Брой 25

Литературен вестник

27.06-03.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Нана, Зола и Басара

Душица Потич

 

Както знаем, Нана е името на главната героиня от едноименния роман на Емил Зола. Но така се нарича и главната героиня от краткия роман (или новела) на Светислав Басара "Краткодневие". Кои са допирните точки между известния френски писател от епохата на натурализма и един от най-изтъкнатите представители на на сръбския постмодернизъм, освен това, че поставят в центъра на фикционалното внимание жената? И то каква жена! Онази леконравна жена, чиито характерни черти най-често биват премълчавани от приличие. Колкото и невероятно да звучи, общото между двамата писатели е в склонността им към натурализма. Зола принадлежи към оригиналното течение, което очаква от литературата да открие в човешката природа най-долното наследство от предците, течение, вариращо между реалистично отражение на обществените отношения и психологическите особености на индивида. Като един истински постмодерен разюздан играч Басара пък се е заиграл с наследения образец на повествувание.

Думите придобиват истинския си смисъл в процеса на пресемантизация, твърди нашият прозаик, а именно когато са в употреба, когато живеят пълнокръвно, когато с тяхна помощ хората обясняват света и формират реалността на своите малки истории. Какво точно означава синтагмата разюздан играч в такъв случай? Тук означава писател, който безпощадно се нахвърля върху традиционното обяснение на света, без да приема реалността, която го обкръжава и която е не по-малко безпощадна. И правилно, впрочем. Краят на хилядолетието (както и началото на новото) не може да бъде вкаран в наследените схеми на мислене, както никой, притежаващ капка здрав разум не може да се наслаждава на метастазите около себе си. Или поне не може да го прави насериозно. Ироничният (пост)натурализъм на Светислав Басара описва действителния, суров живот така, както го вижда, и ако на някого това му се струва ненормално, би трябвало да размисли върху истинността на отражението, ако не и върху причините за лудостта.

 

Паноптикум на иронията

И за да не се мъчат читателите да разплитат заплетеното кълбо на каузалната връзка свят-лудост-роман, Басара, като всеки уважаващ себе си писател, дава своето обяснение и своето виждане. Ключовата разлика между истинския натуралист и неговия ироничен последовател е в статута на историята. Докато родоначалникът е смъртно сериозен, докато мъчително събира из съдилищата и черните хроники доказателствен материал за истинността на повествуванието си, наследникът, като един необуздан младеж, който никога не е работил и градил, разпилява онова, което е получил наготово. На Басара и през ум не му минава да бъде сериозен. Неговата изходяща и заключителна инстанция е паноптикумът на иронията. За подобно отношение и основна разлика в поетиките той има солидни основания. Защото докато старите писатели са наблюдавали действителността и са й подражавали, егоцентричните постмодернисти се занимават предимно със себе си, т.е. с писането си. Нашият прозаик не описва т.нар. външен свят, ами - какво друго освен почерка на друг автор. Разказвачът в "Краткодневие" се е добрал до бележки от дневника на Нана и по тях развива своя разказ и своето виждане за света.

А Нана е истинска издънка на нашето време. "Краткодневие", в известен смисъл, е моралистичен роман, един вид иронична критика на съвременната епоха. Животът на разказвача е, да парафразирам, паноптикум на порочността, измамата и непостоянството. Естествено, че главният виновник за неговата кошмарна младост е именно Нана. Жените с леки нрави, както знаем, са непостоянни, а тя много обича да лъже. Нещо повече - тя е истински майстор в измамата, в дребните и големи лъжи, в подмяната на факти, пък дори и идентичности. Стигнала е дотам психологическият й портрет се размива в тъмните лабиринти на нейните падения. Тя почти се превръща в своята собствена фикция. Причините за нейния колеблив характер, който дори заплашва хода на романа, са последици от обществените отношения, както и на често споменавания унаследен атавизъм, но това не бива да се възприема на доверие. Басара подлага всичко, до което се докосне, на подозрителна ирония и го оставя на нейната милост или липса на такава. Генетичното влияние, например, той представя като метемпсихоза, с което се подиграва не само на рационализма, но и на позитивистичния дух на фактическата обясняемост, както и на другия му полюс - на човешкия стремеж да потърси смисъла от другата страна на видимото.

 

Идентичност на текста

В центъра на произведението е критиката на модерното общество, освобождението от всички прегради, включително догмата на религията, догмата на науката, натрапените норми, както и ограниченията, които човек придобива, разчитайки на себе си, на най-възвишеното, което притежава, т.е. ума. Но и на това не трябва да се разчита сериозно. Басара наистина негодува против позволеното разпадане и (вечна) деструкция, но не съм съвсем сигурна дали той сериозно мисли това, или само се надсмива над читателя, направил грешката да го приеме дословно. Същото може да се каже и за конвенционалния изход от хаотична ситуация, за връщането към исконната природа и простия човек, живеещ в хармония с нейните закони. Този слой от текста е представен от Хаджиманов - единствения позитивен образ в романа. За него, обаче, няма много място - не само защото позитивността е излишна, защото в края на хилядолетието доброто не е правдоподобно, а поради това, че то губи идентичността си, подложено на общата омагьосаност от измамата.

Основното алиби за подобно авторово отношение може да бъде потърсено във факта, който се отразява. Великият майстор на илюзията е защитник на тезата, че е по-добре да бъде създадена една лъжлива идентичност (или няколко такива), отколкото да си позволим лукса, понесени от неразумни водовъртежи, да го изгубим някъде по пътя. Затова Нана предлага фикционален свят, който създава и нейната личност. Тя изписва една имагинерна страна, която, разбира се, много прилича на (най-малко една) вече съществуваща, а истинността на текста, измислените факти, случки и личности, свидетелства за истинноста на нейното измислено "аз". Така че всичко е на мястото си - възгледите логически следват един след друг, само че самата основа, върху която те почиват, не е истинска. Нещо повече - тя си е чиста лъжа. Но оттук идва и истината на затъмненото виждане на Басара. Свят, в който няма сигурна точка. Действителност, която не ни е оставила нищо друго освен, на ръба на привидното, да се сблъскваме с нея, с едно постоянно иронично неверие, с разюздана игра, която не съхранява, нито създава света, а още по-малко предлага изход от него, ами отново и отново търси цели за стрелите на своя саркастичен дух.

Интересно, възбуждащо и добре написано провокативно четиво. Известната доза лекота обаче може да бъде сметната за недостатък, макар че, както пише Негришорац за Патрик Бесон, може да се разбере и като издънка на епохата, която се е отрекла от смисъла. Но така могат да бъдат оправдани временните епизодични изходи (най-напред разказвачът не знае, че за последен път се среща с Нана, както по-късно се оказва). Затова винаги можем да ги разбираме като последица от двоякия статут, онзи, който светът има в т.нар. външна действителност и светът в споменатите дневници.

 

Задрямалият Омир

Вашата критичка все пак предпочита великият Омир да има достатъчно сила понякога и да не задряма. В конкретния случай, избягва се непотребното объркване. Било каквото било, малката история "Краткодневие" не вярва в Бога, което не оставя възможност критикът вечно да гори в ада, заради своите забележки.

Между другото, героинята на Басара изобщо не се казва Нана. Истинското й име е Ивана.

Dnevnik, 14.05.2001 г.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник