Брой 24

Литературен вестник

20.06-26.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ФОНОГРАФ

Студентите пишат

За тихата музика на чудака Ерик Сати

 

Ерик Сати е живял честно, отдал се е докрай и е оставил неочакваните от никого скъпоценни плодове на изкуството си, с които винаги да изумява и удивлява. През цялото си съществувание е скромен, на ръба на бедността. Свири по нощните локали на Париж, като този на Монмартр "Черната котка" само за да има достъп до роял, на който да излее напиращите в главата си звуци. Несретен, чудноват, озадачаващ в живота, такъв е Сати и в изкуството си - дори повече - налудничав, ексцентрик, странен, изумителен, "единствен по рода си", възхитителен, маниакален, блестящ - всичко това, но и още нещо. Колкото по-беден е бил в живота, толкова по-скъпоценни са произведенията му. Подарил ни е своите плодове, в които ние откриваме една нова идея за красивото и космичното.

Доскоро името на Ерик Сати бе почти напълно неизвестно в България, може би единствено с изключение на тесните специалисти, няколко меломани. Преди 5-6 години у нас се получиха записи на френския пианист Паскал Роже. Едва сега, през 2000-та година се намери една отлична българска пианистка - Емилия Михайлова, която се нае да изпълни за първи път на българска сцена интегрално всички клавирни произведения на композитора. В два дълги концерта тя съумя с изключително мъжество и без излишна патетика да изсвири тази така трудна не само от пианистична гледна точка, но и от интерпретаторско гледище музика, поради липса на всякаква традиция, а и поради спецификата на музикалния текст на Сати.

Михайлова открива творчеството на Ерик Сати покрай задълбочения си интерес към френската музика и заниманията при изучаването на музиката на Клод Дебюси, с когото се знае, че Сати поддържал тясна връзка. Най характерното в музицирането на Емилия Михайлова е мекотата на звукоизвличането, фината интерпретаторска мисъл, която не изпада нито в гротескови, нито в сантиментално-меланхолни уклони. Ерик Сати на Михайлова се отличава с лекота, изящен, почти ефирен звук, който на места достига кристална прозирност ("Гимнопедии", "Синът на звездите"), където постига състоянието на странно блаженство и просветлена тъга. В по-динамичните и бързи творби от хумористичния период съумява да предаде специфичната атмосфера на карнавалност, ирония и фин аромат на театрална предвзетост и сценична напудреност ("Три изтънчени валса за едно преситено конте"). Фразата е ту лека и отчетлива, ту по-емоционална и дръзка. Емилия Михайлова притежава изключителен усет за акустичен нюанс и емоционален акцент. Домогва се виртуозно до специфичния за композитора "капещ пианистичен звук" и придава на трактовката си мекота и пленителна плавност. Можем само да благодарим на изтъкнатата ни музикантка за отличния вкус, почти откривателската страст, смелостта да популяризира тази извънредно красива и елитарна музика и да представи на уморената от еднообразен репертоар българска аудитория нови и непознати стойностни произведения, всичко това заслужава своята отлична оценка.

Естетическите и музикалните идеи на Ерик Сати оказват особено силно влияние на творците от началото на ХХ век - Дебюси, Френската шесторка: Пуленк, Мийо, Онегер, Орик, Дюрей, Тайфер, както и върху Аркьойската школа. Дори върху такива могъщи индивидуалисти като Стравински и неповторимия Равел, когото той не рядко дружелюбно пародира, заради декадентските му увлечения (напр. "Три изтънчени валса за едно преситено конте" с три части Неговият ръст, Неговият бинокъл, Неговите крака от 1914 г.). Упражнява въздействие и върху американската музика в лицето на Копланд, Томсън, Кейдж. Много от пиесите му за пиано са оркестрирани от негови приятели, а и по-късно, с което и начева славата му.

В очите на съвременниците си Сати е ексцентрик, проявяващ ексхибиционизъм и мегаломания. Но историята вижда в личността му екстравагантния родоначалник на европейския неокласицизъм, който е развит в творчеството на индивидуалисти като Прокофиев, Стравински, Хиндемит и ранния Шостакович. За Сати връщането към предкласиката и класическите образци на Палестрина, Скарлати, Й. С. Бах, Перголези, Моцарт и техните жанрови конструкции е желание за откриване на изгубената в течение на времето чистота и простота на изкуството, на естествената му хубост и сваляне на зле изрисуваната и избеляла куха маска на престореното, напудрено псевдотворчество. Но това не е просто стихиен бунт, а осъществяване на връзка с древността и с нейното по-ясно, по-чисто усещане за красотата.

Мистичният период на Ерик Сати 1887-1906 г. е свързан с интереса му към средновековието и неговата музика, с творбите на френските предкласици. По това време той напуска франкмасонската ложа на Пеладан и основава своя: Egh’se metropolitaine d’art de Jesus Conducteur. В произведенията му има духовна аскеза и строгост - "Сарабанди", "Прелюд към героичните небесни двери", "Паскалия", "Камбанен звън на розата и кръста". От този период датира и първият му голям шедьовър "Гимнопедии" 1888 г. Странното заглавие е заемка от старогръцките мистерии в чест на Аполон, празнувани в Спарта. Гимнопедията е чест от гимнодията бавен, архаичен танц с ритуално значение с песен на голи девойки. Музиката на "Гимнопедиите" е извънредно мелодична, плавна и изящна, музика на вглъбението, самотата, на неизразима дълбока красота в цвят на старинно злато. Творбата е емблематична за периода. Своеобразно естетическо обобщение за Сати, "Гимнопедии" е изкуство на съзерцанието, вливане на усамотения Аз в безкрайността, в топлото присвоено и уютно безгранично пространство на духа.

Затова и звукът е сякаш непрекъснат, постоянен континуум. Чрез пет насложени възходящи квинти Сати в "Синът на звездите" постига широта и вътрешно дълбинно градиране на звука, усещане за светлинна пронизаност, за мрежа от лъчи, една опалова, умъглена, сънно-медитативна атмосфера. Ето защо той не поставя тактови черти в другия си шедьовър от периода "Гносиени", за да реализира на практика непрекъснатия, плавен, обемащ пространството звук-ритъм на душата. "Гносиени" е отново стара гръцка заемка, своеобразен авторски неологизъм. "Гносиени" - преживяването на бога в съзнанието, улавянето на душевното движение в съзнанието, и постигане на познание, чрез просветление по двустранния път на човека към Бога и на Бог към човека. Защото мистичното е проекция, прозрение за отвъд-реалността, за връзките й с тукашността. Тук звукът е отмерен, линеарен, милващ, нежен, прозирен. Вътрешната полисемантичност на музиката е постигната в един лапидарен стил. Пестеливостта на изрази, икономията на средства, открива поле за сложно поливалентно нюансиране на преживяването и сугестията, улавяне на безшумния, бавен танц на вътрешното движение, на онова генетично вътретечащо неспирно пеене. Затова композициите от мистичния период сякаш започват и завършват в тишината, изплуват и потъват в нея. Мелодията не е контрадикторна на беззвучието, между звук и мълчание няма противоречие, а напротив преливат, връщат се един към друг и така в сиянието си тишината се осмисля в звука и обратното.

Именно от тези две произведения започва така характерното и често пъти обговаряно предимство на мелодията и полифонията, което дава Сати за сметка на хармонията, черта, която с течение на времето неизменно ще се засилва. Възвръщането към мелодията е връщане към мистичната, необяснима, същност на битието. За това приятелят и знаменит писател Жан Кокто пише: "Тя (простотата) влече след себе си мелодията. Връщането към рисунъка води неизбежно до връщане към мелодията."

Вторият ПЕРИОД (1913-1915) е белязан с експерименталност. Творбите са динамични, изпълнени с иронични, гротескови и закачливи елементи. Често взаимстват познати мотиви от композитори като Бизе, Гуно, Равел, Дебюси и ги пародират, ту по-незлобливо, ту по-остро. Чрез "налудничавите", парадоксални, причудливи и предизвикателни наименования на пиесите си Сати не само пародира обяснителността на програмните творби, но и цели да стресне, да шокира, за да събуди спящото в познати и изтъкнати русла съзнание на публиката и така да я подготви за непредубедено, естествено и чисто възприемане на музиката като свободно и абсолютно изкуство. Ексцентричността им буди недоумение или смях, което освобождава напрежението.

От 1916 до 1921 год. е третият период в творчеството на Ерик Сати - СЮРРЕАЛИСТИЧНИЯТ. Той е обявен за единствения композитор сюрреалист и дадаист в историята на музиката, въпреки цялата условност на тези определения. През 1916 г. никому неизвестният Сати се запознава с поета и драматурга Жан Както и по негова молба решава да напише балет. Това е знаменитият "ПАРАД". За него Пикасо рисува декорите и костюмите, а трупата е на Дягилев - всички до един в "Парад" емблематични фигури на модерността и всеки от тях цяло течение в изкуството. Премиерата е едновременно скандал и огромен триумф. За една нощ Сати става прочут, обявен е за луд, безсрамен, фантастичен. "Парад" е творба на ръба на всевъзможни жанрове - музика, театър, танц, пантомима, цирк. В неговата музика не липсват джазелементи, екзотични танци, мюзикхолна шумотевица, блус, градски фанфари, панаирно многолюдие и циркова атмосфера, черни ритми. Сати е може би първият в света композитор, който използва художествено натуралните шумове на сирена, мотор на самолет, пишеща машина, кречетало.

Трудно е обаче да се определи къде започва и къде завършва влиянието на сюрреализма върху Сати, а и кой на кого и колко влияние е оказал.Засичането на художествените търсения и поетите-новатори обаче е факт, който не е съвсем неочакван. На повърхността е желанието за бунт срещу традицията и опошляването на изкуството, търсене на нови изразни средства. Интересът към хипнотичното, подсъзнателното и свръхсемно време, диренето на вътрешна реалност и вътрешния човек. Сюрреалността. Сати и поетите искат да съблекат лицемерната обвивка на реалността, т.е ординерното сцепление на образите, обектите и да видят неизменното, дълбокото, пулсиращата същност на безплътната душа. Индивидуалността на Ерик Сати обаче е твърде силна, за да остане в подчинена връзка.

В края на живота си ексцентричният композитор сваля маската на експерименталното, панаирното и ироничното, за да открие дълбоката хицея на екзистенцията си. През 1918 г. той излива душата си в симфоничната драма "Сократ" по Платоновите диалози. Завръща се към гръцката древност, към античната зора на цивилизацията, за да пие от извора красота и свобода.

 

Петър Станоев, БФ, IV курс

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник