Брой 23

Литературен вестник

13.06-19.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРЕМИЕРА

Възкресението на един майстор

 

Катя Кузмова-Зографова за Чавдар МутафовМонографията на Катя Кузмова-Зографова за Чавдар Мутафов доказва колко непрочетени (още по-малко адекватно осмислени) страници има в литературната ни история. Поне от тази, която се знае и почита в училище, в университета, в институциите. От друга страна, личността и делото на този писател са уникални в най-същинския смисъл на думата. Като разнопосочност на реализацията, като щедрост на самораздаването, като яркост и индивидуален (индивидуалистичен) стил. Убогите закони на българската литературна отмъстителност, съчетани с примитивното социологизаторство в официалния литературен живот, обуславят десетилетната липса на подранилия български постмодернист.

Дълго време Чавдар Мутафов е идентифициран с не най-проницателната част от публицистиката си. Така дори най-доброто, създадено от този магьосник на словото, задълго е "затворено в спец-фондовете". С това българското изкуство и хуманитаристиката ни губят (за известно време) една европейска личност от първа величина, която без притиснение бихме подредили редом с Пруст, Джойс или Кафка. В най-доброто, написано от Чавдар Мутафов, личи есеизмът на "новата предметност" и повече интуитивното, отколкото съзнателно придържане към гещалт философията. От друга страна, този автор притежава специфично градски индивидуализъм, който в родната хуманитаристика винаги сме брояли за "несъстоял се"... Всъщност няма друг български писател през 20-и век, комуто така да отива Аз-формата, при това изписана точно с главна буква.

Дългогодишната липса на Чавдар Мутафов бе удобна, поради спестените въпроси, предизвикателства, същностни проблеми, които в други страни още преди постмодернистичните времена имаха адекватни решения. Този наистина многостранен и гениален творец се проваля единствено в отношението си към войната и военните. Пословичният му артистизъм и интуициите му сякаш тук точно му изневеряват. Не му помагат да разбере, че точно военщината и силовостта, към която се е отнасял с такова леко чувство за хумор в младите си години, са наистина "другото" спрямо творческата, спрямо съградителската личност. Всъщност (вече имах друг повод да отбележа) българският социум през целия отминал век безмълвно поставя силовостта пред "нормалния" си живот, най-често без да си дава сметка за това... Но за разлика от средния безсловесен българин, Чавдар Мутафов го прави с присъщия си експресионистичен, ярък, убедителен стил и категоричност, будещ и възхищение, но и желание за полемизиране. За жалост след 1944 година закачливите приятелски разговори и игри на думи от младежките години, са заменени със свръхсериозни обвинителства и унищожително отрицание.

Наричането "дилетант" още в заглавието, смесва личността на Чавдар Мутафов с един от неговите герои. Това е ефектно и запомнящо се, но недотам справедливо. Всъщност той е не по-малко "майстор" в многопосочните неща, с които се захваща. Не по-малко от художниците Владимир Димитров - Майстора, Иван Милев, Дечко Узунов, от университетските универсалисти Асен Златаров, Атанас Илиев, Кирил Кръстев, от поетите Йордан Стубел, Сирак Скитник, Николай Лилиев, Димитър Пантелеев и Атанас Далчев, от професорите Боян Пенев и Константин Гълъбов, от композиторите Панчо Владигеров и Иван Ненов, от "литераторите" Гео Милев и Владимир Василев, от съучениците Димчо Дебелянов и Иван Лазаров. Всички те, по различно време и винаги с удоволствие, се наричат негови приятели. Но като че при никой от изброените литературата и живота, изкуството и критиката, патосът и науката, логиката и интуициите не са в такова продуктивно и универсално единство.

Подходяща е парадоксалната, игрова нагласа при осмисляне творчеството и делото на Чавдар Мутафов. Дендизъм и естетизъм са понятия, с които обикновено у нас е характеризиран Оскар Уайлд, но те наистина отиват и на младия Мутафов. Този най-дързък експериментатор в литературата между войните, сякаш еднакво се доверява на здравата предметна логика, но и на подсъзнанието си. Новите технологии, радиото, музиката, рекламата, киното, масовата възпроизводимост, пластичното мислене - всичко това не просто обогатява изказа му. Далеч преди всички тези цивилизационности да навлязат цялостно в българската култура и бит, Чавдар Мутафов, подпомогнат сакаш от инженерното си образование и архитектурно мислене, ги подрежда в единството на едно постоянно поставено на изпитание, постмодерно съзнание.

Така необятно и неразличимо са вплетени литературно и нелитературно, че книгата за Чавдар Мутафов, този "щастлив принц" на българската култура между войните, този "играч на стъклени перли", който има рядката дарба да открива висш смисъл и в баналното, да утвърждава чрез претенция, да създава забавлявайки се, неусетно заприличва на една "нова Видрица". Събрала съприкосновенията и сблъсъците на един взривен и неповторимо експресивен талант.

В книга като тази изследователят лесно може да се загуби. Защото по-голямата част от текста заемат писмата, критиките, поезията, прозата на Чавдар Мутафов - някои от нещата са отпечатани за пръв път отделно. Има и още доста неотпечатано, въпреки че е голям масивът от приведени текстове на Фани Попова-Мутафова, от роднини, близки и приятели. Но като цяло забележителната добросъвестност на Катя Кузмова-Зографова излиза с чест от предизвикателството. След тази книга и обучението по българска литература, както и изучаваната история на българското изкуство на 20-и век не би следвало да останат същите. Въпреки че малко дразнят социологизираните разделения "ляво" и "дясно", които по дълбокото ми убеждение следва да останат в изследователския арсенал на 20-и век (особено след като напоследък дори социолозите и политолозите ги избягват). Просто защото са еднакво неадекватни за разбирането и вчустването в свещената автономност, каквато е творческата личност, изобщо личността. Гео Милев не е ляв, нито Мутафов - десен. Или ако са такива, то е за известно време, в определени моменти. В други Мутафов е "по-ярко ляв" дори от непознатите през 20-те години Радевски, Вапцаров, Даскалов. А Гео Милев става жертва, но и оръдие за фашизоидна разправа по-късно... Чавдар Мутафов категорично страни от "Пламък" не поради факта, че през 24 - 25-а година е в Мюнхен или че там излизат текстове на недолюбвания Николай Райнов, а поради плакатното незачитане на автономната ценностност на индивида, на индивидуалността, на творческата личност, поради нейното съзнателно прието подчиняване на абстрактни и необозрими "задачи", "идеали", "тенденции". Всъщност и Гео Милев, и Чавдар Мутафов си приличат по постоянната си неудовлетвореност, подвижност, релативност. И по това, че стават жертва на един и същ тип силовост, която е извън литературата, извън културата, извън достойното човешко мислене.

Убеден съм, че гражданите на 21-и век (на един от тях е посветена тази наистина добросъвестна книга) ще го проумяват по-адекватно.

 

Румен Спасов

Катя Кузмова - Зографова, "Възкресението на дилетанта", ИК "Ваньо Недков", С., 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник