Брой 25

Литературен вестник

27.06-03.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

КОНФЕРЕНЦИИ, КОНФЕРЕНЦИИ

Образът на Христос*

На 28 май 2001 г. в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" се проведе научна конференция, организирана от Института за литература при БАН и НБКМ на тема "Творчеството на Стефан Гечев - ново измерение в българската литература". В нея взеха участие: проф. дфн Лора Трубецкой от Сорбоната (Париж), чийто доклад бе представен от съпруга й проф. дфн Владимир Трубецкой от Версай, също гост на конференцията, проф. дфн Елка Константинова, ст.н.с. д-р Вихрен Чернокожев, ст.н.с. д-р Ванда Смоховска, доц. д-р Младен Киселов, доц. д-р Илия Пачев, ст.н.с. д-р Елка Трайкова, ст.н.с. д-р Георги Василев, ст.н.с. д-р Емил Александров, ст.н.с. д-р Румен Шивачев, д-р Мариета Иванова-Гиргинова, ст.ас. Йордан Ефтимов, Вера Деянова, Антония Каракостова (театровед), Константина Гуляшка (кинорежисьор), Здравка Михайлова, Христос Папуцакис (издател на известното гръцко литературно списание "Анди") - с изпратен текст. Доклад изпрати и проф. Славчо Иванов, който поради здравословни причини не можа да присъства. Макар че също бяха възпрепятствани да присъстват на самата конференция, проф. дфн Филип Панайотов и доц. д-р Димитър Ченешев допълнително представиха свои текстове.
Г.В.

След като няколко години се занимавах с изучаването на образите на Христос в литературата на ХХ век, с удовлетворение споделям с уважаемата публика извода, че най-хубавите образи на Христа за този период принадлежат на пиесите на Стефан Гечев "Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" и "Голготата на Варава".

Предложената оценка се опира на международни критерии. "Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" бе поставена през 1994 г. във Вашингтон и за един месец получи две положителни рецензии във в. "Вашингтон поуст" и една във "Вашингтон таймс". Лари Йерден от "Световни библейски общества" в писмо до Агенцията за българите в чужбина от 1998 г. нарича пиесата най-висококачествена творба.

По време на вашингтонската постановка г-жа Сюзън Олден-Стал, професор в Мериландския университет, пише писмо до Стефан Гечев, в което изказва своето и на студентите си възхищение от пиесата. В отговор писателят доразви и изпрати на американската си кореспондентка свои философски виждания.

Но нека разположим тези резултати и в руслото на европейската литература. Предишният, двадесети век, с който все още са свързани съдбите на значителна част от съвременниците, бе епоха на материален ръст, но и на най-големи опустошения, на непознат и опасен феномен - организираното варварство на фашизма и комунизма. Две световни войни, жестоки и упорити регионални войни - до прага на новия XXI век: Виетнам, Алжир, Корея, пак Виетнам, Афганистан, чак до Косово и до Чечня. Едно сурово заключение се налага - при наличието на развита техника и наука, при наличието на интелигенция с очаквано трайно присъствие в обществения живот, господстваха груби, бездуховни идеологии. Хуманизмът бе една липса.

Един израз на тази липса бе неспособността на европейската литература да роди съвременен образ на Христа, да актуализира християнския хуманизъм. Родиха се моралните чудовища Хитлер и Сталин - антихристите, но нов образ на Христа нямаше. Усилия бяха правени - в много случаи неуспешни, дори погрешни. През 1918 г. Александър Блок написа поемата "Дванадесетте", в която представи апостолите като червеноармейци, а Христос - като комисар. Повлиян от същия повей, Никос Казандзакис, който си носеше едно ницшеанско съперничество спрямо Бога, в романа си "Христос отново разпнат" (1950) частично пролетаризира христовата идея, като създава свой хипостас "Христос воин" и революционер, ръководител на бунта на бедните и онеправданите. Втората му деформация на Христовия образ е романът "Последното изкушение" (1952), който основателно предизвика отрицателни реакции сред християнския свят. Големи талантливи автори се препъваха пред образа на Христа и не можаха да видят и пресъздадат негово присъствие в културната атмосфера на ХХ век. В България подобен провал претърпя романът на Николай Райнов (иначе забележителен интелектуалец и творец) "Между пустинята и живота" през 1919 година.

В тази тревожна и упорита духовна недостатъчност Стефан Гечев извая два прекрасни образа на Христос в пиесите си "Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" и "Голготата на Варава". Те дойдоха с новаторски подход. Рисуваше се не само лицето на Пророка, макар че и това бе направено с голямо чувство за поезия: "Клепачите му бяха толкова изтънели от страдания, че под тях прозираха черните му зеници, сякаш ме гледаше през було."1 Вниманието на Стефан Гечев е преди всичко върху въздействието на Христа върху човешките съдби. При това върху цели слоеве хора със закоравели сърца.

Съдията в "Процеса" е представител на върхушката на Римската империя. А върхушките по правило са самонадеяни, цинични, крайно егоистични. Такива са и днес. И ето в тази среда един човек - Съдията, е разтърсен от примера на Божия син до такава степен, че сам поема Кръста.

Съдията открива обичта и добротата на Христа дори в колебливите показания на първите му последователи, когато те са разтърсени и смазани от репресията. Това е предевангелското време. Време на жестоката власт, на грубия произвол, когато умъртвяването на Христос може да се окаже начало не просто на преследване на учениците му, а на тяхното изтребление. Когато още не е дошло възкресението. Да вдигнеш поглед с възхищение към Пророка, да признаеш величието и чудото му е подвиг. Съдията осъществява този подвиг и плаща за него със собственото си разпятие, привлечен най-вече от изключителната сила и красота на Христовата истина:

"Ще ме разпънеш. (кратко мълчание) Какво от това? (кратко мълчание) Какво от това! Аз бях разпънат цели векове между "да" и "не", между закона и чудото. Благодарение на това дело открих истината. И станах цял и неделим. Да, самотен, безкрайно самотен. Но цял. И спокоен. Защото намерих истината. И все ми едно сега дали тази истина е истината на Империята, или истината извън нея. (кратко мълчание). Не, ти вече не можеш да ме разпънеш сега, когато в сърцето ми е истината. Гвоздеите, които ще се забият в ръцете ми, аз няма да усетя, защото съм цял и неделим и нищо не може да ме разпъне. И никой вече не може да ми причини нито страдание, нито радост, нито смърт, нито живот"2.

Това гностично и екзистенциално удовлетворение от принадлежността към истината е друг принос на Стефан Гечев. Тълкуването на Христа като познание е по-слабо застъпено в традиционната християнска литература, която е посветена предимно на екстаза.

Светъл пробив на обичта в друг нечувствителен пласт на днешните общества - прослойката на престъпността и лумпенизираните, изобразява пиесата "Голготата на Варава". Варава - убиец и крадец, който не знае друг начин на съществуване, друг поминък освен престъплението, постепенно е завладян от саможертвата на Христа. Разбойникът успява да устои на новоявилите му се изкушения (тъй популярни и днес), погълнат е от светлата гравитация на Спасителя и усеща върху дланите си болката от неговото разпятие.

Тази преобразена душевност е морално и художествено постижение, необходимо за съвременността като нова жизнена сила - vis vitalis на обществото, като надежда за успешно влизане в новото хилядолетие. Защото ние сме встъпили в него, но все още с огромна сила ни тегли и се опитва да ни повали в саморазрушение товарът на досегашната ни деформирана история. Всъщност писателят ни внушава, че могат да бъдат преодолени отвътре, по еволюционен, по християнски път да бъдат нормализирани двете основни цитадели на антиобществено поведение: властовият елит, който обикновено е олицетворение на социалния егоизъм, и социалното дъно, което е извор на постоянна агресивност. Може би това е предсказание за голямата социална промяна на по-одухотвореното бъдеще, при която в обществото ще преобладават спокойствието и по-високата култура на средната класа, такава, каквато я виждаха още Перикъл и Аристотел.

Двете пиеси са многопланови, те носят и други важни внушения. Давайки право на следовниците на Христос да вярват във Възкресението (с което предизвиква гнева на тогавашната римска власт), а на скептиците - да търсят рационално обяснение за изчезване на тялото Христово (очевидно Съдията се надява, че един ден те по свой път ще стигнат до чудото на обичта), Съдията отнема почвата на фанатичното противопоставяне, имащо днешно лице във фундаментализма.

Позволете да привлека вашето внимание върху още един модерен аспект на тези пиеси. Те представят наистина нов, несрещан досега образ на Христа. В тях Божият син не се появява на сцената, но чрез това отсъствие той присъства по-силно, по-свободно, по-завладяващо в сърцата на останалите герои и на зрителите. Позовавайки се на Христа, всъщност те сами го откриват, изпълват го със своите чувства, със своите стремежи, със своя порив за развитие. Така те влизат в Христа, присъстват в Христа. Съвременният човек може да внесе огромното количество нови знания и красотата на наследената дохристиянска култура, да ги свързва в хармонизирано мислене и усет, да ги ползва като опора за едно възвисено поведение. Постиженията на атомната физика, на молекулярната биология, на археологията и палеоархеологията, тайните на орфизма - всичко, което е измерение на днешната духовност, са поле на самоизграждане и хармонизиране в обхвата на безграничното човеколюбие, породено и дарено от Христа.

Това е антидогматично общуване, поемащо цялото същество на търсещия и вярващия човек. Тази отвореност на Христа (простете ми несъвършения термин) е изключително важна за XXI век, когато ще започне интензивно общуване между световните култури и религии. Христос с отворено за всяко човешко съществуване сърце, Христос, който е духовно пространство за свободната и динамична реализация на съвременния човек3, който е пространство за постигане на човешката пълнота, получава перспективата да бъде водеща фигура в предстоящите глобални междуцивилизационни взаимодействия.

Може ли да намери нашата теза потвърждение в световния културен диалог? Определено да. Ще се спра на три (а могат да бъдат умножени) симптоматични примера на силен стремеж, на порив към Христа.

През 1945 г. в Италия излезе романът на Карло Леви "Христос се спря в Еболи". Той е основан на преки впечатления на писателя от Лукания, където е интерниран в навечерието на Втората световна война. Хората в това село на Южна Италия са толкова бедни, толкова откъснати от цивилизацията, че са създали поговорката "Cristo si e fermato ad Eboli", искайки да кажат, че са напълно изолирани, че дори не са били осенени от християнството - то е стигнало само до най-близкия до тях град Еболи. Макар по косвен начин книгата внушава драматичната потребност от продължение на християнизацията в ХХ век. Нейното отсъствие дава място на крайна бедност, езичество и невежество, и... фашизъм.

Джеръм Селинджър особено настойчиво изразява своята носталгия по Христа. В "Сиймор. Запознаване" (1959) неговият герой изговаря "великото правило": "Видиш ли Христа, само тогава си християнин, всичко друго е празна работа."4 В разказа му "Франи" (1955) главната героиня неистово повтаря исихастката молитва "Господи Исусе Христе, помилуй мя!"5, запленена от идеята да отвори път на Христа към своя живота. Но тук, чрез исихазма, това гръцко средновековно учение, намерило и силен български, а чрез нас - и руски вариант, ние се придвижваме географски към нашия регион като място, пренасящо Христова светлина. Ex Oriente Lux! - светлината идва от Изток. Така и София през април 2001 г. стана епицентър на подобно усилие - световноизвестният театрален режисьор Роберт Стуруа постави "Както ви е угодно или Дванайсета нощ", като вмъкна в Шекспировата пиеса идеята на Христовата Голгота6, за да напомни, независимо от известно чувство на песимизъм, необходимостта от духовното завръщане на Христа. На афиша на спектакъла е изобразено разпятието на Христа. Емоциално-образната линия, която проследяваме, ако и да звучи непривично, е реалност. Впрочем тя допира по-познати факти: много критици съзряха в известната пиеса на Семюъл Бекет "В очакване на Годо" (1959) носталгия по Бога.

И едно позоваване в исторически план за значението на тук изложената теза. През десети век в България се създава образ на Христос Орач в "Повест за кръстното дърво" на поп Йеремия. Той тръгва през Европа, придобива голяма популярност, като в Англия през XIV век е претворен от Уйлям Лангланд във "Видението на Петър Орача", най-голямата средновековна поема на тази страна. При това в Англия се създава и своеобразна иконописна школа, изобразяваща Христос като орач или земеделец. Това паневропейско възприятие е предтеча и надежда, че и днес уникалните образи на Христа, създадени от Стефан Гечев, могат да тръгнат по света като българско духовно послание, като значим духовен стремеж, породен в България.

 

Георги Василев 

 


1 "Процесът..." - в сборник пиеси "Голготата на Варава", с.119. top

2 Пак там, с.215. top

3 Тази тенденция на разбирането на християнството като "най-широка културологична легитимация" е доловена от социологията. Вж. Митев, П.-Е. Връзки на съвместимост и несъвместимост във всекидневието между християни и мюсюлмани в България - в едноименния сборник, С., 1994, с.172. top

4 Селинджър, Дж. Девет разказа. Семейство Глас (разкази и повести), Пловдив, 1985, с.385, вж.също с.402. top

5 Пак там, с.208. top

6 В интервю той обяснява: "Когато говорим за мисията на Христа, забравяме, че след Разпятието идва и Възкресението. Не исках да показвам и Възкресението, това щеше да развали всичко. Но съществува надежда, дори когато сме пропаднали духовно нравствено. В нас, дълбоко в нас, все пак съществува надеждичка, че все пак онова добро в нас ще възкръсне." - в. "Култура", С., 24.5.2001. top

 

* Докладът на Георги Василев публикуваме със значителни съкращения. Заглавието е на редакцията. Пълният текст на доклада, както и други доклади и резюмета от доклади от Конференцията можете да откриета на адрес: www.ilit.bas.bg/sgechev/  top

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник