Брой 18

Литературен вестник

9.05-15.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Филип Солерс: истории и биографии

За Възхвала на безкрайността

Вивиан Форестър

 

След "Войната на вкусовете" Филип Солерс събира във "Възхвала на безкрайността" разсъжденията си върху значими за него творби, които са му помогнали да живее и да се бори....

Какъв блясък! Тук нищо не е скрито, маскирано, нищо не е присвоено от някаква екзалтираща действителност. Знаем го, ще ликуваме, ще избягаме от скуката, от подчинението, ще се спасим от инерцията на невежеството. Филип Солерс ни подбужда да изследваме близките чудеса около нас и тяхната вечност; Възхвала на безкрайността празнува непрестанното присъствие на творбите, непреходността на техните автори, съпротивлението им на хронологиите на смъртта, нетленната им природа. Залогът? Безкрайно възкръсване.

Свързани около една все по-кохерентна мисъл, в своето разгръщане текстовете от продължението на Войната на вкусовете се вписват в стратегиите, следвани от Солерс от книга в книга, от романи в есета, и в динамиката на една пространна рефлексия, непреклонно вярна на свободата, на движението, на отхвърлянето на границите, на изправянето срещу лъжите и техните резултати. И макар текстовете вече да са били издавани поотделно, тяхната съвкупност има качеството на новина, на непознатост, тъй като всяко едно от есетата е "замислено в перспективата на книга без край и ще играе с останалите в една отвъдна отворена цялост." И в тази вълнуваща, витална цялост всяко едно от тях придобива нов (и новаторски) смисъл. Солерс ги е изпълнил с ритъма, смеха и гласа си. Той танцува, иронизира, бунтува се. И след това се възхищава, способен да предаде пламенно своите радости. Възниква въпросът: колко творци, достатъчно сигурни на своята територия, могат да се оставят така безгранично на очарованието и да го изразят?

Възхвала на безкрайността? Тържество на живота, намиращ се в ръцете на случването си, на страстта, неспокоен и отричащ ужаса и подлостта. Това е силата на Солерс, вечно изправен срещу прикритите сили, които ни искат слепи и глухи и се противопоставят, с всичките си най-брутални хитрости, на създаването на творбите, на тяхното измисляне и възприемане...

В книгата се преплитат образите на Блез Паскал, "изграждащ и разрушаващ човешкото преживяване", на Свети Августин "който ни шепне ", събуждайки усещане за свежест и неотложност и се пита "какво прави тук", на Хюи-Цонг, китайския император, който разбира всичко и мечтае да направи политиката зависима от поезията ... на Сезан, който стои настрана, строи своите катедрали със свободен корпус на брега, сред напълно неподвижна природа и приветства "красотата без възраст", инстинктивно устремен към едно различно, уникално, и необичайно отношение със съществото, докато "рисуването му, разбира се, е полемично и политическо." И как да не бъде такова, когато целият деветнадесети век е бил съюзен срещу него?

Сред другите творци виждаме и Пруст да използва "все по-изтощеното си тяло... превърнало се в живо описание", а също и Пикасо, Бейкън, Батай...И всеки път са усеща поривът, способността на Солерс да нахлува в самото сърце на творбата и да откроява автора от нея, но също така, и света, който подбужда, освещава и преминава. Независимо дали се отнася за Китай или за "Венецианския обичай", за някоя сломена от скръб принцеса или за Ницше, за невъзможността на човека да усъвършенства господството си над човешкото, за вулгарността на една умерена антисемитска мода, за творческото сладострастие, за рисуването - "Рисуването не престава да съществува - за онези, които го практикуват. Колко е странен животът на художниците! Каква идея - да създаваш пространство с времето", или за многообразие от други теми, ние всеки път сме на най-точното място, в ядрото на проблема, но увлечени в криволиченията и най-неочакваните огъвания на една изкусна хореография.

Оркестрация, която посреща общата и постоянна мобилизация на "раздвижените в социалния бульон", на "чиновниците, надзираващи изкуството", заети да контролират и да унищожават, всички, които заплашват да "изложат спектакъла на опасност". Солерс събужда образите на "странни личности", често пъти прокълнати и отхвърлени: Арто става за подигравка на стария Коломбие : "Най-накрая, господин Арто, не можем да разберем така, приложете формулите, кажете ни го отдалече, бъдете поетичен", а Рембо е подканен: "Изчезнете Рембо... Оставете ни да си гледаме работата, и вървете да висите другаде. Или бъдете поет като всички останали." Споменава и Маларме, който ни говори за живота, който вярваме, че водим, като за "някакъв плясък". Така че да забравим този досадник: това е самата истина.

Самата истина! Ето го непоносимият, забраненият излишък. Противникът на красивите души и на твърде добродетелните хора, наранени и същевременно даващи утеха. Макар че те са безжалостните детектори на истината, така често принасяни в жертва, които откупват вековете. Те са истинските политици, китайският император е имал право. И Солерс създава хроника именно за тяхната война, в която е главен участник. Война, в която трябва да бъдеш изключително внимателен - и денем, и нощем : "Дебне ни насилие, борба и кръв, но това не е причина да не обръщаме внимание на времето, на люлеещите се клони, на един отблясък." Каква простота. Спокойствието на точността. "Най-същественото е тук, съвсем близо, изключително просто: в един звън, в една въздишка, в един дъх, в почти нищо. При все това именно там се крие най-обширната, най-богатата, тази наша същност, която не искаме и пренебрегваме. По-добре тонове шум, отколкото това почти нищо."

Толкова оръжия: преоткритата свежест в уморените думи, рисуването, "действието на тялото"; опасната мисъл, осъзната най-напред от тоталитарните режими. Изправен срещу заблудите на Историята, и днес, срещу абсурда и жестокото опустошаване на тази планета и нейните жители от "финансовите пазари", съществува и се съпротивлява един свят, обитаван от произведения и съзнания. Един непристъпен свят, сладострастен, маркиран от знаци и принадлежащ на хора от миналото, които обаче, със своята виталност, винаги ни се струват настоящи. Колекция от дисиденти, "изгубени за изгубеното време" и за мъдростта сред престъпната престореност... Дисиденти, чиито творби, по подобие на Пруст и Джойс, са "огромно послание на триумфа", което е отправено към всеки от нас. За всеки един остава да се превърне в човек, който, подобно на водолаз, изследващ морското дъно, има щастието, в самота и мълчание, да бъде обзет от истинския разказ.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник