Брой 21

Литературен вестник

30.05-05.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРОЧИТИ

Достигане femina

Митко Новков

Жанрови колебания на писането: "Детето на глухонемите" и "Вход" в началото - стихове; "Отиване, връщане" - пътепис от/до Чехия, после още един от Швеция; критика тук и там - за Марион Фредриксон, Ана Мария Навалес, поредицата "Поетики" на "Жанет 45" и не само; накрая откъс от роман "Зелено и златно" в "Сезон. Лятo’2000". Кое от двете е колебливостта: разцентриране или дирене, разпиляване или опипване, лабилност или изпробване? Присъствието на писането: като неуравновесеност ли e или като експериментиране, люшка ли се или търси; в крайна сметка - е ли то откриващо (себе си, другото) или е кривващо (без себе си, още по-малко с другото към другото)? Жанрообразието новообразие ли е?

Силвия  Чолева, "Зими и лета", проза, ИК "Жанет-45", Пловдив, 2001, 72 с.Някой, с някои, някога, някъде, някак си определение за/на Силвия Чолева: "еблива въртокъщница". Определение пейоративно, зло, целящо да обиди, но заедно с това не без мъничка, микрон(н)ос(т)на истина; ала с огромна интуиция. Истината in minimum - може би във "В забранения град": "Да се любим е далечно, / желано, но странно и страшно. / Отровно е даже, умира се от / това желание да ме чукаш, / да те чукам, / да си бъркаме в дупките с думи, / да се наебем насред стаята, / насред плажа, морето, природата, живота, / световете далечни, / които свободно се леят в смъртта." Интуицията in maximum: коитусът, копулацията, чукането, ебането (нека не се срамуваме от думите, те въобще не са виновни за смислите, влагани им от нас) са висша форма на сливане, единение, на взаимно достигане и докосване, на, нека го кажем сложно и с претенция, най-интензивна тактилна сензитивност; следователно този/тази, който/която по някакъв начин желае света, иска го, копнее го, той/тя не може да осъществи своя блян без да заяви, да артикулира, да посочи: "Как искам да се любим ето така: / Седнала, / с високо вдигната пола, / с високо вдигнати крака / върху теб на стола / пред пишещата машина. / Бавно, много бавно да се спускам, / докато пръстите на краката / опрат в пода, мазето и по-натам, / а после още по-бавно / да се издигам, / докато изляза от пейзажа" ("Любовта на глухонемите"). Тъкмо това епиталамическо "непрекъснато / да влизаш и излизаш" е нервът на писането на Силвия Чолева, нейният опит да го облече в слово и това слово непременно, задължително, без никакви уговорки и условности е и трябва да бъде чувствително1.

Оттук точно настояването за мълчание, пресичащо като алена нишка туй тъй сензитивно, сенсуалистично писане: от патосното "Аз искам да мълча" ("Ожесточение" в "Детето на глухонемите"), през стоическото "Ето ме. Готова съм. Мълчаливо и спокойно. Аз" (фрагмент 24, "Отиване, връщане") до аналитичното "Често контактът между хората е само едно монологично говорене" в "Дъщерите на Мария" (в. "Култура", бр. 25/2000). В поезията на Силвия Чолева думите не са на почит, те са повече утежняващи, отколкото улесняващи комуникацията; може би поради това откровението: "Не са ти нужни знаците" ("Пустота"). Напълно справедливо: думите са не откритие, а прикритие на нещата, езикът не е средство за общуване, а за враждуване; няма по-ужасен инструмент за изтезание и мъчение. Колкото повече говориш, толкова повече лъжеш; употребата на езика не е за истина, а за заблуда. Няма кой по-добре да знае това от една жена, която именно в одумванията, в безкрайните разговори през плета, на пейката, при среща с приятелки бърбори, бърбори, бърбори, но не за да казва, а просто за да приказва. И хич не е случайно наблюдението в "Зелено и златно": "С хората, които мълчат, имам същото усещане, както с тези, които непрекъснато говорят. Паузата трябва да бъде запълнена с думи, макар и нищо да не казват, а само кръжат като гладни гугутки, после кацат, готови и при най-слабото движение да отхвърчат наново." Неудобството, дискомфортът, съклетът на/от думите е раз/от-крит в тяхната множественост, неискреността им - в тяхното изобилие; защото колкото повече са, толкова по-малко е чуването, чувстването - думите притъпяват усета, вкоравяват го; той става ригиден и нечувствителен. Затова е и настояването "Не си играй с думите, / не ги тормози": игра е да ги пилееш, да ги разсипваш наляво и надясно без мяра, без мисъл за спестовност, а ей-така, на вятъра; понеже кой може по-точно от "Детето на глухонемите" да оцени думите, да ги схване в тяхната стойност - неизчислима, неизмерима: "Водата ми задава всякакви въпроси. / Преди да отговоря - мисля дълго. Казват, че съм ням" ("Пазачът на фар").

Силвия Чолева, "Внимателно", стихове, ИК "Жанет-45", Пловдив, 2001, 90 с.Защото - и това е същностно важното - този, който говори, той не достига, той не е способен да реализира "най-интензивната тактилна сензитивност". С всяка своя произнесена дума слага препятствие, бариера, отдалечава се от битието вместо да го приближава; говореното "плет плете", не "плет разплита". За Силвия Чолева обаче, казах вече, тъкмо достигането е смисъл на съществуванието, именно то е екстрактът и концентратът на екзистенцията, неин най-висш и градиентен субстрат. Тя настоява да казва: "Прозрачна лятна нощ, ти мислиш / как с ръка достигаш леко / всякакви предмети и явления и как / след туй ги обясняваш, / а пълното спокойствие се нарушава / от дишането равномерно на семейството" ("Литературен вестник", 15/21.03.2000). Две поведенчески стратегии, две деяния човешки стоят в основата на това достигане, без което на живота липсва смисълът, без което той е само голяма празна стая, в която "няма стол дори, / където да си метнеш гащите" - докосването и разтварянето-сливане. Обобщени са в едно предисловие: "нагазвам сред тинята и водните лилии с риск да се оплета в корените, да възбудя жабите, да ме подлъже невинността" ("Литературен вестник", 15/21.11.2000). Нагазването е докосване, оплитането е разтваряне. Цялото писане е подчинено на тия две устремлености и действия, нищо от него не е извън тях; и ако започнахме с "жанровите колебания", то сега най-после разбираме, че те не са нищо друго освен търсене на най-прекия път, на най-вярната пътечка, която да доведе до успешно осъщественото, до върховно из-пълненото достигане. Поезия, пронизана от едно постоянно опипване, от едно непрекъснато "Отиване, връщане", в които докосването и сливането са телеологическият обект на текстуалното движение, негова крайна цел; а промяна в нея/него има всеки път, когато по някакъв начин бъде усетено, че тя/то се отклоняват встрани, че забиват и зациклят без да вършат това, за което са призвани - да достигат2.

По-особено е това достигане, по-различно, малко странничко, но пък за сметка на това - ясно различимо женско. Ако мъжкото е енергично, буйно, желаещо - не, не просто желаещо - настояващо да обхване, да завладее, да придобие, да проникне, пробие, прободе, което го прави грубо, диво, на моменти дори болезнено, то женското е нежно, ефирно, почти неусетно; то, така да се каже, достига не отвън, не с щурм, а някак си отвътре, постепенно разливайки се в жилите и разтваряйки се в кръвта. Още: след като достигне, мъжът изявява преди всичко себе си, той прави достигнатото прилично на себе си, действа като егоист, подобен в себецентричната си безогледност на Прокруст, натаманяващ предмета, човека, другото съобразно себе си, изрязвайки излишното или разтягайки недостигащото. Диктатор, чието Аз е пъпът на света. Подходът му е силов, агресивен, завоевателен и най-важното - нетърпелив: мъжът не може да чака, не знае да чака, не иска да чака, а желае всичко тук и сега веднага. Няма у него внимателното, грижливо постигане, всичко е юруш, юрване, "на нож"; "обезкостява" мигом всичко, за да го "омъжкости" по свой образ и подобие... Докато различното, не-егоистичното е: "Седя и ставам кръг. / Ушите ми се удължават. / Търпение и вслушване" ("Без име"); или: "С трева обраснах - дълго беше" ("Зелено"); или (това е последното или, но не поради липса, а заради икономия): "Остана да разкопчаеш дрехата, / отдаден на пространството - / навътре да пролазиш" ("Пустота"). Цялото тук е търпеливо просмукване и търпеливо просмукано; е небързаща разтворимост, бавно отдаване и безостатъчно сливане - всичко това, което мъжкото достигане няма и никога няма да има. Защото не докосва, а грабва, не се слива, а обзема, абсорбира, не осмозира; не е алхимия на разтвора, а химия на затвора.

Три ключови думи ни дават конкретиката на тази "достигаща" поетика: глухотата/немотата, луната и гърдите. И твърдя това не единствено заради статистически честата им употреба, но и заради смисловия заряд, който имат в себе си. Защото глухонямостта3 не е произволна избраност, а може би съответствие на откритието-откровение на Люс Иригаре, че: "жената изпитва удоволствие повече при допир, отколкото при гледане"; следователно не толкова думите, колкото движенията на ръцете, на телата ще сторят така, че да се покаже, види, усети любовта (за неласкавото мнение за думите стана въпрос по-горе). Всъщност поетически Силвия Чолева прави това, което аналитически прави Елен Сиксу: призовава жената да открие своето тяло, да го проучи в най-интимните му кътчета, за да го опознае и съответно гордее с него. Тръби Сиксу: "Пиши - тялото ти трябва да бъде чуто" и дочаква в ответ: "Тяло мое, / единствено пристанище - / ти, сигурно убежище от полуделите очи, / последна изповед на болния издъхващ дух, / надежда в моя сън, тъй пясъчен. / Какво да чакам още, / освен предателство от теб? // Ти толкова си истинско, о тяло, че ще възкръснеш и без мен" ("Pieta") заедно с обнадеждаващото "Влиза детето на глухонемите / и почва да пише" ("Полунощ преди края"). Зашеметени сме тук от едно пределно изказване на телесното писмо, от една скриптокорпорна граничност, превърната в поезия, станала поезия. Тялото, виждаме, се пише в мълчание, от което обаче можем да произведем едно същностно питане, изненадващо преместващо поетическото извън топоса на думите вътре в топоса на мълчанието, а именно: дали пък самата поезия не е мълчание? Дали пък не толкова обговарянето, колкото обмълчаването на битието е нейна най-висша цел и стремление? И в този смисъл тя да употребява словото не толкова да говори, колкото да мълчи? Един вид поезията да е по парадоксален начин онзи креативен акт, който превръща думите в тишина и говоренето - в мълчание? А оттук - доколкото самата женскост е синоним, персонификация на мълчанието ("Жените са определено асоциирани и с лудостта, и с мълчанието там, където мъжете са идентифицирани с прерогативите на словесността и разсъдъка", пише Шошана Фелдман), поезията да е повече женско, отколкото мъжко занятие? И да излезе в крайна сметка така, че всеки поет всъщност е жена, а всяко поетическо писане - женско писане? Кой знае, кой знае: "преВРЪЩАМ се в тяло" д преВРЪЩАМ се в жена.

И напълно естествено е след тази така набиваща се в очи магико-няма трансформация активното присъствие на луната4 в стиховете на Силвия Чолева. Един само пример: "Видях луната - пришита върху панталона на света. / С единственото копче закопчава голотата си. / Оглежда се и сатанински смях изпуска в шепи" ("Глухонемият"). Луната е символ на превращението, непостоянството, вълшебното преобръщане; тя е "всичко нестабилно, преходно и податливо на влияния" и заедно с това - женското начало, както твърди "Речникът на символите". В тази връзка никак не е учудващо почти заплашителното й биване вътре в писането: нейната поява предвещава трансмутации, промени, тя слага кръст на стабилността, установеността, прави ги уязвими, разколебава ги и ги одругостява. Казано иначе, достигането не е безобиден и безопасен акт, то изисква промяна и самото то променя: да достигаш не означава да оставаш същия, а да ставаш различен: "От огледалото не гледам аз, а някой с моето лице. / Той отговаря с жестове, че не разбира." И още, вече по-радикално искане: "Аз съм същата винаги, / но тъй много е това, което не съм. / Тук, без да помръдна, / как да стина до края, / защо не чувам никой наоколо? // Не издържам, отивам си, / оставям се - / тигърът при теб, / аз - другаде. / Равносметката слагам на пейката" ("Скъпи, още любов и стихове"). Достигането, разбираме от всичко това, е не обикновено външно преместване, а вътрешно движение, след което не можеш да се познаеш, няма как да се познаеш. Превърнал си се в не-себе-си или поне не-в-предишния-себе-си. Да достигаш като жена значи да се променяш, а не да променяш, както прави мъжът (впрочем, той и затова не се чува наоколо). В какво обаче? В каквото и да е, но най-вече в това, за което си тръгнал. Като във фрагмент 12 от "Отиване, връщане": "След около 500 км път тялото приема газообразно състояние и вече е трудно да го събирам. Като че друг е излязъл на повърхността. Някой дълбоко стаяван, някой се крие, почти непознат. Когото копнея да срещна. Ясното се забравя, конкретното изчезва. Ставам друга. Онази, която бих желала да бъда, която съм. Разтварям се в пътя, поглъщам своя път километър след километър, превръщам се в негово подобие: малки отрязъци свят, почивка, пак, права осова линия, прекъсната, пак. Фрагменти от преминатото." Във всеки етап от достигането ти си това, което е той, а той - това, което си ти. И тъй во веки веков: другостта никога не спира да бъде друга...

Отказ от думите, отказ от себе си. Самоунищожение? Не, съвсем не, просто съвършенство на достигането. Защото то не е без цел, не е само за себе си, колкото и това да ни се струва така, а се прави, за да се постигне онова състояние, в което сливането е изпълнено докрай, а достигищият и достиганото, пишещият и писаното стават едно неотделимо цяло, където границите се разпадат и едното е другото, а другото - едното. И всичко това си има, поне в поезията на Силвия Чолева, колкото и буквално-плътски да звучи, свой телесен образ, своя жива икона, а именно - женската гръд5: "Сбогом. / Сравних се със земята. / Изчезнах в пясъка. / Само гърдите ми живи / стърчат" ("В забранения град"). Сливането тоест е извършено, достигането е осъществено и след всичко това, над всичко това - "гърдите ми живи стърчат". За да установят, да покажат единението, в което умиротворението е факт, а светостта - действителност: "Как светят гърдите ми / под моята черна дреха - / в средата на стаята, / в средата на белотата й" ("Самота"). И няма как тук да не си спомним за Великата Mайка, Magna Mater, превърнала се във Великолепната майка, Magnificia Mater: първо тази, от която тръгва всичко; накрая тази, в която свършва всичко, но не като Слънцето, набодено на минотавърските бичи рога "като огромна Цица" ("Ателие"), а като в "Pieta", където "До хоризонта са пораснали гърдите ми!" Светът е вече трансформиран, станал е едно великанско, колосално сучене-отдаване, където всеки е за другия онова първично докосване, онази пред-ментална орална фаза, разказана ни от Фройд, в която всичко е удоволствие и няма нищо по-хубаво от това да се докоснеш до Гръдта, да се слееш с Гръдта; и което достигане ти позволява да кажеш - но само то, нищо друго освен то: "Аз имах несравнимо редкия шанс да разчленя нещата, да узная състава им, да разбия единството на ядрото, да пусна на свобода енергията, да счупя играчката, за да видя как функционират частите й, затова сега аз мога да сглобявам, да придавам исканата форма на думите и действията, да ги правя съзвучни или за дълго да ги поставям далеч едни от други, да постигна чувствителното тяло и хладния ум..."

Провесили гърдите над водата, Провесила гърдите над водата,

Като фенери светим в тъмното. Като фенер ми светиш в тъмното.

Силвия, сигурен съм, че Емили Дикинсън6 те обича...

 


1 Не зная доколко етимологически е обосновано, но думата "чувство" по забележителен начин може да се свърже със слуха, с чуването, за разлика например от латинската "sensus", отпращаща по-скоро към разума, разсъдителността. Самата наличност на идиома "чувствително ухо" е красноречива за подобна релация. В този смисъл фиксираността на Силвия Чолева върху глухотата и немотата подсказва копнеж по друга, инаква (транс)фиксация - желание, стремеж за друга, инаква чувствителност, която разполага себе си не върху фундамента на опосредствеността, а на непосредствеността; където: "Всъщност желанието е да се потопиш, не да анализираш", а отдадеността е: "да ожесточиш сетивата си дотам, че да не са ти нужни други опорни точки" ("Подробности от портрет на Въображаемата", в. "Култура", бр. 38/2000).

2 Има, разбира се, моменти, когато тази обсесия тежи, мъчи и писането закопнява да се освободи от нея, дори само насилствено и брутално се изтезава, за да я отхвърли от плещите си. Че подобни "пропадания" понякога се случват, ни подсказва, първо, засвидетелстваното възхищение и благородна завист към Мариан Фредриксон, която разказва "естествено и с необходимата дистанция"; второ, фрагмент 46 от "Отиване, връщане", където невъзможността е посочена иронично: "Хайде сега, дистанцирай се!"; и, трето, в малко тъжното с отчуждеността си, но за сметка на това по-успокоено ново стихотворение "Един мъж" ("Литературен вестник", 15/21.11.2000).

3 Глухонямостта, освен всичко друго, може да се изтълкува и като начална точка, и като необходимо условие за/на Силвия-Чолевото поетическо достигане: всяко достигане, първо, тръгва отнякъде и, второ, може би по-важното, се отказва от нещо, за да осъществи себе си. В случая то се отказва от думите, от словото, от езика в крайна сметка, за да стигне битието. И вероятно това е единственият начин за реализиране на същинско, същностно достигане на битието, на екзистенцията, защото езикът - този инструмент, адепт и апологет на съществуващото - повече пречи, отколкото помага.

4 Следвайки горния ключ, ще кажа, че луната е средата от достигащия път, кръстопътят - мястото, откъдето достигането или се осъществява успешно, или пропада. Защото тя изисква промяна, настоява за промяна и поставя като условие промяната на собственото същество: ако се уплашиш, ако откажеш да се промениш - губиш, връщаш се, откъдето си тръгнал, за да останеш там завинаги - ВСЕ ЕДНО, ЧЕ ТЕ НЯМА.

5 Пак по следите на ключа стигам съответно и до края на пътя - гръдта, цицата и дори вимето, например в "Като". И много е характерно, че тъкмо в това стихотворение срещаме описание на пътуването, на стремлението за достигане - "Аз се катеря, катеря", както и интуицията, че себе-промяната, "помръдването" ще стане не от "рогата", а тъкмо от "вимето", ако и с въпросителното "ли" накрая. Гръдта, знаем от Дионисий Ареопагит, е "непробиваема твърд, зад която щедрото сърце принася животворните си дарове". Така всъщност разбираме, че цялото писане на Силвия Чолева, така последователно посветено и преследващо достигането, е всъщност не за да спечели нещо, а за да отдаде себе си. Женското достигане е пълно себеотдаване и тъкмо този акт е онази необходимост, без която светът и животът не са възможни.

6 Емили Дикинсън е емблематична фигура за българското поетическо писане през 90-те - освен Силвия Чолева в своите стихове я споменават още Амелия Личева и Георги Господинов, а при по-внимателна проверка със сигурност в този списък ще се включат и други имена. Този избор, разбира се, има своите основания, те обаче подлежат на отделен анализ другаде. Тук само ще спомена, че персонажът на маргинализираната американска госпожица, тайно пишеща стихове, е сякаш като че ли нарочно създаден за ситуацията, в която е попаднала българската литература в момента. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник