват сами по себе си и повечето от заглавията на неговите дванайсет засега издадени книги, като "Съединените щати и Латинска Америка, 1850 - 1903: установяване на взаимоотношения" (1999); "Съединените щати и Централна Америка, 1944 - 1949: разбирания за политическа динамика" (1984); "Централна Америка и политиката на Съединените щати, 1820 - 1980" (1985); "Централна Америка и Съединените щати: в търсене на стабилност" (1991), "Кастро и Кубинската революция" (1999) и пр. А последната му книга - "Джеймс К. Полк - една ясна и категорична вреченост", излязла в края на 2000 г., вече няколко месеца води в листата на академичните американски бестселъри.

Проф. Томас Ленард е създател и директор на Програма за международни проучвания към Университета на Северна Флорида. Програмата, успешно съществуваща вече повече от десет години, е приоритетно ориентирана към Европа и Европейския съюз - бизнес, икономика, политика, култура, - а най-актуалната добавка към нея е проучването на новосъздаващата се култура на Европейския съюз като цялост. Създаването на академични трансатлантически връзки в споменатите области е една от задачите на тази програма.

В края на месец март т.г. проф. Томас Ленард гостува по специална покана на Нов български университет. Това бе неговата четвърта визита в България и първата непосредствено след президентските избори в САЩ. Проф. Ленард бе щастлив да се срещне със студентите от НБУ и да сподели с тях своите наблюдения върху последните политически събития в родината си, както и впечатленията си от убедително променяща се по пътя на демокрацията България.

Поместваме със съкращения лекцията на проф. Томас Ленард пред студентите от Нов български университет.

Доц. Албена Бакрачева

 

Подобно на своя предшественик, Джордж Буш дойде във Вашингтон с крайно ограничен опит във външната политика. Дори по-малък, биха казали някои, от този, който имаше през 1992 г. напускащият сега президентския пост Бил Клинтън. С изключение на голямата реч, която посвети на Латинска Америка в предизборната си кампания, Буш правеше твърде общи и често неясни изявления за ролята, която Съединените щати ще имат в международните отношения. Както можеше и да се очаква от такава политическа кампания, той не пропускаше случай да критикува външнополитическите действия на Клинтъновата администрация, да обещава ускорено развитие на ракетноотбранителната система, както и подпомагане на отбраната по всякакъв друг начин, да утвърждава НАТО и преоценява американската политика на Балканите, в Средния Изток и Азия. Като цяло, Буш постоянно обещаваше да защитава националните интереси на САЩ - без да уточнява какви са те.

След края на Студената война през 1991 г. геополитическият пейзаж на света се промени значително. Нови проблеми изплуваха на повърхността. Най-важните и непосредствени въпроси за Съединените щати са свързани с процеса на глобализация и свободната търговия, с наркотиците, имиграцията, енергията и околната среда. Извън американските граници списъкът с приоритетните проблеми пред Държавния и Отбранителния департаменти на САЩ, както и пред ЦРУ, се оглавява от етническите конфликти, тероризма (в това число и биотероризма), контрола върху ядрените оръжия и очаквания недостиг на вода.

На този фон съветниците по външната политика, подбрани от президента Буш, предлагат известна представа за бъдещето на американската външна политика. Разбира се, Буш се спря на стари ветерани от Студената война: Колин Пауъл - държавен секретар, Кондолийза Райс - съветник по националната сигурност и Доналд Ръмсфелд - секретар по отбраната.

Пауъл е пример за осъществена американска мечта: чернокож, издигнал се от предградията на Бронкс в Ню Йорк до поста държавен секретар. С дар словото и приятното си поведение той е самото въплъщение на образа на държавника. Но зад външния блясък се крие човек, дълбоко засегнат от трагедията във Виетнам и неблагоприятното й влияние върху институцията, осигурила му пътя към успеха - американската армия. Видяхме това по време на войната в Залива през 1991 г., когато, страхувайки се от значителен брой американски жертви и от липсата на ясна стратегия за излизане от ситуацията, Пауъл от самото начало се противопостави на интервенцията от страна на тогавашния президент Буш и му оказа натиск да прекрати фиаското три дни след включването на американски пехотни части.

Определяна като умерен консерватор, Кондолийза Райс бе съветник по външната политика на Буш-младши по време на президентската кампания през 2000 г. И макар от първото й пребиваване в Белия дом при Буш-старши Русия да се е променила значително, възгледите на Райс за новата Русия, както и за Централна и Източна Европа, не се различават особено от тези на бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Райс има докторска степен от Факултета по международни отношения към Университета в Денвър. Научен ръководител на дисертацията й върху връзките между Съветската и Чешката армии е бащата на Олбрайт, Джоузеф Корбел, основател на докторската програма по международни отношения в Денвър. Анализаторите са единодушни, че възгледите на Райс и Олбрайт относно тази част на света са сходни.

Секретарят по отбраната Доналд Ръмсфелд е заемал същата длъжност при президента Джералд Форд. Той е защитник на ускореното изграждане на новата ракетноотбранителна система и по тази причина твърди, че договорът за антибалистичните ракети, сключен през 1972 г. с бившия Съветски съюз, е остарял и трябва да бъде обявен за недействителен.

Повечето анализатори очакват Буш скоро да се прояви, като имитира бившия президент Роналд Рейгън - който подаваше тон и очакваше подчинените му да се погрижат за подробностите.

Какъв "тон" тогава ще подаде Буш? Ако историята може да служи за пример, поддръжниците на републиканската вяра в правотата на американската кауза ще вземат връх. Пропити с подобна самоувереност, Съединените щати ще действат съгласно собствения си интерес, без да се интересуват от реакциите на другите.

Като губернатор на Тексас Буш бе посещавал единствено Мексико и тъкмо там осъществи първата си президентска външнополитическа визита през февруари 2001 г., за да се срещне с мексиканския президент Винсенте Фокс, поел управлението три месеца по-рано. Подробности от разговорите им не са известни, освен че са разисквали въпроси на имиграцията, американските енергийни нужди и Североамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA). Последното е особено важно. Президентът Буш го подкрепя и иска то да прерасне в Асоциация за свободна търговия на двете Америки (FTAA) - предложение, което датира още от президентството на баща му и чието осъществяване до 2005 г. Бил Клинтън обеща.

От другата страна на земното кълбо, в Азия, Буш предупреди континентален Китай да не предприема никакви агресивни действия срещу Тайван. Всъщност той обеща да достави на Тайван новите усъвършенствани оръжия, които Клинтъновата администрация задържаше. Нещо повече - предлаганата от Буш нова ракетноотбранителна система и очакваните разговори с Япония за подсилване на американските отбранителни системи в Азия доведоха до обвинения от страна на Пекин.

Средният Изток си остава горещата точка, в която се превърна от 1947 г. насам с основаването на Израелската държава. За мнозина западни наблюдатели отказът на Ясер Арафат да приеме мирните предложения на президента Клинтън, които включваха разделяне на Йерусалим, само потвърдиха отдавнашната решимост на палестинците да изгонят израелците от региона. Нещо повече - под въпрос бе поставена способността на Арафат да контролира собствения си народ и терористичните групировки, помещаващи се на палестинска територия. Проваленият опит за мир втвърди и израелската позиция, както стана ясно от избора на новия министър-председател Ариел Шарон.

Палестинско-израелският конфликт оказва влияние върху целия Персийски залив, където Саддам Хюсеин все още управлява Ирак и обещава да помогне на палестинците да притиснат израелците до морето. Непредсказуемият Хюсеин тревожи и останалите арабски народи. Ако, както се подозира, той е създал биологически оръжия и оръжия за масово унищожаване, то основателно мнозина арабски лидери го приемат като заплаха за целия регион и особено за народите, подкрепящи близкоизточния мирен процес. При тези обстоятелства голяма част от арабските ръководители смятат, че е по-добре Хюсеин да не бъде дразнен. В резултат няколко арабски държави се присъединиха към Франция, Китай и Русия, за да искат вдигане на ембаргото на ООН, наложено по време на войната в Залива през 1991 г. Освен всичко друго, то се оказа и неефективно.

Макар по отношение на Ирак да не са взимани окончателни решения, сигналите показват, че можем да очакваме "реалистичен" подход от страна на САЩ. Охлабвайки ембаргото, Съединените щати се надяват да наклонят регионалния баланс на силите срещу Саддам Хюсеин и, в същото време, да увеличат военния натиск върху него. Ако този план заработи, Саддам ще престане да размахва оръжие - поне дотолкова, че останалите арабски държави да подкрепят палестинско-израелския мирен процес.

При пътуването си из Средния Изток Пауъл допусна грешката да не посети Турция, която е дългогодишен съюзник на САЩ, член на НАТО и ключов фактор за сигурността в Персийския залив. Освен това тя е стратегически важна за сигурността на Балканите, Черноморския регион и Общността на независимите държави. Страната играе ролята и на мост към Европа, която в този момент, от Атлантика до Урал, е в състояние на непрекъснати промени.

Войните на Балканите от 90-те години са сред онези конфликти, които държавният секретар Пауъл би искал да избегне. Причините, вкоренени в дългогодишни етнически проблеми, не могат да бъдат премахнати лесно и всяка американска намеса в тях би била нееднозначна. Въпреки близостта и значението на Балканите за западноевропейската сигурност, неразрешимостта на Балканските войни от 90-те накара правителствата в Лондон, Париж и Берлин също да се колебаят дали да изпратят свои части в сърцето на тези конфликти. Всичко това доведе до войната в Косово и постави в центъра на вниманието цялостния въпрос за европейската сигурност.

През май 1998 г., точно когато кризата в Косово започна да се надига, министрите на отбраната на страните от Западноевропейския съюз (друга реликва от времето на Студената война) се събраха в Гърция. Там те стигнаха до извода, че Косово е проблем на НАТО и с това тяхно решение Косово се превърна в проблем на САЩ. С други думи, за да се обуздаят апетитите на Слободан Милошевич, бяха необходими по-сериозни демонстрации на сила и западноевропейците се обърнаха към доминираното от САЩ НАТО, за да реши проблема.

Последвалите събития ясно показаха, че американските военни стратези все още носят белезите от Виетнам, като едновременно с това настроиха европейските им съюзници враждебно. Резултатът бе една набързо подготвена война. В продължение на 78 дни Сърбия и Косово бяха подложени на интензивни бомбени атаки, докато Милошевич се предаде. Последиците бяха еднакво опустошителни и за косоварите, и за сърбите. На изток Румъния и България понесоха непосредствени загуби от прекъснатата търговия с държавите от бивша Югославия, както и дългосрочни икономически щети поради затварянето на река Дунав заради бомбите, които разрушиха няколко моста, блокирайки водния път в задния двор на Западна Европа.

След месеци на спорове и препирни през декември 2000 г. Западноевропейският съюз постигна в Ница съгласие за създаването в рамките на две години на собствени Сили за бързо реагиране от 60 000 души. Постигането на тази цел ще бъде трудно. Тя изисква увеличаване на военните бюджети в момент, когато вътрешните социални нужди са големи, разходите по въвеждане на еврото са постоянно критикувани, а разширяването на Европейския съюз на изток привлича все по-голямо внимание.

И ако Силите за бързо реагиране станат реалност, каква ще бъда връзката им с НАТО? Дали създаването им ще намали европейското финансиране на организацията? Ще действат ли независимо от НАТО и, ако не могат да се справят със съответната криза, ще се обръщат ли към него за намеса? Докато тези въпроси остават без отговор, американските конгресмени и от двете страни дават ясен знак, че европейците не могат да очакват САЩ да решава собствените им проблеми, освен ако не са засегнати американски интереси.

Така стигаме до Русия или бившия Съветски съюз, с който преди 50 години започна Студената война. Това е и страната, която съветниците на Буш познават най-добре - като подготовка и личен опит. Икономическият хаос, социалната нестабилност и фракционната политика, последвали разпадането от 1991 г. насам, не са тайна за никого. В този вакуум на преден план излезе Владимир Путин, самият той националист и ветеран от Студената война. От същата закваска е и външният му министър Игор Иванов. Но каква роля може Русия действително да играе в международните отношения? По всички възможни стандарти тя е неразвита страна. Дори "Известия" наскоро призна този факт, като иронично подхвърли, че Русия "трябва да избира дали да бъде последна в Групата на осемте (индустриални държави), или първа сред развиващите се страни."

И все пак, въпреки че се е поотпуснал, руският военен мускул все още се свива. Продажбата на ракетни технологии на Индия, Ирак, Иран и Либия продължава. Руски ядрени подводници с модерни ракетни системи на борда все още кръстосват водите на Атлантика. Наскоро бяха монтирани ракетни установки в Калининград, на Балтийско море. А неотдавна, припомняйки си дните на Студената война, Путин предложи на западноевропейците руската ракетноотбранителна система, която да защитава континента, и отправи предупреждения към НАТО във връзка с по-нататъшното разширяване на изток и особено към Балтийските републики.

Историята показва, че никоя нация не се е задържала на върха на пирамидата завинаги. На хоризонта вече се виждат страни, готови да поставят предизвикателство пред американската хегемония на световната сцена. Изобилстват критиките към самоувереността и перченето на САЩ. В западното полукълбо Бразилия е решена да обедини всички латиноамерикански държави, преди да преговаря със Съединените щати относно Асоциацията за свободна търговия на двете Америки. И всички възможни признаци говорят за значителен прогрес на бразилците. В Тихоокеанския регион Китай очевидно е решен да се превърне в суперсила. А докато в Западна Европа предлаганите Сили за бързо реагиране задават възможността за едно бъдещо предизвикателство пред доминираното от САЩ НАТО, Европейският съюз подлага на изпитания глобалните американски икономически интереси.

В заключение, спомням си една политическа карикатура, която се появи в "Маями Хералд" скоро след края на Студената война през 1991 г. Тя изобразяваше възрастна двойка, която гледа вечерните новини по телевизията, а коментаторът изстрелва една след друга глобалните кризи, подобни на онези, за които стана дума по-горе. Шокиран и опулен, съпругът казва на жена си: "Да вземе да се върне Студената война - поне познавахме врага си."

Превод и съкращения Елена Алексиева

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник