Брой 22

Литературен вестник

06.06-12.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Мистерията Пинчън

Дидие Жакоб

 

Томас Пинчън се крие. В Манхатан, на Upper West Side, където живее, този жив тотем бяга от фотографите и журналистите, които не спират да го преследват още от появата на първия му роман, "V", през 1961. Единствените му снимки, които познаваме, са направени преди повече от четиридесет години: щяхме завинаги да си останем с това лице на психопат, ако една журналистка от "New York Magazine", Нанси Джо Сейлс, не беше успяла, преди няколко години, да проникне в живота му. "Той води доста обикновен живот. Пазарува от търговците на ъгъла. Обядва със свои колеги писатели. Прекарва уикендите в провинцията със семейството си." За останалото, нищо... Все пак през 1996г. камерите на CNN успяват да го заснемат, докато върви със своя син из улиците на Ню Йорк. Този бог от плът и кръв, с дълга коса, бейзболна шапка и цветно спортно сако, е един от най-големите съвременни романисти: невидимият човек със заешки зъби.

Защото, макар да е написал само пет романа за тези четиридесет години, Пинчън, по думите на своя преводач, Кристоф Кларо, е "смазваща фигура, американски Рабле". Според френския му издател Денис Рош "Пинчън е най-великият. Самите Мейлър и Стайрън са го казали. Може би са били пияни, но са го казали." Но откъде у него този вкус към анонимност, която стига дотам, че кара почитателите му да се съмняват в самото му съществуване? "В един момент действително си мислех - казва Денис Рош - че Пинчън не съществува, че е проява на група писатели. После обаче си казах, че може да е само един." Днес Рош вече не се съмнява: Пинчън съществува, но почти никой не го е срещал.

Тайнственият живот на Томас Пинчън-младши започва на 8 май 1937 г.: най-големият от три деца, той се ражда в Глен Коув, Лонг Айлънд. Като юноша влиза в гимназията Oyster Bay, където е отличен ученик, и по математика, и по литература. Пише истории от много рано, опитва се да направи хроника на незначителните случки от живота в колежа в "Гласът на хамстера". През 1953 година печели стипендия и е приет във физическия факултет на Cornell University. Един от приятелите му го помни като "спокоен и съзнателен" студент, който харчи разумно джобните си пари (25 долара на седмица) и "ходи на литургия". След като отбива военната си служба във флота, през 1957 одина той се връща отново в Cornell University. Там редовно посещава курсовете на Владимир Набоков, започналият да добива известност автор на "Лолита"; всички бързали към амфитеатралната 311-312, където фокусникът Набоков държал аудиторията в напрежение, вадейки изпод шапката си любимите си зайчета: Дикенс, Пруст, Джойс и Кафка.

Джон Ъпдайк е разказал следната забавна история: В онзи ден госпожица Рагълс, тогава нежна двадесетгодишна студентка, отиде след часа да си вземе обратно контролното, потърси го напразно в бъркотията от поправени работи, и в крайна сметка, наложи й се да се обърне към г-н Набоков. [...] Той се наведе към нея, много ниско, с повдигнати вежди: "Как се казвате?" Тя му отговори и, с движение на фокусник, той извади листа, който държеше зад гърба си. Беше оценено с 97 точки (от 100). "Бих искал да видя, каза й той, как изглежда един гений." И взе спокойно да я разглежда от главата до петите, докато тя ставаше аленочервена". Госпожица Рагълс е самият Пинчън: сестра му, която държи днес антикварна книжарница в Порт Вашингтон, потвърди тази история, без все пак да разкрива как брат й беше успял, в момичешки облик, да събуди възхищението на Набоков. А може би самият Ъпдайк е феминизирал самоличността на гениалния студент. Така или иначе, старият майстор поздравява прозата на бъдещия гигант, вече обсебен от фикс идея: да изчезне.

В Cornell Пинчън води доста разгулен живот, както сам признава в един от редките си автобиографични текстове: "Подобно на другите, прекарвах доста време в джазклуба, където изпивах задължително по две бири. Дори през нощта носех слънчеви очила с рогови рамки. Ходех на забавите, които се организираха по таваните и където можеше да срещнеш странно облечени момичета". Това е той, който в своята новела "Ентропия" смесва шампанско и амфетамини на четирийсетия час от една халюциногенна веселба, и обикаля с няколко наивника "около една тонколона, поставена върху кошче за буклук".

Той пише и пуши, прозата и марихуаната се смесват. През юни 1959 година получава дипломата си, заселва се в Сиатъл и става редактор. Но преди всичко завършва първия си голям роман - "V ". Този роман невероятно промени натуралистичното свистене на американската литература", спомня си Денис Рош. "Беше като НЛО, едновременно объркващ, вълнуващ, хаотичен и невероятно изпипан". След излизането на книгата през 1963 година Пинчън получава наградата Фокнър и се превръща в легенда: списание Тайм го търси, засича надосегаемия писател в Мексико, изпраща на място фотограф, за да го снима. Пинчън се измъква през прозореца на хотела, в който е отседнал, хваща първия автобус и слиза в някакъв прашен пущинак след осем часа път. От този момент той няма да престане да разпръсва известността, която го следва по петите, като се изнася възможно най-бързо, и то тихомълком. Намира се в Манхатан Бийч през 1965 г., когато работи над "Гравитационна дъга", в Лос Анджелис през 1966 г., когато издава "Обявяването на серия № 49"...

Семейстото му издига преграда около него: Мелани Джексън, едновременно съпруга и литературен агент, отстранява опасностите. Сестрата на Пинчън, Джудит, също не е по-словоохотлива: "От дълги години, казва тя, политиката на семейството е да не дава на журналистите лична информация, свързана с живота на брат ми." Възпитан, но решителен начин да ви затворят вратата под носа. Когато получава Националната Награда за книга за "Гравитационна дъга", Пинчън отклонява поканата и праща на своето място някакъв откачен, Ъруин Кори, който разказва пред слисаната публика серия от глупави шеги, изяждайки половината от думите си. А когато на следващата година му присъждат ордена Уилям Дийн Хауълс, който на всеки пет години увенчава най-добрия американски роман, Пинчън по пощата отказва да го получи: "Медалът Хауълс е голяма чест. [...] Но аз не го искам. не ми налагайте, моля ви, нещо, което не искам. [...] Трябваше да го направя по-елегантно, но изглежда, че има само един начин да казваш не и това е не."

Пинчън винаги се е съпротивлявал на сирените на известността. "Трябваше да се скрие, след като пострада от "звездната система", обяснява Денис Рош. Въпреки че той го направи преди това. Пинчън е в пълно противоречие с американската система, която приема за утвърждаване единствено продажбите и популярността."

Пинчън упражнява едно обаяние, което ще му струва превръщането в обект на най-долни намерения. Така първият му агент през 1984 година продава на един богат колекционер писмата, които писателят му е изпращал за сумата от 45 000 долара. В тази кореспонденция, откъси от която бяха публикувани в "Ню Йорк Таймс", Пинчън споделя: "Ако съумея да напиша черно на бяло всичко, което ми се върти в главата, това ще бъде литературното събитие на хилядолетието." Днес, тези листове, откраднати от живота на писателя, почиват, пазени далеч от недискретни погледи, в Pierpon Morgan Library в Ню Йорк.

"Навремето, разказва още Денис Рош, познавах някои от поклонниците му, които се бяха добрали до телефонния му номер и когато се обаждаха у тях, попадаха на възрастна дама, която им казваше с треперещ глас "Thomas is not here". Това, че бяха рязговаряли с майка му по телефона ги главозамайваше."

Преследваме Пинчън сякаш е мечка. Днес десетки страници в Интернет си поделят, подобно на остатъците от дивеча, които кучетата довършват, оскъдната информация за твореца. От тях научаваме, например, че Пинчън е отделил двадесет и пет години, за да напише своя нов роман, "Мейсън и Диксън". Това е енциклопедична книга, обяснява Кристоф Кларо, който я е превеждал година и половина, заедно със своя колега Брис Матьосан. Книга, която поставя на изпитание познавателните способности. Трябваше да науча наизуст астрономията и географията, да изгладя до съвършенство историческия контекст. Но най трудното беше да преоткрия Пинчъновата синтагма, запазвайки същевременно тона на XVIII в., който той е дал на книгата. При него никога не знаеш как ще свърши изречението. Това е крайно непредвидима проза...

Преведе от френски Стефка Паунова

Преводът е направен по Le Nouvel Observateur, 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник