Брой 25

Литературен вестник

27.06-03.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ВАВИЛОНСКИ КУЛИ

Херменевтиката и нейните двойници

(Сборникът "Херменевтика: текстове, науки" и херменевтичният проект на Жан Болак)

 

През 1994 г. в Серизи ла Сал, една вече легендарна културна институция във Франция, се провежда колоквиум, посветен на съвременното състояние на херменевтиката. Темата на колоквиума, отразена и в заглавието на публикувания през 1997 година сборник1, е Херменевтика: текстове, науки. Ще спра вниманието си на това събитие, въпреки че от него ни делят няколко години, защото то запазва не само важността, но и актуалността си и днес, дори в известен смисъл е по-актуално сега, доколкото антиципира твърде важни тенденции в съвременната херменевтика.

Организатори на колоквиума и съставители на сборника са Франсоа Растие, Жан-Мишел Саланскис и Рут Шепс, а спектърът на участниците и темите поразява със своята широта и размах (от история до естествени науки). Първите две секции, посветени на историята и науките за културата, включва имена от световна величина - философът Карл-Ото Апел, психоаналитикът Жан Лапланш, лингвистът Франсоа Растие, както и някои от най-големите имена на френската класическа филология - Жан Болак, Жан Пепен, Хайнц Висман. Широкият дисциплинарен обхват и контекстуалната репрезентативност на сборника, предполагащи един нов спор (или обединяване) на факултетите, се съчетава с единната идеология на съставителите и центрираността върху един основен проблем/проект: проблема за интерпретацията и проекта за една философия на смисъла. Идеолозите на този проект, Франсоа Растие - вероятно най-значимият днешен представител на френската семантика, предложил проекта за т.нар. "интерпретативна семантика" - обща наука за текста, и Жан-Мишел Саланскис, един от най-обещаващите философи от новото поколение на френската феноменология, говорят за споделената между хуманитарните и естетвените науки енигма, която надскача границите на философската херменевтика и позволява откриването на нови конвергентни точки между тях - проблемът за интерпретацията. Техният проект, разбира се, не остава безучастен и към философската херменевтика: Растие и Саланскис се обявяват експлицитно за завръщане към "източниците" (и за произтичащото от него реконструиране на историята на херменевтиката) - Св. Августин и Шлайермахер, формулирал херменевтиката като наука за текста, в опозиция на "традиционната историография на херменевтиката, профанизирана, по думите на съставителите, от Дилтай" (в "Раждането на херменевтиката", 1900)2. Всъщност от Дилтай до Хайдегер херменевтиката последователно пада в плен на философията и "става жертва на собствения си успех". Именно срещу тази "онтологическа радикализация", осъществявана от Хайдегер, Гадамер, Рикьор и Ватимо, се изправят Растие и Саланскис. Едва днес феноменологията, присвоила си междувременно херменевтиката, преоткрива - в лицето на Рикьор например, че текстът не може да бъде пренебрегван.

Но перспективата на херменевтиката като философия на смисъла се чертае не толкова от Рикьор, също паднал в плена на Хайдегеровата онтологизация на херменевтиката. Този проект ще се базира на т.нар. материална херменевтика на Петер Сонди и Жан Болак. Именно те са патроните на новото течение, и неслучайно текстът на Жан Болак с красноречивото заглавие "Със или срещу смисъла" стои в центъра на сборника. Програмната статия на Франсоа Растие, "Материалната херменевтика и семантиката на текста" разкрива смисъла и разгръща мотивацията на определението "материална" (Саланскис от своя страна допълващо я определя като "антитрансцендентална"). На първо място, тя е критическа херменевтика. Кант, със своя жест, който и до днес определя пътя на философията, постулира философията като критика: не може да съществува познание без да бъдат подложени на изследване неговите условия, както и самия разум. Растие отбелязва, че този жест има изключителни последствия за науките за текста - от една страна, Кант наследява тази тема от филологията, но чрез него философията си я присвоява и зараждащата се лингвистика не успява да впише в актива си критическата тема. Вследствие на това разривът между философия и филология се задълбочава все повече и повече - докато втората изживява бавен позитивистки регрес, загърбвайки практиката на интерпретацията, първата загърбва текста (Ницше, първоначално професор по филология, отказвайки се от първата си специалност, се отказва знаменателно и от текста). По този начин дисциплините на езика се отделят от тези на духа.

Именно този разрив си поставя за цел да преодолее в своята дългогодишна работа Жан Болак - да възкреси филологията като дисциплина на духа и да обвърже отново текст, интерпретация и смисъл. Той настоява на определянето на своя метод като филологическа херменевтика (определение, свързано ясно с термина "материална херменевтика", доколкото филологията е науката за текстовете, а херменевтиката е нейният метод) в опозиция на универсализиращата и пренебрегваща текста философска херменевтика. Ако се възползваме от въведеното от Ингарден разграничение между творба и текст, подето и развито от школата в Констанц (най-вече от Волфганг Изер), а в България от Никола Георгиев, според което творбата, казано опростено, представлява единството на текста и придаващата му смисъл интерпретация, можем да кажем, че то е валидно и за Болак, но в една парадоксална перспектива: текст и творба съвпадат, доколкото интерпретацията не "трансцендира" смисъла, а смисълът - и още повече - самата интерпретация - са иманентни на творбата. Ако използвам още едно разграничение, този път принадлежащо на Умберто Еко - разграничението между авторово намерение и намерение на текста, трябва да кажем, че у Болак те отново са идентични. От тази гледна точка, какво е мястото на интерпретатора (читател, критик, филолог)? Не е ли той лишен напълно от място? Ако съдим повърхностно, служейки си съзнателно с екзегетичната метафора на класическата херменевтика, Болак сякаш повтаря и класическото херменевтично изискване: читателят-интерпретатор трябва да "дешифрира" смисъла на текста. И тук идва специфичният, усложняващ акцент на материалната херменевтика. Това не означава да се "открие", "разбули" една "пред-структурирана" материя (изразът е на самия Болак), а напротив, да се въз-произведе актът на сътворяване на творбата, която дава "отпечатъците", "следите", които следва този мимезис на антимиметичното. Болак изисква да се влезе в условията на създаването на творбата, което обаче не означава само "обективни" (исторически, социални, културни) условия - позитивизма на XIX в. е отхвърлен от Болак наред с трансцендентализма, а именно в езиковите условия. Когато това търсене се издигне до статута на наука, говорим за филология. Но това не е и завръщането към - онтологизиране на езика на отречения Хайдегер. Езикът не е схванат като трансцендентна същност, той има своето материално измерение - текстовете. При Болак фразата "Светът е текст" (и нейното огледално преобръщане "Текстът е свят") са усложнени по следния начин: когато предикираме субекта в тези фрази, ние имплицираме неговата хронологическо-онтологическа предварителност. У Болак тя е отречена. Светът е текст доколкото става в/като/чрез текст. Болак, посветил десетилетия на изследването на предсократическата мисъл, твърди, че космогонията е създадена у Парменид вследствие не на друго, а на едно питане за езика, питане, въведено в текст, така както митологията се оказва система, конструирана за целите на аедите.

С тази своя постановка Болак се противопоставя на Гадамеровата херменевтика и на идеята за перманентност на истината (доколко образът на Гадамер, произведен от Болак, отговаря на прототипа си, е тема на отделно разискване). В своя скорошен сблъсък с представителите на Гадамеровата херменевтика в Берлин3, Болак се обяви против Гадамеровия опит да конструира история, симетрична на онтологията - изходна точка, която поставя читателя в зависимост още преди да започне да чете. На тезата за вечния език на универсалната истина, който единствено се замъглява с течението на историята и който трябва да бъде разбулен чрез херменевтичната практика, Болак противопоставя идеята за една антидогматична, "отворена" рационалност, която привилегирова свободата на текста, която отговаря на изначалната полисемия на езика. С тази своя позиция Болак се оказва сложен посредник между традицията на немската херменевтика в XX век и радикалната френска философия. Алтернативният трети път, който се опитва да предложи Болак, се екземплифицира в полемиката му с Гадамер и Дерида около творчеството на Паул Целан. В този дебат Болак има и дълбоко лична мотивация, тъй като е бил близък приятел с трагично загиналия поет (тясно приятелство го свързва също и с Петер Сонди; не е нужно да се казва, че самоубийството на най-близките му приятели и съмишленици е най-тежкият момент в развитието на Болак и едно от обясненията на доброволното му дългогодишно академично отшелничество: в продължение на десетилетия той остава затворен между най-близките си последователи, с които работи на семинара си в университета в Лил. Плодовете на този дългогодишен труд са зашеметяващите с обема, обхвата и дълбочината си изследвания върху Хераклит, Емпедокъл, Омир, Софокъл (между които четири тома само върху "Едип цар").

Според Болак Гадамер не познава автономията на поетическия идиом и по тази причина чете Целан по един твърде традиционен начин, на който Целан винаги се е противопоставял. Болак си поставя за цел не да интерпретира през призмата на универсалния език идиома на Целан, а напротив - да последва пътя на самия Целан, който според него е взел езика като цяло, за да го възсъздаде в своята поезия. Следователно въпросът е вече да се научи езика на самия Целан. Такава е задачата на херменевтиката: да чете езиците в езика, които сами по себе си са вече интерпретации на субекта си.

 

Боян Манчев


1 Herméneutique: textes, sciences, Paris, PUF, 1997. top

2 Този призив има безспорно връзка с идеологическите импликации на херменевтичния проект. Завръщането към източниците на херменевтиката е необходимо, защото, въпреки че се обявява за практика, тя никога не е била приложена на практика в Германия. Образователната система, въплъщаваща националната държавна идеология, изключва възможността за въвеждане на херменевтичната методология, защото това би предполагало поставянето на въпроса що е традиция, който лесно би отвел до поставянето на самата традиция под въпрос. Херменевтичният проект на Шлайермахер не би могъл да бъде привилегирован в епохата на националния романтизъм. Но утвърждаването на краен смисъл в образователния процес блокира практиката на интерпретацията. Не е ли това един от големите проблеми и на хуманитарното висше образование днес у нас - дивергентността между догматичния образователен модел, продължаващ по инерция да доминира в средното училище, и интерпретативния подход, превърнал се в привилегирован инструмент на университетската хуманитаристика? top

3 По време на Cité Philo на 11 май тази година в Literaturhaus в Берлин. top

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник