Брой 19

Литературен вестник

16.05-15.05.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПЕРИОДИЧЕСКО СПИСАНИЕ

... след(ва) визията

Лора Шумкова

 

КАНТВ началото беше "КАНТ" - списание на новите хуманитарни факултети. Не, не беше първото списание на НБУ, но наистина беше първото, което се опита да предложи нова визия за формата и съдържанието на едно университетско списание. Едно издание, което още с името си обещаваше игривост, въображение, смелост, разчупване на сухия академизъм - все неща, които, предполага се, се случват ежедневно в аудиториите и кафенетата на университета. То трябваше да бъде съвсем друго, ново, отместващо границите на мисленето за/във академията.

Това е моето тълкуване, разбира се. Първият брой на "КАНТ" не предложи програма, а една ода за бръшляна, придружена с образ на границата между смешното и безвкусицата, които можеха да се тълкуват поне по десетина различни начина. Може би точно това възнамеряваше да прави списанието на всяка своя страница? Да философства? Да иронизира? Да провокира? Да озадачава? Да се подиграва? Във всеки случай наистина беше нещо невиждано и нечувано, поне в България. Най-вече невиждано.

Визията на първия брой на "КАНТ" (дело на Стефан Касъров) беше толкова изненадваща и пищна, че напълно заличаваше текста. Показвала съм списанието на свои колеги от различни програми в НБУ, коментирала съм го с преподаватели и никой, като се изключи един от авторите в него, не е отварял дума за съдържанието. Оформлението на "КАНТ" грижливо охранява текстовете му и читателят трябва да си изработи специален механизъм, за да успее да проникне до тях.

В зависимост от опита и навиците си, читателят може да се отнесе към "КАНТ" като към авангардистка инсталация, като към интернет-сайт, като към идеален пример за отворен текст (все пак списанието е издание на Югоизточно-европейския център за семиотични изследвания) или по някакъв друг начин. Няма правилен подход, нито правилен прочит. Дизайнът говори сам за себе си, сам със себе си, с текстовете, с читателя, с авторите. Всеки текст в списанието си има собствена визия, която не само го отличава от другите текстове, но и му създава определена атмосфера и по този начин насочва читателя към определена интерпретация. Списанието е толкова шарено, разнообразно и многопластово, че аха-аха да се разпадне. Някак неволно и не съвсем без ирония почти всеки, разгърнал "КАНТ", го обобщава чрез девиза на НБУ: да не се боим от разнообразието.

Защото в "КАНТ" разнообразието не е само в образите. Двете съдържания (нещо като различните менюта на един сайт) подреждат безпроблемно един до друг теми, жанрове и почерци, общият знаменател на които на пръв поглед е единствено самото списание. На втори поглед не е необяснимо, че главният редактор Венцислав Арнаудов е събрал заедно Богдан Богданов, Петер Шулц, Рой Харис, Борис Минков, Любомир Милчев, Ангел Ангелов, Вероника Азарова, Димитър Камбуров, Йордан Ефтимов, Вяра Тихова, Ани Илков и Боян Трантев (изреждам според подредбата в броя). На трети поглед от едно подобно списание човек би очаквал предимно академични текстове, но една трета от наличните са художествени, при това част от авторите се явяват в не съвсем типична светлина. На четвърти поглед цяла глава от книгата на "Езиковият мит", разказите "Улица Океанска" и "Шахтата", интервюто с Имани Копола, пиесата "Сънувачът", поетичният цикъл "На един поет", анализите на фотографии в "Портрети" и "Робърт Мейпълторп" и двете слаби семиотични есета "Моделът на света в рекламите за цигари" и "За езика на тялото и знаците на сексуалния флирт" много трудно се удържат заедно, при това около половината от тях не казват нищо и човек съжалява, че си е правил труда да ги чете. На пети поглед обаче те са устремени в една посока: изобилна ерудиция, висок стил, езикова игра, умерена еротика, артистичност, ирония, интертекстуалност. Така вече и визията си идва съвсем на място. На шести поглед обаче високите претенции се минират от дребни, но дразнещи пропуски (може би нарочни?): в заглавието на текста за Мепълторп името му е изписано Мейпълтроп, пропуснат е авторът и източникът на интервюто с Имани Копола (но е посочен преводачът), към текста "Портрети" не е приложена ключова фотография, анализирана в него, странирането често е озадачаващо... На седми поглед псевдо-рекламите не са лишени от чувство за хумор, но изглеждат твърде небрежни на фона на цялостната графика. Изобщо, в първия брой на "КАНТ" всичко зависи от гледането.

Причината да го разглеждам толкова подробно е, че всъщност идеята за подобно луксозно, цветно и амбициозно списание (умишлено се въздържам да му лепна етикета "постмодерно"), в което вербалното и визуалното са равнопоставени и взаимно се допълват, в което съжителстват всички аспекти на "новите хуманитарни факултети" и което не е затворено в обиколката на един интелектуален или университетски кръг, нито дори на една национална култура, ми допада изключително много. За съжаление точно този първи брой на "КАНТ" се разпространяваше апокрифно и му беше отказана възможността да оказва някакво влияние върху (академичната) медийна среда.

От втория брой на "КАНТ" очаквах същия пищен, нетърски дизайн и текстове, които да са достойни за него: все така разнообразни, но на сравнително равностойно ниво (надявах се - високо). Второто ми очакване се оправда напълно, даже и с излишък: броят на списанието е посветен на проф. Богдан Богданов и е изготвен от гост-редакторите Ангел Ангелов и Орлин Тодоров, което само по себе си е гаранция за високо качество, висок стил и перфектен подбор и подредба на сериозни текстове. Повечето от тях са преводни, но са успоредени (по-скоро перпендикулирани) с откъси от текстове на Богдан Богданов (които не присъстват в съдържанието!). Дизайнът, както подобава на тържествения повод, вече не е толкова пъстър и игрови, в някои аспекти дори е влошен, въпреки че не засенчва текстовете и улеснява четенето им, вместо да го възпрепятства. Все пак броят (неномериран) се е получил, но това вече не е списание "КАНТ", а по-скоро юбилеен сборник или тематичен алманах, при това цената от 20 лв. (допускам, че тя едвам покрива производствените разходи) го прави точно толкова апокрифен, колкото и предишния.

СЛЕДВАЗа мое успокоение последва едно ново НБУ-списание. Два пъти по-тънко от "КАНТ", с по-скромни амбиции и с поне два пъти по-малко кусури, то е "Следва", списание за университетска култура. Първият му брой има три основни достойнства: стилният дизайн на Надежда Олег Ляхова, успешно уловеният дух на НБУ (с което нито "КАНТ", нито университетският бюлетин "Дневник" могат да се похвалят) и перфекционизмът и вкусът към детайла на главния редактор Биляна Курташева. Визията е черно-бяла, с изключение на корицата, разчупена точно толкова, колкото да не бъде скучна, и най-вече - неоспоримо единна, при това максимално улесняваща четенето. Самите текстове са кратки, разнообразни като език и структура, великолепно подредени, така че образуват цялостен разказ за живота (на хуманитарите) в НБУ (както отбелязва в програмния си текст "Какво следва" Биляна Курташева, "има сектори на университетската култура, които трудно подлежат на едно по-популярно, медийно представяне"). За разлика от трудно достъпните (поради високия си език и силната си специфичност) текстове на "КАНТ" (особено на втория брой), текстовете в "Следва" са лесни за четене и биха представлявали интерес за най-широка НБУ-аудитория. Обаче от страниците на списанието (особено от вербалната им част) лъха известна официозност, (почти) липсват закачката и креативността на първия брой на "КАНТ", което може би би отблъснало някои (по-млади или интернетизирани) читатели. Все пак за същите 6 лв. биха могли да си купят "Егоист" и цял час да разглеждат сайтове в интернет. Дано, за разлика от "КАНТ", следващия път текстовете да последват визията на своето списание.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник