Брой 19

Литературен вестник

16.05-15.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Царят на българите

Владимир Сабоурин

 

Доколкото Симеон Кобургготски поставя себе си отвъд дискурсната етика, всяко обсъждане на проявите му в публичното пространство съдържа противоречие и крие опасност от изпадане в аграрен разговор. Изключително добро впечатление правят в тази връзка общностите, в които поради високата им автономност и отдиференцираност не се налага да се говори за царя на българите. Когато обаче институции от рода на в. "Капитал" също заговарят, стане ли въпрос за С. Кобургготски, на един политически некоректен иронично игрив език, очевидно няма ценностна сфера, която да не е инфектирана от мълчанието му. Пред възвишено андрешковското "като му дойде времето" дори експертно овластеното достолепие на политолозите зазвучава като интелектуално дърдорене. В лицето на царя си българите след десетгодишно лутане най-сетне успяха да намерят кой да утоли насъбралата се жажда за тотална дискредитация на говоренето и на хората, които си изкарват хляба с него. Това, което социализмът осигуряваше чрез принудата да се говори, С. Кобургготски постига чрез възможността властно да се мълчи. Когато в следващата стъпка от медийната си стратегия царят на българите се обръща към своя народ да му верва, той моментално бива оплют от интелектуалците или най-малкото обиден от непочтителни журналисти. Мълчаливо работейки за народа си, С. Кобургготски щастливо му припомня и санкционира от последна инстанция без възможност за обжалване, че говоренето не е работа, истина, която всеки българин научава като дете. Тази истина е част от по-общата детска истина за отношението между учене и работа. Учейки, за да не работи, българинът култивира една хитровато нещастна привързаност към образованието и практиките му, отравяща дори и това, което копнежно нарича най-светлия си празник.

След като десет години управляващата класа уморяваше народа със страха си или липсата на интерес от едно авторитарно управление, без междувременно да премахва причините за желаността му, царят на българите напълно незаинтересовано, наистина по царски идва да изпълни на най-висше ниво пенсионерските разговори за твърдата ръка. В най-големия хаос на правителствата на Беров и Попов, авторитарното управление оставаше в сферата на добрите пожелания, за да се сбъдне във възможно най-демократичната форма на избора на един цар. Което не успяха танковете (или Станко Тодоров), които така и не се явиха пред Народното събрание, и втръсващите заклинания на СДС, че комунистите във всеки следващ момент могат да се върнат към диктатурата на пролетариата, С. Кобургготски постигна с лека ръка в рамките на няма и месец. За разлика от Петър Младенов, той дори не се нуждае от протодемократичното алиби на играта на означаващите, шума на артикулацията ("да дойдат с танковете" или "да дойде Станко") - "вервайте ми" прецизно охранява от всякакъв досег с означаеми. Отвратителната шопска твърдост в комбинация с аристократично-шапкарската арогантност на испанските калки прави този език неустоим; в ъгълчето на устата вече трепка царственият тик, който идва да довърши неверниците, че това не е царят на българите. Ако този човек не предстоеше под една или друга форма да управлява България, той би бил смешен. Жалки са неговите поданици, за които пришества селското им царство небесно. Казвам това с ясното съзнание на интелектуалец, който не иска да има нищо общо със своя народ. Мълчанието и лафовете на С. Кобургготски са подигравка с мен.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник