Брой 16

Литературен вестник

25.04-1.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

Гласовете им чуваме

Детелина на хаоса

 

Имам най-любими негови стихотворения - През детството, Юноши, Фруктиерата, За гъби, Преминаване на Босфора, Спомен за Академ, Старецът на пейката, стиховете за майката и за бащата. Изброявам ги наум преди разговора, за да се отдам на онова настроение, на омаята, която излъчват. Замислям се как по свой начин те очертават пътя на Иван Теофилов - от Пловдив и Бургас, през София и Гинци, и Света. Направо не ми се вярва, че е станал на 70, както не ми се вярваше в Балабановата къща в Пловдив, че това е той, "обесен" със синята лента на почетен пловдивски гражданин. Та Иван си е бил такъв още с написването на стиховете си за града, с "Амфитеатър", с "Град върху градове"... Иван, когото с леко неудобство започнах да наричам на малко име, а сега мой приятел и баща едновременно, когото бих искала да нарека колега не само като редактор в списание "Сезон". Лаская се, че някой ден това ще стане.

От Аполония, където се запознахме, започнаха нашите разговори и още продължават ту в някое кафене, ту у тях или в малките часове на най-горната палуба, хапвайки сандвичи на ферибота към Родос, по столовете в кръчма "Пловдив" в родния му град или в двора на църквата, където е играл като дете. "Ей така лягахме върху надгробната плоча", казва той и ляга наистина. И се смее, както тогава...

Често водим и дълги, напоителни разговори по телефона, а сега бързам за срещата ни, както обикновено на чаша бира (защото отпуска).

 

Силвия Чолева: Като видях от книгата, съставена с текстове и интервюта за тебе, колко интервюта си давал, чудя се с какъв въпрос да започна, за да тръгне разговорът ни в посоката на духа... Имаш ли чувството, че нещо е свършило, завършило, приключило или едва сега започва? След като прочетох новоизлезлите "Монолози" пък имам усещането, че продължението ти предстои.

Иван Теофилов: Ах, тези интервюта... Аз също се почувствах като паднал от небето, когато видях книгата на издателство "Страница", събрала интервютата, които съм давал през последните двайсет години. Единственото, което изпитах като удоволствие от тях, е, че и в тоталитарния режим, и при днешните политически обстоятелства поведението ми е едно и също - т.е. винаги е отговаряло на собственото ми разбиране за живота и изкуството. Мисля, че всеки писател живее с чувството, че нещо все не е завършено или че нещо му предстои. А колкото до "Монолози" - по-скоро бих ги "прекроил" или направил място за повече събития и хора, които са съпътствали живота ми. Впрочем (като изключа моето "председателство" на Сдружението, повлияно от установяването на демокрацията), винаги съм живял извън житейските шумотевици и това обстоятелство ме е карало да се чувствам свободен. Така безпрепятствено съм си разчиствал терена, за да се отдавам на това, което истински ме е занимавало. О, ако можех от време на време да бъда и невидим, за да си свърша работата както трябва, щях да бъда най-щастливият човек.

С.Ч. Скоро в разговор Мишо Неделчев се изрази така за теб: "Иван е истински неформал..." С какво никога не си се съобразявал в творчеството и в личния си живот?

И.Т. С какво ли? Ами никога не съм се съобразявал с конюнктурата. Нито като начин за проспериране в изкуството, нито като начин на живот. А най-вече не съм се съобразявал с общия вкус. Като гледам как повечето сътрудници в нашите литературни издания се надпреварват с какви ли не фльонги и безброй имитационни прийоми да възславят (при това все по-небрежно и блудкаво) едни и същи словесни хитрости, само и само за да се харесат помежду си, си казвам наум: "Горките те - кой, освен себе си, са решили да излъжат?" Литературното поле не е безстопанствена паша. Талантливото слово има дълбоко и безпогрешно излъчване.

С.Ч. При работата ни в "Сезон" много пъти си споделял, че стойностната литература трудно си пробива път у нас, че липсва среда, в която да вирее и се развива, че ценностите се губят някъде между медийния интерес към личности - не към книги - и липсата на такъв у читателите. Въобще, нямаш ли чувството, че сме нихилисти спрямо собствената си литература?

И.Т. Ти обобщи много точно това, което си говорим по време на работа в списанието. Не знам дали в момента настроението към литературата ни е само нихилистично, тъй като действат повече фактори. Например това нейно разкапсулиране от забраните и това малко на юруш приспособяване към световните литературни течения. Или нехайното, по-скоро некомпетентно отношение на институциите към нея; полемиките, превърнали се в ежби и злоби. Задължително е да прибавим и бавния творчески процес, който изисква време и сили. Аз лично имам чувството, че всичко е оставено на самотек. На всеобщо и безразборно бъбрене. На липса на оценъчен критерий. И това поставя на изпитание талантливите писатели, които са най-беззащитни и уязвими.

С.Ч. Ще се разбие ли най-после тази пошла българска традиция писателите да бъдат в услуга на властта? Като че ли напоследък по-осезателно става връщането към стереотипи от преди 10 години? Каква е ролята на писателя в началото на третото хилядолетие, а и въобще?

И.Т. Още от Освобождението литературата се развива в сянката на политиката. Тоталитарната система порази и обезличи много писатели. За съжаление и сега същите или подобни на тях, прославяйки със същите или подобни средства утрешния ден, се ползват чудесно от днешния. А ролята на писателя във всички времена би следвало да е една и съща - да насочва и формира живота на хората, да бъде водач - не политически, а духовен.

С.Ч. Да се върнем към творчеството ти. Какво ти е носил и носи контактът с хора от други области на изкуството? Дали бъдещето няма да принадлежи на отворения обмен на идеи, на практически решения между писатели, художници, музиканти, актьори...

И.Т. Винаги съм бил сторонник на енциклопедичния дух в изкуството и презирам неговото цехово разделение, наложено от комунистическия режим. Общувал съм с художници, композитори, режисьори, артисти, а и сам съм се занимавал с няколко изкуства. При това всички тези дейности са ми скъпи и не мога да ги разпределям по вълнения и стойности. Пък и по целия свят е било така. Спомни си есето на Константин Константинов "Сладкарница "Цар Освободител", където нагледно е показан отворения обмен на идеи между творците на различните изкуства. И тази сладкарница не е ли един от феномените на българската култура?

С.Ч. Не виждам умора у теб. Ето - "Просто монолог" се чете така леко, изпълнен е донякъде с тъга, но и с много смях. На честването ти в Пловдив бяхте като младежи - и Кирил Дончев, и Гина Табакова, и Ицко Финци... Как го успявате?

И.Т. За себе си ми е трудно да говоря. Но съм убеден, че няма нищо по-хубаво от това да държиш духа си буден и отзивчив. Хората, които споменаваш, са изкрящо талантливи и невероятно жизнени. Към тях бих прибавил и други. И най-вече Леон Даниел. Един човек, притежаващ необикновен интелектуален мащаб. Всички те са устроили живота си така, че винаги са били на ръба на експлозията - творческа или житейска. Да се движиш и общуваш с тях е повече, отколкото да съществуваш.

С.Ч. На какво се уповаваш?

И.Т. На своята издръжливост.

С.Ч. Какви са надеждите ти за бъдещето?

И.Т. Виж какво, не ме карай да се превъплъщавам в пророк. Нещо да гадая и да се преструвам, че му вярвам. Но понеже скоро четох едно есе от стария американски писател Уокър Пърси, а там един абзац много ми допадна, ще си позволя да ти го цитирам: "Не бих имал нищо против да видя отново света през 2050 година - едно кратко посещение, не повече от половин час. Само колкото да погледна наоколо, само колкото да видя дали сме успели да оцелеем и ако сме оцелели, дали сме сторили това по достоен начин. Човек може да разбере много неща за половин час."

С.Ч. В какво вярваш - в семейството, в приятелството, в любовта, в Бога?

И.Т. И в още една константа - добротата. Но доброта без принуда, без заслуга за онзи, който я дарява. Имам семейство, което боготворя. За приятелите вече казах. А колкото до Бога, възприятията винаги са били различни. Св. Августин Го възприема като interio intimo meo (моята интимна същност). Паскал - като Сърце на сърцето. Новалис отива по-далече, почти до еротизирано религиозно чувство - като двойно оплождане: душата, пораждаща Бога, който я поражда. А аз Го измъчвам в човешкия си интериор.

С.Ч. Какво ти идва да кажеш на онези, които сега започват да пишат? Теб младите писатели те обичат и уважават, ценят... Младият ти дух ги предразполага, а стиховете ти ги респектират.

И.Т. Не е в характера ми да поучавам. Пък и всеки поет сам стига до заключението какво трябва да прави. Така и аз съм стигнал до извода, че не трябва да бързам. Бързото писане манипулира езика, а това, което правим, съществува единствено в езика. Само анализът на упорито търсещия поет може да формулира собственото му поетическо кредо. Ако се ползвам с уважението на младите поети, както ти твърдиш, сигурно е защото и аз живо се интересувам от творчеството им. Чета ги много внимателно и винаги им казвам мнението си. А когато нещо много ме е впечатлило, придобивам почти празнично настроение. Освен това се мъча с каквото мога да им бъда полезен, защото познавам стената, през която трябва да преминат. Изпитвал съм я. И то жестоко.

С.Ч. "Изглежда, че в онези откровени дни/ моралът бил е по-валидна мярка./ Дори и от везните на ума. На този/ канон и Платон се е подчинил..." Тази поанта на стихотворението, посветено на Леон Даниел, ми дава повод да те попитам за морала - ще остане ли той по-валидната мярка?

И.Т. Определено. Това е житейско изискване. А в изкуството е задължително. Лично за мен другото име на изкуството е МОРАЛ.

Заедно с Иван Теофилов, бирата си изпи Силвия Чолева

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник