20.06-26.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

Португалска история

(Четвърта международна среща на поети, Коимбра, Португалия, май 2001)

Португалия е от малкото места, които се оказват точно такива, каквито си ги съчинявал. Меланхолна, бавна, олющена, шумна. Загърбена от Европа и загърбила Европа. Принадлежаща повече на океана, отколкото на континента. Премрежила очи през Атлантика, там, където се мержелеят миражите на изгубените колонии.

Португалия е, разбира се, любимата ми страна, далеч преди да съм я видял. По ред причини, дори поради тази, че е от местата, които знаеш, че никога няма да видиш. Странното е, че остава любима и след като си я видял.

Разказах в Коимбра колко близко звучат за нас Портогалия и портокал и как тази близост някога ме караше да измислям Портогалия като един огромен оранжев портокал, а навремето портокалът си беше действително екзотичен плод. И по особен начин с часовников механизъм, в смисъл че по появата на портокали най-точно можеше да се разбере кога е дошла Нова година. Не знам откъде се е сложила тази фонетична прилика у нас, на португалски портокал звучи много близо до английското "ориндж". Но на португалците им хареса и си повтаряха Portugal - Portokal...

Преди да съм се отплеснал в описания, нека влезем в конкретиката на това пътуване до Португалия. Поканата за участие в международната среща на поети, за която, признавам, не знаех нищо, дойде внезапно, след като е пътувала близо два месеца и в крайна сметка беше препратена от Гърция. Преди две или три години гръцкото списание за балканска поезия "Asylum" публикува няколко мои стихотворения в превод на английски. По неведоми пътища екземпляр от него стигнал до Департамента за англо-американски изследвания към Университета в Коимбра. Някой от организаторите на тези срещи прочел стихотворенията, харесал ги и понеже нямал мой адрес, пратил поканата на Преспанските езера до "Asylum", откъдето по-късно ми го препратиха. Разказвам всичко това, защото то дава надежди, че някакви непознати хора могат да прочетат текстове от други непознати хора и това да бъде достатъчно основание те да се срещнат. Признавам, че това ми достави удоволствие.

Началото на международните срещи на поети в Коимбра е през 1992 г. Коимбра е третият по големина град в Португалия. Тамошният университет минава за най-престижния в цялата страна и е един от най-старите в Европа, основан в началото на 13 век. Та през 1992 г. Департаментът по англо-американски изследвания решава да разчупи формата на международните научни конференции, които прави на три години, и организира първия Фестивал на поезията. Така академично-образователните акценти на традиционната конференция (посветена на творчеството на Уитман) се съчетават с литературни четения, в които участват около 40 поети от няколко страни. Сред португалските автори са имена като Фиама Хосе Брандао и Антонио Рамош Роза. Втората и третата среща се провеждат съответно през 1995 и 1998 г. Популярността и авторитетът им явно нарастват, в тях се включват поети от Европа, Африка, Северна и Южна Америка, Азия. В съответствие с профилираността на Департамента акцентът върху англосаксонските автори е бил винаги по-силен. Сред участниците в тези четения са били поети като Робърт Крийли, Боб Перелман, Чарлс Бърнстейн, Елизабет Бърнс и др.

Четвъртата международна среща се проведе от 27 до 31 май т.г. Организацията е по португалски бавна и спокойна. Модулът на програмата обаче е твърд. До обед дискусии или лекции. От 15 ч. следобед до полунощ четене на поезия в няколко сесии, разбира се, прекъсвани от дълги аплодисменти и още по-дълга вечеря.

Участниците. Освен тримата големи (Харолд Блум, Джон Ашбъри, Жозе Сарамаго), за които ще стане дума по-нататък, внимание заслужават американските поети Ленард Шварц и Йозеф Конте (университетски преподаватели съответно в Ню Йорк и Бъфало), бразилците Мария Лусия Верди и Фернандо Лемос (който освен поет е и фотограф и художник), Робин Блейзър от Канада, ирландската поетеса Кери Харди, носителка на националната награда за поезия на Ирландия за 1996, Бил Грифитс от Великобритания, Кайетан Ковач от Словения (другият славянскоезичен поет в тази среща), Мануел Алегре и Франциско Белард от Португалия. Тук трябва да прибавим и участниците от Белгия, Ангола, Испания, Китай и др.

Едно от изискванията на тези четения беше поетите да четат на родния си език. Преводите на текстовете им бяха предварително размножени сред публиката. Когато четат поезия представители на различни култури, интонационният регистър е безкрайно интересен и широк. От хладното и отстранено англосаксонско произнасяне през сантиментално-страстните интонации на португалскоезичните писатели, през патриотично-патетичните нотки, които се долавяха при словенския поет, до екзотичното представяне на Олинда Бейя от островната държава Сен Томе и Принсипал. Нейното изпълнение в съпровод на китара и перкусии тръгваше от някакви африкански вокали, преливаше в речитатив, а отделни строфи бяха прекрасно изпети. И всичко това ритмично редуващо се в рамките на едно и също стихотворение, траещо около 20 минути.

Местата за четене. В университетската библиотека от 17 век, в ботаническата градина на Коимбра (едно смешение на цветя и дървета от цял свят), в кафене на градския площад, в някакво университетско подземие, в аулата на университета, в неговия заден двор към полунощ. Всяко място със своя аура. Колкото по-непривично, толкова по-откликващо.

Публиката. Така и не успях да свикна с вниманието и търпението на португалската публика. Много млади хора, студенти, но и жители на града от всякоя класа, възраст и занятие. Интерес, трудно обясним за скептичната ми нагласа. Искрени реакции на съучастие, никакъв шум, докато на сцената се чете, после бурни и неприлично дълги аплодирания към всички поети. Всичко това лесно може да се отдаде на темперамента на тази публика, на някаква изначално сантиментална нагласа на тамошните земи или на традиционно по-високия статут на поезията, но аз предпочитам да запазя за себе си необяснимостта на подобен интерес.

Преди време по друг повод една моя позната съвсем сериозно ми каза, че в Канада търсят поети. Каза го абсолютно убедено, така както се казва, че еди-къде си търсят дървосекачи, кранисти, готвачи или сезонни работници. Много се смях тогава, но сега в същия тон ще кажа, че една от последните обетовани земи на поезията е в самия край (или начало) на Европа.

На 27 май самият Харолд Блум откри срещата с лекция на тема "Атлантическото възвишено: Уитман, Песоа, Стивънс, Крейн, Лорка", няколко часа след като беше станал почетен доктор на Университета в Коимбра. Залата е претъпкана. Блум е естествен и небрежен, пуфти (навън е адска жега), несръчно съблича пуловера си, бута бутилката с минерална вода, разкопчава ризата си, навива ръкави. Започва да чете монотонно и бавно, но знае как да овладее залата. В честите паузи, когато си налива вода, пуска злъчни шеги по адрес на сегашния американски президент от рода на "а Буш младши и не подозира за Уитман". На местата, където трябва да цитира някой от поетите, тонът му рязко се променя. Вдига глава, затваря очи и рецитира с изненадващ патос и завидна памет. В такива моменти напълно вярваш, че знаел наизуст "Изгубеният рай" на Милтън, както се говори. За съжаление не разполагам с копие на лекцията, за да я публикуваме в ЛВ, а както се оказа и самите организатори не бяха сигурни, че ще успеят да я получат.

Жозе Сарамаго, португалският нобелист за 1998 г., имаше четене същата вечер в една разкошна градина на стар замък край Коимбра. В строг тъмен костюм, безкрайно сериозен, прав до една огромна палма, чете откъс от новата си книга. Публиката го обича, гордее се с него, макар че след това, на маса, в репликите на някои португалски писатели се долавя мнението, че в Португалия имало и по-достойни претенденти за награда, предимно поети. Нормални неща. Предполагам, бленуваният български нобелист би бил сдъвкан далеч по-грубо у нас.

Веднага след Сарамаго стихове чете някакъв популярен местен поет с устно творчество. Poeta popular Мануел Гаспар, вероятно следва да се преведе като поет от народа, народен поет или бог знае как, но подобни представители на устното творчество се радват на добър прием в Португалия. На мен тези стихове ми звучаха като частушки, с лесни рими и несръчен ритъм.

Безспорно сред участниците в поетическите четения голямото име беше Джон Ашбъри, един от най-известните съвременни американски поети, носител на "Пулицър" и много други престижни награди в САЩ. За разлика от Сарамаго той нямаше самостоятелен рецитал. Беше част от серията следобедни четения (имах щастието да чета същия следобед), аскетичен и скромен, леко накуцващ, с риза в стил military с разцъфнали жълти и оранжеви цветя. Цялата нова американска история (сякаш има стара) - Виетнам и поколението на цветята - в една риза. Чете напевно стихове от последната си книга "Your Name Here".

Освен с университета от 13 век и международните поетически срещи Коимбра се гордее със своето фадо. Именно тук се е родила тази музика, и то от някогашните студенти. Организаторите се бяха постарали да чуем автентичното Коимбра фадо, което се изпълнява само от мъже и за разлика от популярното днес лисабонско фадо е далеч по-меланхолно и тежко. Казват, че текстовете на тези песни са тривиално-сантиментални, най-често за безвъзвратно изгубена любов, но музиката е онова, което отива отвъд тривиалното. Има много тленност в нея, има тъга по онова, което е било и си е отишло, по онова, което си притежавал и си изгубил. Обясняват тази типично португалска тъга с величието и нетрайността на някогашната колониална империя, с невъзможността да удържиш завладяното. Голямата носталгия на всяка срутила се империя.

Тези фрагменти могат да продължат още, да включат и Лисабон, който си е един друг сюжет, него ще оставим на Вендерс и "Лисабонска история" (градът е същият като във филма).

Благодаря на българското посолство в Лисабон, където бяха любезни да ме посрещнат, и на Център за изкуства "Сорос" за осигурените пътни разходи.

Ще ми се българското участие на Международна среща на поети в Коимбра да стане традиционно.

Георги Господинов

© Литературен вестник