Брой 17

Литературен вестник

2.05-8.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Книгата с магии като артефакт

Ричард Кикхефер

 

Книгата като отражение на културата

 

Книгата с магии е и магическа книга. Освен че обяснява как се извършват ритуали, съдържайки ги в книжното си тяло, тя споделя свръхестествените им качества и сили. Разбира се, не всяка магия е записана в книга. Голяма част от магическите практики произлиза от устната култура, утвърждава се в устна форма и прилагането й не изисква писане върху хартия или пергамент - макар че знанието си за нея отново дължим на писмени паметници, в които тя е попаднала съвсем случайно. Но през по-късните средни векове определени видове магия все повече били асимилирани в литургията и съответно записвани. И така магическият акт се превърнал в един вид изиграване на предписан сценарий, тоест строго следване на ритуален ред, закован до най-малката подробност в магическата книга като в свещен скрижал. За това развитие до голяма степен е допринесло разпространяването на грамотността сред миряните, а в още по-голяма - практикуването на магия сред духовниците, особено онези, които блуждаели по периферията на църковния елит. Множество съдебни хроники и литературни източници от епохата подсказват, че откровено демоничната магия, наричана "некромантия" или "нигромантия"1, била преди всичко поле за "професионална реализация" на свещеници без постоянна служба към енориите, както и на ръкоположени монаси с известно образование и езотерични интереси, университетски възпитаници, членове на малки ордени. Точно в такъв контекст е станало възможно книгата с некромантски ритуали да се възприеме като магическа, като съпричастна на ритуалите в свръхестествените им свойства.

Още от ранни времена християнската ритуалистика се е основавала не на устна традиция, а на текстове, поместени в книги. По-късно, към края на средновековието, те ставали все повече, грамотността - по-разпространена, а духовенството - по-многочислено; и макар че книгите продължавали да бъдат достъпни само за елита, този елит вече включвал много по-широки кръгове, пък и за разлика от предишните столетия количеството всевъзможни четива стигало далеч отвъд обозримостта и контрола на йерарсите и не се поддавало на опитите им да наложат цензура. При това положение никак не е чудно, че върху читателските лавици от епохата се озовали и книги с магия, било то за сериозно ползване, или просто за задоволяване на любопитството.

Освен като вещ сама по себе си и като хранилище на информация и познание, всяка книга заслужава вниманието ни от гледна точка на това, че е отражение на живота и интелекта на своя автор, а също отражение на обществото като цяло с присъщите му култури. Книгата възниква под влияние на тези различни културни пластове, но впоследствие на свой ред упражнява влияние върху тях. Колкото до отношението на книгата към автора, по принцип тя наистина е огледало на неговите мисли и възприятия - но през средновековието множество творби (особено свързаните с черна магия) били подписвани с псевдоними или просто си оставали неподписани по разбираеми причини. Така че авторството на подобни книги се е развивало в заобикалящата култура и те се превръщали в нейни отражения. Често пъти тези отражения били изкривени и се явявали като една умишлено трансгресивна адаптация на всичко, което било свято в разбиранията на обществото.

От цялата средновековна култура църковната в частност се оказва най-важна за възникването на книгите с магия. Духовенството през късното средновековие вече не е било твърде благочестиво и възпитано. Когато едно общество отбелязва такъв прираст и излишък в духовната си каста, то неизбежно създава условия за появата на един "подземен свят" от ненадзиравани клирици, в който са се нароили стотици (полу)безработни свещенически лица. Тези подземни кръгове били способни на всякакъв род дяволии, включително и на черно магьосничество. Разбира се, не всички съдени за викане и гонене на духове са били духовници; обвиненията понякога се отправяли и към миряни или жени, но си остава фактът, че броят на духовниците бил неимоверно по-голям. За тяхната некромантска активност свидетелства Мюнхенският наръчник по черна магия. В него намираме една специфично клерикална форма на магия, използваща латински текстове и предполагаща знание на основните църковни ритуали. В черната магия като цяло всички вярвания и ритуални действия имитират ортодоксалните такива. Получава се нещо като гоблен: материалът, нишките са еднакви и за двете страни на тъканото, така че обратните фигури, които се получават отдолу, са неизменно свързани с лицевите фигури отгоре. Можем дори да заключим, че е съвсем естествено (ако не и неизбежно) култура, в която ритуалът играе толкова централна роля, да породи неприемливи за канона ритуални практики - точно както тъкането на гоблена по необходимост произвежда от долната страна изкривена версия на желания лицев модел. Изучаването на късносредновековната некромантия ни разкрива една чудовищно ярка, недвусмислена и убедителна картина на злоупотребите, които закономерно са възниквали в рамката на една култура, толкова зависима от ритуалния показ на духовна власт.

 

Наказание за книгите на злото

 

Средновековната книга с демонични магии е просто материална вещ, от една страна, а от друга - отрицателно заредена реликва, притежаваща злокобна сила. Тя често е била осъждана на изгаряне за назидание на магьосника, който сам е можел да пострада така, в случай че не си вземел поука.

Нарочването на книгата с магии за магическа книга, а оттук и за опасна, е намерило особено драматичен израз в една от историите, благодарение на които е бил канонизиран архиепископ Антоний от Флоренция. Един ден светецът отишъл да се подстриже при бръснаря-хирург Петер. Докато бръснарят си вършел работата, онзи го попитал как така хем е прост бръснар, дето не знае латински, хем пък може да лекува болните, които идват при него. Бръснарят признал, че се е научил да лекува от една "книга с цярове", дадена му от някакъв цистерциански монах. Архиепископът поискал да я види и когато бръснарят съвсем чистосърдечно му я показал, Антоний веднага познал, че книгата била пълна със заклинания, с чародейни формули и символи, каквито се използват в дяволските занаяти. Светият човек заповядал да му донесат пръстен съд, в който запалил книгата. Моментално въздухът наколо станал гъст и тъмен. Архиепископът обяснил, че когато книгата бъде напълно изгорена, облаците и мракът ще изчезнат, защото те представляват рояка демони, призовани да служат на книгата. Така и станало.

Изгарянето в случая има екзорсистка функция. Според свещеника самите страници на дяволската книга гъмжели от зли духове, които просто трябвало да бъдат прогонени.

Подобна, но не толкова зрелищна инфомация за наказването на некромантските книги ни дава една хроника на светския съдебен трибунал в Дижон:

"Относно екзекуцията (execution) на една книга с дяволски магии (deablerie). На шестия ден от месеца август, в годината 1463-а, една книга от хартия, подвързана с кожа, която бе оцветена в зелено, бе иззета от къщата на вдовицата на Томас Демартин. В тази книга се видяха написани много заклинания и молитви към дяволи (deables), гадания, уроки (charoyes) и други работи от магьосническото изкуство, които дават много лош пример и са противни на Бога и на светата вяра Христова. В книгата имаше много изображения на дяволи и на други презрени същества и фигури. Накрая на книгата имаше няколко глави и части за некромантия и хиромантия. Тази книга беше представена на почитаемите господа от Отчетната камара. След като те я разгледаха със сериозна внимателност и голяма предпазливост - в присъствието на ... [следват имена на кметове, свещеници, прокуратори, секретари на херцози] и много други, тази книга бе хвърлена в огъня - за вреда и провала на тъмните сили, които са срещу правата вяра, и сторена на пепел, та да не бъде използвана никога вече."

По свръхестествените си качества книгите с магия приличат на литургични книги или на молитвеници, требници и други подобни. В някои случаи разликата между едните и другите е направо неуловима. Като например в хрониката на Свети Денис от 1323 г., според която един монах от Морини бил спипан, че притежава книга с молитви, вдъхновени от любопитство и възгордяване - макар той самият да твърдял, че му се явявала Дева Мария. Действително, в книгата му имало много нейни образи, изрисувани по страниците. По този начин той целял да възроди онази чародейна практика, позната под името ars notoria, която изисква чертаенето на специални фигури и съзерцаването им (наред с молене, постене и призоваване на мистериозни и вероятно демонични същества) и в замяна обещава да дари посветения със знание, богатство, удоволствие или почести.

Въпросът за границата между набожното моление и магьосничеството може допълнително да се усложни при определени обстоятелства, а именно: при внасянето на езически (свързани с природата) магически практики в молитвен и литургичен контекст; при равнопоставената употреба в магьосническите книги на призоваващи формули едновеременно към ангели, дяволи и духове с неутрален/мъгляв статус; или при използването на чисто канонични молитви за подчиняване на демони и други зли същества. Така например, когато некромантският заговор срещу Бенедикт ХIII от 1406 г. бил осуетен, следствието разкрило цял ковчег, пълен едновременно с молитвени и магьоснически книги, но не могло да се произнесе кои били ортодоксалните молитви вътре, и кои - "нестандартните".

 

Освещаване на книгите с магия

 

Схващането за свръхестествените качества на книгата с магии не се е пръкнало в параноичните умове на инквизиторите - то е обосновано още в писанията на самите магьосници, които пазели книгите си в тайна най-вече от страх, но така също защото ги считали за свещени предмети.

Късносредновековната книга с магии поне в едно отношение коренно се различава от готварския наръчник. Ако откриеш, че рецептите в готварската книга нещо не дават много добри резултати, логично ще отдадеш това на някаква сгрешена подробност - например объркване от страна на автора на чаената лъжичка сол със супена; но да решиш, че ще сполучиш в гозбите си с тази книга, едва след като я занесеш за благословия при някой свещеник, би било най-малкото ексцентрично. Работата е там, че така (или поне приблизително така) би постъпил средновековният магьосник с "дефектната" си некромантска книга. Разбира се, допускането, че за нефункционалността са частично виновни и някакви езикови грешки, не било напълно изключено. Но все пак си оставало несъществено, защото вариативността в некромантските съчинения от епохата така или иначе била тяхна основна черта, та ако човек пожелаел да се сдобие с безупречния Текст, най-вероятно твърде скоро щял да се откаже заради безнадеждността на търсенето.

Начините за подобряване на магьосническия текст били нещо много по-специално. Кратката анонимна Liber consecrationum (Книга на освещаванията), разпространена широко в ръкописи от късното средновековие с най-различни версии, ни дава да разберем, че самата книга с магии е сакрален предмет, предполагащ възможно най-заплетените рецепти за освещаване. Ако книгата загуби вълшебната си ефективност, магьосникът трябва, според Liber consecrationum, да я подложи на един дълъг и сложен процес на презареждане, тоест ре-консекриране.

В пролога на Liber consecrationum се казва, че това е възвишено свещенодействие, позоваващо се на имената Господни, и като такова не бива да се извършва всуе. Мълвейки имената на Бог, "екзорсистът" е в състояние да възстанови силите на магически операции, загубили ефективността си. Много хора, продължава Liber consecrationum, се опитват да направят велики неща и макар че притежават нужните книги, те се провалят - защото я няма силата, която да валидизира експериментите им. Ако цели истински успех, магьосникът трябва да се въздържа от всякакво омърсяване на ума и тялото, да не приема тежки храни и питиета девет дни поред, да не произнася празни или нескромни слова, и да се облича в чисти дрехи. На всеки от деветте дни той трябва да ходи на служба, като носи книгата със себе си, за да я постави върху олтара (което, разбира се, е изисквало съгласието и съучастието на извършващия службата отец, а много вероятно е и самият магьосник да е бил един от местните духовници). По време на службата притежателят на книгата трябва да бъде всеотдаден на свещенодействието и да се моли (на празен стомах), така че да постигне знание на великите мистерии - след което си отива вкъщи с презаредена книга. В дома му го чака едно тайно кътче, поръсено със светена вода, в което книгата трябва да бъде поставена. Преди това той я обвързва със свещенически пояс, а отгоре й нагъва епитрахил във формата на кръст. Следват дълги молитви, които окончателно възвръщат и гарантират магическата сила на книгата.

Преведе от английски Галена Едуардова


1 Средновековната употреба на понятията не правела разлика между тях. Според глосите терминът "нигромантия" по нищо не се различавал от "некромантия", а просто бил вариант на изписване, повлиян от латинското niger. Тъждествеността на двата термина е предизвикала примесването на идеята за "черната магия" (което в широкия смисъл означавало всякакви демонични практики) в оригиналното "врачуване чрез допитване до мъртвите".горе

 

Преводът е направен по Richard Kieckhefer, Forbidden Rites. A Necromancer’s Manual of the Fifteenth Century, Sutton Publishing, 1997

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник