Брой 22

Литературен вестник

06.06-12.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ABROAD

Странно завръщане

Как най-големият чешки писател превръща отчуждаването в своя родина

 

Когато през 1968 в Прага отминаха бурните дни на инвазията, път си проби една полемика между двама писатели, които като че ли най-много представляват страната, която се нарича днес Чехия. Единият, Кундера, провидя интернационалността на събитието и обхватното му въздействие. Другият, Хавел, застана против това и смяташе, че понастоящем и за в бъдеще става дума за изграждане на чешко гражданско общество. Единият скоро стана емигрант, представляваше, верен на вече заявеното, чешката кауза извън страната и извоюва широка художествена интернационалност за чешките теми. Другият остана в страната, писа за чекмеджето и писма от затвора, стана дисидент и по-късно президент. За да потвърди по този начин тезата си.

Милан Кундера никога вече не се завърна, дори и до днес го прави само инкогнито като турист. Почестите и ордените, които трябваше да приеме, предостави като обществено задължение на жена си. И трябваше да установи, че официална Прага цени писаните му извън страната произведения по-малко, отколкото посредствени книги на местни писатели. Съвсем според чешката максима: Успехът никога не прощава!

И все пак - Милан Кундера сега вече се завръща, или поне опитва с новата си книга някакъв вид завръщане. Новият му роман "Незнанието" рефлектира времето в емиграция и едно мнимо идване-у-дома. Това е книга за носталгията и не-изпълняване на желанията. Разбира се, трябва да си имал минало, за да си носталгичен. И трябва да разполагаш с огромно знание, за да можеш да говориш за незнанието. И тъй, книгата започва есеистично, кундериански, като при това френското заглавие е може би още по-твърдо: "L'Ignorance". Именно невежеството не предполага никакво знание. Дори не и знанието за собственото незнание. Следователно "Незнанието" е схванато сократично, предполага нещо знаещо.

Това е историята на Ирена и Йозеф, една попаднала в Париж чехкиня и един чешки ветеринарен лекар, който се установява в Дания. И двамата се завръщат; събитията през 1989 им дават този шанс. Връщат се със и без желание. Ирена, която е загубила чешкия си съпруг и само отчасти се чувства обвързана с един шведски предприемач; Йозеф, тъй като датската му жена е умряла и той отчаяно търси някакъв изход.

Родината, която намират, е не само един задкулисен свят, но и ландшафт на наследеното, материално и духовно. Човек може да предяви претенции, но най-често не получава никакъв отговор, да не говорим за от-плата. Кундера обаче подхожда към своите чехи с много разбиране. Постепенно се разкрива огледалната история на двамата главни герои, която е едновременно тяхна среща и крушение.

Деметра винаги присъства

Представят ни се паралелно мотивът на одисеята, както и метафората на завръщането на един писател, които са превъзходно разказани. Това става възможно чрез едно преживяване в Дания. Въвежда се епизод за исландския поет Айнар Бенедиктсон, който умира в чужбина и който трябвало да бъде върнат по грандиозен начин в родината си, в една своеобразна Валхала. По силата на иронията върнати са обаче костите на един датски месар, - взети по погрешка вместо тези на барда, нищо учудващо след един век престой в бедняшки гроб. Друг мотив е Деметра, майката на плодородието. По този начин намираме три мисловни фигури - Одисей, Завръщането и Деметра - които се скланят по един прекрасен саркастичен, тъжен, носталгичен, но в края на краищата безкомпромисен, начин.

Деметра, в своето присъствие, би могла да убегне на читателя, който не е чех. От почти един век насам всеки чешки, всеки интелектуален емигрант постоянно бива конфронтиран с едно малко стихотворение, без значение смяната на режима. Някакъв си Дик написал по време на Първата световна война националистично стихотворение по адрес на колебаещия се чех. Под многозначителното заглавие "Майката земя" те разбират от устата на националната прамайка: "Дори да ме напуснеш, мен ще продължава да ме има, но ти, ти ще пропаднеш!" Емигрантите бяха, следователно, не само политически предатели, но и хтонично-генетично отписани. Старозаветно заточени.

Ирена и Йозеф се срещат - случайно, по Божия воля - и спомените се трупат: някога двамата почти били станали двойка, но се разминали. Ирена съхранила кратката среща като голямата носталгия на живота си. Йозеф обаче, един дистанциран ироник с леко садистични черти, просто я забравил.

Вместо за Йозеф, Ирена се омъжила за болнавия приятел на майка си. За да се откъсне най-после от определящата всичко мама, една витална, шумна и със сигурност ужасно плодовита дама, тя предприема бягството към Париж. Нейната майка, уседнала, уверена в себе си и енергична, скоро се заема да отнеме новия шведски любовник на Ирена, като организира живота му в Париж и Прага. Безспорно - една истинска Деметра.

Еротиката на майчиния език

Завръщането на Ирена и Йозеф, и двамата вече овдовели, се формира бавно. Не веднага след промяната, а по-скоро като вид обръщане към себе си, тъй като чарът на живота, изглежда, е в това да се рушат границите. Също и границите на спомена, който се е създавал в главите на емигрантите за периода от двайсет години след навлизането на руснаците. Паметта винаги е селективна и този, който иска да придобие настоящето, трябва да разбие Сега-то, за да може да търси едно неизвестно бъдеще. Само през миналото може да бъде казано нещо.

Ирена и Йозеф се срещат в едно почти-минало, от което вероятно може да се направи едно бъдеще. Особено когато то започва с припомнящия всичко момент, един любовен акт. Майчиният език е еротизирал и двамата, той привнася изненадващо и възбуждащо безсрамие.

Иначе майчиният език по-скоро ги е разочаровал. И той се е променил в годините на отсъствието им. Чува се новият му, неприятен тембър, разказват се истории на себеотрицание, делата на не-емигриралите, на останалите в родината. Едва ли е изненадващо, че срещата със завърналите се не доставя радост на местните, че те дори и не помислят да споделят и върнат частици от спомена.

Дори когато върналите се слушат с разбиране, това не им е от полза. И Йозеф, който уж трябва да страда от носталгична недостатъчност, изпитва на мястото на Кундера истинска носталгия на помирението. Впрочем освен нея има носталгия на прошката и на забравата. Накрая Йозеф оставя на Ирена в едно хотелско легло само малка бележка за сбогом. Той лети обратно за Дания, в градината му там расте ела, която е засадил като спомен за починалата си жена. И с това умрялата жена в чужбина символично се превръща в неговата родина.

Ирена обаче, която никога не е могла да се освободи от хватката на чешката си Деметра, рискува своя провал. Да, ние узнаваме още, че тази майка е обладала дори западния приятел на Ирена. Кундера поставя тази завладяваща и груба сцена най-накрая, като че иска да каже на майката-земя: Само който те е напуснал, живее поне малко.

Не зная дали след сто години чехите биха върнали в страната си своя най-голям съвременен писател. Кундера като че има нещо против, но с тази книга той някак си се е завърнал. Иронично, неполемично и величествено.

Защото така той потвърждава ценността на безотечествеността. И същевременно настоява на тогавашната си теза, че ценностите, за които толкова се борихме в европейското ново време - бог, родина и нация, всъщност могат да се употребяват само като частни понятия. Останалото е а-национално. Колкото повече, толкова по-добре, колкото по-преплетени, толкова по-свободни. Мисля, че на Милан Кундера се е удало нещо много рядко: а именно - завръщане, без да трябва да го прави наистина.

 

Юри Груша

Преведе от немски Мария Каро

Преводът е направен по сп. Литературен, май 2001.

Юри Груша (роден 1938 г.) политик и писател, съратник на Хавел, пише и на немски език, сега - посланик на Чехия в Австрия.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник