Брой 24

Литературен вестник

20.06-26.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ВАВИЛОНСКИ КУЛИ

Парадокси и откровения на Жак Дерида

 

С този текст завършва разпростиращото се в трети брой на "Литературен вестник" и иницииращо рубриката "Вавилонски кули" представяне на конференцията "Еврейства, въпроси към Жак Дерида".

От цитираната в предходния текст фраза на Дерида "Аз съм последният евреин" може да бъде изведен и последвалият дебат около отношението на Дерида към опозицията теизъм - атеизъм. Формулираната от Дерида по време на дискусията парадоксална позиция изглеждаше свързана с "негативния" месианизъм на еврейската традиция. В същото време тя неизбежно трябваше да отговори и на отправената от Жан-Люк Нанси провокация - извършеното от Нанси преобръщане на фразата "Аз съм последният евреин" в "Последният евреин е (по необходимост) първият християнин".

Изложението на Дерида върху атеизма, в отговор на поставен въпрос, започна с опит за деконструкция на опозицията теизъм-атеизъм. Негов аргумент бе фактът, че атеистичният опит е същностен момент на вярата. Нещо повече, атеизмът сам по себе си е също упражняване на вяра. Философската дейност на Хайдегер показва, че деконструкцията на онтологическото представлява работа в търсене на един Друг Бог. Разбира се, философската мисъл трябва да бъде атеистична. Но Дерида както винаги минава отвъд мнението (прекрачва от областта на доксологичното в пара-доксалното): "Аз съм радикален атеист и едновременно с това има едно празно място, cwra, което очаква правото да даде името на Бога." Това очакване, наречено от Дерида гостоприемство, е основополагащото понятие на един преобърнат парадоксален месианизъм. Месианизъм, който имплицира едновременно и атеизма - очакването без причина нещо да бъде очаквано, и очакването на Другото - на Идващия, или безлично - на Идващото. Това идващо би могло да бъде и смъртта, убиецът - аз съм изложен на идването, твърди Дерида, развивайки идеите си от Donner la mort (трудно преводимо заглавие, което като израз означава "Убивам", "Умъртвявам", а буквално - "Да(ря)вам смъртта"). Идващият не е Последният Бог на Хайдегер, той не е безкраен, а краен Идващ - който би могъл да бъде дори самия Дявол - и именно него Дерида нарича Бог.

"Мисля Бог по начин, различен от този на суверенния всесилен човек." Бог или Идващият е едно слабо и смъртно същество, което ще приема като Бог - този Бог тук, който може би има нужда от мен. Така, бидейки атеист по отношение на суверенния Бог, Дерида се оказва вярващ, когато е изправен пред идването на един слаб, нуждаещ се от него Бог. Какви са етическите последствия от този "негативен" (както може би недокрай успешно го нарекох) месианизъм на Дерида? Разбира се, те разчупват наивната представа на консервативните коментатори на постмодерната мисъл, описващи я като релативистична, нихилистична, подриваща моралните устои. В отговор на подобни представи мога да отпратя към една новопоявила се българска книга, безспорно книга-събитие - "Прекъсването на пътя" на Владимир Градев, където се аргументира много по-актуалното днес схващане за постмодернизма като позитивна епоха (в опозиция на негативния модернизъм). В тази насока споменатите етически размисли на Дерида са съзвучни на предсмъртните разсъждения на Жил Дельоз и Жан-Франсоа Лиотар, на вдъхновяващите текстове на Жан-Люк Нанси, на радикалните въпроси на Джорджо Агамбен. "Практическото" следствие от негативния месианизъм на Дерида бих описал чрез едно въведено от него разграничение, свързано с "логиката на прошката". Конкретният повод на въвеждането му е тълкуването от страна на Дерида на отношението на Паул Целан към Мартин Хайдегер. Още в прочутата си книга "Фикцията на политическото" (1989) Филип Лаку-Лабарт пише, че на Хайдегер не може да му бъде простено не защото се е оказал съпричастен на националсоциалистическото безумие, а защото никога не е поискал прошка за тази си съпричастност - не е признал вината си и не е изказал съжаление. Той не го е направил и пред лицето на "жертвата", на Паул Целан. Дерида обаче обръща тази перспектива и показва, че въпреки това, Целан е простил на Хайдегер. Защото срещу "аврамовата" логика на прошката се изправя една друга, а-логична логика - единствената възможна логика на прошката - логиката на милостта. Аврамовата прошка се дава само ако е поискана, но милостта позволява да се прости без прошката да е била поискана, дори на този, който не я иска. В първия случай, прошката не е истинна, защото не прощавам на виновния, а на този, който се е променил, затова че се е променил; във втория случай прощавам на самия виновен. Именно на виновния, непоискалия прошка Хайдегер е простил Целан. Очевидно е, че неговият етически пример се опитва да следва днес и Жак Дерида.

 

Боян Манчев

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник