Брой 22

Литературен вестник

06.06-12.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Годар се завърна

С.Ф. Саид

 

Годар е отново тук. През следващите месеци срещата ни с изкуството на най-известния и най-скандалния френски режисьор е неизбежна. Последния път, когато той се радваше на такова внимание и интерес, беше през "лятото на любовта" - 1968 г. През 2001 година лятото отново ще бъде негово. Шумът около него нараства. Новият му филм Възхвала на любовта (L’Eloge de l’amour) участва в състезателната програма в Кан след дълги години на мълчание. Междувременно през юни и юли Националният филмов театър в Лондон организира пълно представяне на неговото творчество - от класическите филми от началото на 60-те - До последен дъх (A bout de souffle), Презрението (Le mepris), Алфавил (Alphaville), до неговите най-нови видеоексперименти. Едновременно с това в Лондон се организира амбициозна международна конференция, посветена на творчеството му. Тези мащабни, внушителни инициативи отговарят на неговата забележителна кариера, изпълнена с неспокойствие и разнопосочни търсения. Годар непрестанно предизвиква себе си и последователите си със способността да съчетава визия и звук по един стряскащо различен начин. "Той е големият европейски режисьор на поствоенната епоха. Неговото време отново дойде", казва професор Колин Макейб, дългогодишен изследовател на творчеството му.

Това е една от най-забележителните истории в модерната култура. Заедно с Франсоа Трюфо, Клод Шаброл, Ерик Ромер и Жак Ривет, Годар е сред младите, които създават нови правила в кинорежисурата и са определени от критиката като френската Нова вълна. Тези ориентирани към филмовата теория режисьори демонстрират завидна самоувереност, съчетавайки енергията на американската pulp fiction с една изтънчена европейска философия. Отстоявайки понятието за авторско кино, те доказват теорията на практика. Ала Годар изпъква дори сред тази компания от големи имена. Всеки негов филм е една нова революция. Със своето помитащо конвенциите разделяне на образ и звук, накъсан ритъм и използване на ръчнопреносими камери той ревизира основно законите за правене на кино. Поддържайки схващането, че критика и филмотворчество са едно и също нещо, режисьорът работи във всички възможни жанрове, като едновременно прави анализ на формата и я обновява - отдава своята дан на почит и деконструира, поддържа основната тема и импровизира. "Аз съм наполовина есеист и наполовина романист", казва той.

Създаденото от него е удивително: гангстерски филм - До последен дъх (1960), военен филм - Малкият войник (Le petit soldat, 1960), мюзикъл - Една жена е жена (Une femme est une femme, 1961), романс - Презрението (Le mepris, 1963), социална драма - Да живееш живота си (Vivre sa vie, 1962) фантастика - Алфавил (Alphaville, 1965), "road movie" - Лудият Пиеро (Pierrot le fou, 1965) ... - изглежда, няма жанр, в който да не е е работил. Всеки един от тези филми е изпълнен с новаторство и с моменти-образци във филмовото изкуство. "Едва ли има друга поредица от произведения, оказали такова огромно влияние върху развитието на киното, както създадените от Годар филми между 1960 до 1967 г.", казва Колин Макейб. Режисьорът избира съмишлениците си внимателено и предпазливо. Той се спира на Раул Кутар и актрисата Ана Карина (първата му жена), която озарява филмите му с едно неповторимо излъчване - светлина, която той няма да открие никога повече след разтрогването на бурния им брак през 1965 г. От самото начало режисьорът изгражда имиджа си на самотен гений. Той създава мистичен ореол около себе си със своите енигматични прокламации и останалите в плътна сянка страни от живота си. "Иконичните фигури на 60-те са много важни, когато говорим за Годар", казва Ник Джеймс, редактор на филмовото списание Sight and Sound. "Боб Дилън, Годар, Майлс Дейвис - те са като един човек - студен, с тъмни очила и ожесточен поглед към света. Всички стоят с гръб към публиката. Те са трите икони на интелектуалната хладина".

През втората половина на 60-те Годар е все по-отдаден на политически ангажираното кино. Революцията е във въздуха, а той е повлиян и от новата си приятелка маоистка Ан Вяземски. Тогава създава Masculin Feminin (1966), Две или три неща, които знам за нея (2 ou 3 сhoses que je sais d’elle, 1966) и Уикенд (Weekend, 1967). Той вижда банкрута на консуматорското общество и неговите традиционни форми на изкуство - среда, в която киното се превръща единствено в разказвач на истории. Уикенд, направен в навечерието на вълненията през 1968 г., е апокалиптична визия за обществото - картина на социален, икономически и артистичен упадък.

Годар се опитва да създаде революционно кино в една радикална епоха. "Опитвам се да променя света", заявява той през 1968 г. Става член на групата на Дзига Вертов и създава безсюжетни, лишени от хумор маоистко-ленинистки памфлети, като Британски звуци (British Sounds, 1969), определен от лондонският Weekend Television като филм невъзможен за разпространение, поради непоносимия шум от машини в саундтрака. "Работниците трябва да понасят този шум по цял ден и всеки ден", бил отговорът на Годар, "а буржоазната публика не може да издържи това повече от няколко секунди".

Оказва се, че работниците не се интересуват от филми, изпълнени с машинен шум, както и никой друг - дори добронамерените към Годар критици. Революцията не се осъществява, нито пък създателите на филми се отказват от традиционния тип филмов разказ. Публиката на Годар постепенно се отдръпва, до момента, в който става ясно, че никой повече не иска да гледа филмите му. Неговото разкаяние и обезверяване е осезаемо във Всичко е добре (Tout va bien, 1972), който отбелязва завръщането му към комерсиалното кино. От средата на 70-те филмите му вече не са толкова открито политически ангажирани, но той продължава да работи по своему, несъобразявайки се с филмовата индустрия. Годар потъва в собственото си видеостудио, местейки се от Париж в Гренобъл, а след това и в Рол, Швейцария, и навлиза в един нов, успешен период. "Той създава голямо количество произведения през последните години, за които хората не знят почти нищо", казва Майкъл Темпъл, организатор на конференцията, посветена на Годар. "Една от основните цели на тази конференция е да привлече вниманието на публиката към новите му, неизвестни филми". Последният път, когато филмите на Годар са включени в разпространителската киномрежа във Великобритания, е през 80-те години. Макар да има и недотам добри неща, някои от филмите от този период - Спаси, когото можеш (Souve qui peaut (la vie), 1979), Страст (Passion, 1982), Здравей, Мери (Hail, Mary, 1985), са шедьоври, които могат да се съизмерват с филмите от 60-те. Изпълнени с образи с почти мистична красота - посипваща се върху водата светлина, планински изгледи, изличаващи се следи на самолети в небето - те притежават зрелост, дълбочина, омиротвореност и демонстрират ново тематично развитие. В Страст Годар изследва отношението на киното към цялостната традиция на западното изкуство и мястото на тази традиция в съвременния свят, в Здравей, Мери - отношението на човека към Бога.

През 90-те Годар насочва енергията си към най-амбициозния проект в цялата си кариера: История/и/ на киното (1989-97) - задълбочен размисъл в аудиовизуална форма за вечните разкази на киното, за духа на отминалото столетие и за самия себе си. Режисьорът използва вече разказаните истории като материал, с който създава нещо като хип-хоп ремикс, съпоставяйки образи, звуци, заглавия и гласове. Това е може би най-предизвикателната му творба до този момент. През същия период Годар създава Жалко за мен (Helas pour moi, 1993), Моцарт завинаги (Forever Mozart, 1977) и най-широко отразения Автопортрет през декември JLG/JLG (JLG/JLG, 1994) - филм за едно самотничество, потънало в студ и тишина - неговото сговаряне с неизбежната тленност. Както повечето му филми JLG/JLG изисква пределна концентрация от страна на зрителя, но богато възнаграждава това усилие. Тези филми трудно могат да бъдат открити във Великобритания, дори в такива специализирани магазини като Video City в западен Лондон (където има цял рафт, посветен на Годар). Годар донякъде сам е виновен за това. Сега е на 70 години и изолацията му е наложена от самия него. Той рядко дава интервюта, ексцентричното му поведение към продуценти, журналисти и организатори на фестивали от дълго време е повод за разпространяването на легенди. Нахвърлил се върху един продуцент на сцената на Националния филмов театър; написал писмо на Трюфо, в което критикувал последния му филм и искал 10 милиона франка за следващия си проект с думите: "Публиката трябва да разбере, че не всички правим филми като тебе".

Въпреки това неговото присъствие в света на киното e неоспоримо и влиянието му продължава и до днес. Списъкът от режисьори, които го цитират, обхваща най-големите имена в Холивуд - Спилбърг, Скорсезе, Копола, независимите Тарантино и Содърбърг, режисьори от Иран, Китай, групата Догма ’95, както и дебютиращи творци. Бертолучи казва: "Всички искаме да бъдем Жан-Люк Годар". Със завършването на История/и/ на киното и представянето в Кан на Възхвала на любовта, за който се говори, че е най-достъпния му филм от много време насам, Годар навлезе в нов период. След заявеното внимание към режисьора в началото на тази година, вероятно най-накрая неговото зряло творчество ще получи признанието, което заслужава.

Преведе от английски Ружа Мускурова

Преводът е направен по The Daily Telegraph, 5 May 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник