Брой 26

Литературен вестник

4.07-10.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Съвременни направления и тенденции на литературнотеоретичните изследвания

Ричард Нич

 

Професор Р. Нич, историк и теоретик на литературата, работи в Института за литературни изследвания на Полската академия на науките, ръководител на Катедрата по литературна антропология и културни изследвания на Ягелонския университет. Главен редактор на списание "Тексти другие". Автор на книгите "Съвременни силви"* (1984, 1996), "Светът на текста. Постструктурализмът и науката за литературата" (1993, 1995) и "Езикът на модернизма. Литературноисторическо въведение" (1997). Под редакцията му излизат антологиите "След структурализма. Съвременни литературнотеоретични изследвания" (1992) и "Постмодернизмът. Антология с преводи" (1997).

1. Теорията на литературната комуникация е всъщност единственото актуално, макар и критично, продължение на структуралистичното наследство в съвременната наука за литературата. На плуралистичната сцена на съвременната методологична рефлексия, с нея се конкурират равноправно много други становища. В центъра на вниманието се появяват концепции, оставащи преди това в сянката на ключовата по това време структурна методология и при това неподлежащи на обединяване в нова единна метатеория на хуманитарните дисциплини. Всяка от тези ориентации използва някои по-различни методи в аналитичните си практики - от херменевтиката и историята на идеите през психоанализата и социологията на културата до когнитивната лингвистика, невролингвистиката и теорията за изкуствения интелект.

Противно на типичното за структуралистите познавателно привилегироване на една (собствената) изследователска теория, на грижата за еднородност и точност на метода, очебийна особеност на съвременните литературни изследвания в Полша както и в чужбина е плурализмът на изследователски позиции, епизодичността на използваните методи и лабилността на историческото им узаконяване.

2. Най-влиятелни и изкристализирали сред тях са три типа ориентации: постструктуралистична, постмодернистична, а също и феминистичната критика, разрастваща се в нещо, което може да се нарече поетика на културните различия. Най-важна измежду тях е, както по всичко личи, постструктурализмът, включващ много и различни изследователски насоки и инспирации. Наченките на постструктуралистичната рефлексия в Полша могат да бъдат отнесени към седемдесетте години, ако приемем, че основен импулс на течението (в неговото широко значение) е критиката на фундаменталистичните основи на структурализма и на претенциите на неговия научен език да получи статуса на метаезик. Започнатият тогава критически дебат за методологичния инструментариум, за правомерността на приетите теоретични предпоставки и за последиците от застъпването на определена изследователска позиция за обективното научно описание на даден обект бе повдигнат и в рамките на самата структурнокомуникативна ориентация. Това ускори трансформацията на споменатото изследователско направление, а много изследователи се оказаха извън неговите граници именно в сферата на постструктуралистичната мисъл.

Постструктурализмът в по-тясното си значение се отнася преди всичко към два основни варианта на философскотеоретичната изследователска рефлексия: "текстуалния", чието начало слага Дерида, и "световния", инспириран главно от мисълта на Мишел Фуко, т.е. деконструктивизма и новия историзъм. Деконструктивизмът, прокламиран като идиосинкретична аналитична техника (приспособена винаги към своя предмет) получи също ранга на радикален философски метод с универсален обсег. А новият историзъм - който се извежда от: а) концепцията на Фуко за конфликтните напрежения (между силите на дискурса и езиковия и историческия субект) в границите на цялостни дискурсивни формации; б) методологичната рефлексия над принципите на историографската нарация; в) изследванията в областта на историята на манталитета - се разглеждаше като метод за анализ на конкретни явления, течения или типове изказ, но в концепцията на някои изследователи се разви в по-висша програма за изучаване на цели исторически културни формации, наричана понякога просто поетика на културата.

Постмодернизмът, понякога ограничаван до набор от естетически особености, характеризиращи изкуството в определена развойна фаза, се разглежда също като културно-цивилизационна епоха и като начин на живот на постиндустриалните общества.

И най-сетне феминистичната критика, приемаща понякога скромния облик на един от вариантите на тематична критика, функционира и като отделна теория на литературата и културата (под формата на т.нар. gender criticism) и дори се свързва с много други направления, представяни от изследователи със сродни интереси, съсредоточени върху вътрешните културни диференциации (свързани с проблематиката на най-различни малцинства, както и на хетерогенността, различността, другостта и т.н.)

Характерно е, че с подобна лабилност на оперативния фактор се отличават много от функциониращите понастоящем литературнотеоретични категории, понастоящем в обръщение. Ярък пример за това е интертекстуалността, разбирана - в крайните случаи - като едно от явленията в областта на стилистиката (и дори на нейния подклас - стилизацията) или пък разбирана като универсално измерение на литературата (и като следствие - на всеки текст), имплициращо определено разбиране за структурата на предмета, за неговия произход, значение, за връзки с по-близкия и по-далечния контекст, както и определена визия за цялостта на културата и за механизма на нейните промени. Подобно е положението с много други понятия и категории, изваждани от речника на деконструктивизма, новия историзъм, постмодернизма или феминизма.

Съществуват вече много полски опити за самостоятелно използване на тези методи в изследователската практика. Можем да очакваме, че ще се увеличават изследванията, черпещи инспирации от запасите на споменатите ориентации. Това се отнася в частност до придобиващата мериторична значимост проблематика на постмодернизма и до експанзивно развиващата се феминистична критика1.

Трябва да признаем, че единствено проблемът за интертекстуалността досега е спечелил интереса на повече изследователи и теоретици на литературата - от микроанализа на отделни текстове до генералните характеристики на литературноисторическия процeс, реализирани от гледната точка на тази категория2. Това е разбираемо, преди всичко поради факта, че интертекстуалността има своите традиции, видими в много, добре познати в Полша, теоретични интерпретационни и компаративистични изследвания. Според нас, адаптирането на тази категория, изпълняваща отчасти функцията на своеобразен "посредник", на общ инструмент от съвременния изследователски инструментариум, може да улесни усвояването на новите теории и методи в много отношения, далеч по-радикални от досегашните.

3. Пълното описание на репертоара на съвременните теоретичнометодологични интереси би трябвало да взема под внимание много други ориентации, а не само споменатите, които са и най-влиятелните. Основният проблем обаче е в това, че периодът на динамично развитие, програмотворчество и предметна експанзия е вече приключен за тези най-нови теории; едва ли бихме могли да очакваме, че техният характер и техните принципни критични и конструктивни особености биха могли да се променят. Най-общо казано, те доведоха до решителна критика на парадигматичните особености на досегашната теория (и най-вече на систематичната и описателната поетика), както и до необикновено разширяване на изследователските задачи за историческата поетика.

Критичното острие на постструктурализма бе насочено най-решително към сциентистките претенции за изследователска неутралност, гарантирана уж от метаезиковия статус на теоретичния дискурс. Главен предмет на постмодернистичната критика станаха фундаменталистичните убеждения, осигуряващи всеобщата валидност и универсалния обсег на правомерността на теоретичните разсъждения. Привилегирован обект на феминистичната критика са преди всичко обективистичните тези, отнасящи се до еднородността, интегралността и независимостта на изследваните обекти, в които започнаха да забелязват спотаена хетерогенност, влияние на субектните ограничения, на конфликтите на интереси и на културните (политическите, обществените, биологичните) зависимости. Подобна масирана критика доведе до дезавтономизиране на дисциплината, която, губейки извоюваните сциентистки привилегии на научния статус и предметната специфика, получи в замяна на това историческия свят на културата като терен на своята изследователска експанзия.

РАЗПАДЪТ НА ГОЛЯМАТА ТЕОРЕТИЧНА ФАБУЛА И ЕПИЗОДИЧНИТЕ ТЕОРИИ

4. Кризата на модерната теория - теория, разбирана като комплекс от твърдения (за същността, разновидностите, структурните и еволюционните закономерности на литературата), документират най-изразително нейните учебникови монографии. Пример за героично усилие за подреждане и систематизиране на хаотичната история на литературоведската рефлексия дава Хенрик Маркевич в "Главни проблеми на литературната наука". Монографията от 1965 г., допълвана в пет следващи издания, заедно с изследванията от осемдесетте години, доказват все по-големите трудности в систематизирането на най-сложната, но все пак монолитна фабула. И така: представяне на единното познавателно действие, произтичащо от историческата разнородност на методологични мотиви и гледни точки; показване на общата важност на идеите, нерядко случайни и чудновати; откриване на логически и причинни връзки в твърде разпиляните понякога изследователски инициативи; разпознаване на вероятността или необходимостта от понякога чисто епизодични, непредвидими и лишени от последователност заключения. Невъзможността да бъде подредена една история на интелектуалните приключения при опознаването на литературата (Маркевич неотдавна декларира отказ от по-нататъшните си усилия за композиране на голямата теоретична фабула) убеждава за изпробването на различен подход: представяне, както това прави Зофя Митосек ("Теория на литературните изследвания. Исторически преглед" 1983, 1995 г.) на няколко отделни, но вътрешно еднородни, истории на методологичните търсения, с надеждата, че този изследователски многоперспективизъм ще намери противотежест в единството на предмета, а смяната на гледните точки ще позволи да се открият и опишат неговите обективни признаци. Колкото сме по-близо обаче до съвременността, толкова по-трудно е тези перспективи да се свържат в интегриран образ на предмета и толкова по-често се оказва, че това са перспективи на различни хетерогенни области, където литературата присъства само като фон.

Разпадът на моделната картина на модерните литературни теории налага разглеждането на ключови области на съвременната литературнокритическа рефлексия, които се ситуират вън от проблемния център на дисциплината, какъвто е теорията на творбата и систематичната описателна поетика. Характерно за постструктурализма е свързването в теоретичната практика на интерпретации на конкретни произведения (или техни елементи) с критически анализ на методологичните основи на литературознанието; обработването на тези негови дялове, които са приемани за инфра- и метатеоретични3. Постмодернистичната рефлексия също така заобикаля централната проблематика. Нейните интереси се ограничават в значителна степен в сферата на теорията за литературноисторическия процес, замисляйки оспорване на типичния еволюционен механизъм, (...) както и разкриване на неговия по-сложен, динамичен и хетерогенен характер.

Феминистичната критика, представляваща нещо от рода на "антиструктуралистична компаративистика", тук разглеждам като ориентация равностойна на вече изброените. Както е известно структурният метод (сравнителен в своята същност) се стреми към разкриване на различното или наглед несравнимото от общия ред (не на елементи, а на система, не на понятия, а на техните взаимоотношения), на известен изоморфизъм, най-доброто доказателство за който е именно изследваната структура. Поетиката на културните различия - чийто център би била феминистичната критика - като че ли се развива в обратна посока: тъй като открива в това, което е еднородно - неотстранимата хетерогенност; в това, което е тъждествено и интегрирано - преплитане на антиномии; в това, което е подобно - различност. Общ резултат на съвременния обрат в изследователските интереси става оспорването на претенциите на модерните теории за научна обективност, за универсален обсег, за истинност и фундаменталистични мотивировки на законността на нейните съждения.

5. "Същност на нашата епоха е многозначността и неопределеността. Тя може да се облегне само на нещо, което й се изплъзва и тя осъзнава, че то й се изплъзва, а по-старите поколения вярваха само в силните основи. В нея вибрира леко хронично замайване." Това наблюдение на Хуго фон Хофманстал (в "Поетът и нашите времена" 1910 г.) доказва не само родството между познавателната ситуация и "светоусещането" на края на ХIХ и края на ХХ век, но и това, че рационалистичният модел на хуманистиката ( и на "литературологията"), изграждането на знанието според критериите на фундаменталния, макар и скрит, порядък е било резултат не толкова от високомерие, наивност или познавателни ограничения, колкото от противопоставяне на това, което е хаотично, безформено, родово нечисто - което се е приемало за опасно и вредно и следователно е трябвало да бъде отстранено от полезрението, обричайки го на негативно съществуване. Днешното усещане за криза, за отдалечаване на изследователската практика от нейния научен модел, а на литературната практика от правилата на систематичната поетика, би могло да се признае за резултат от това, че многоформената другост получава думата и възможността за публична изява.

Преди години, в "Обзор на методологичните позиции в полската литература до 1939 г.", Конрад Гурски меланхолично забеляза, че "ако става дума за мнение за предназначението на литературната творба, то литературната наука винаги е закъснявала поне с една генерция по отношение на това какво хората са търсили в литературата или са очаквали от нея" - и настояваше да се положат усилия за намаляване на тази дистанция. Трудно е да се каже със сигурност дали закъснението е наваксано, или носи в себе си някаква неумолимост (казват например, че постструктурализмът се позовава на литературния модел на авангардния модернизъм). Заслужава внимание конвергенцията - в преломните шестдесет години - между придобилите тогава публичност възгледи на Бахтин (най-силно въздействащия днес литературен изследовател) и идеите на Бекет, (може би най-важния писател от времето на залеза на модерността). Бахтиновските концепции за карнавализация, за разноезичност и диалогичност на културния свят се различават видимо от общите интуитивни убеждения на Бекет, който забелязва шанс за литературата в откриването на неорганична и неструктурна форма. Въпреки важните разлики, между двете позиции съществуват много общи белези, които предсказват и стимулират промените в литературознанието и в литературата.

Забелязването на позитивни черти в това, което по правило е било отричано или приемано за негативно, защото е друго: хибридно, неразбираемо, неизказуемо, непредставимо, несъществено, нелитературно и неестетично... - доведе до изместване на търсенето на трайна основа и йерархичен порядък в полза на приемането на идеята за неограничената цялост на културния опит. Създаващите се в тези условия отношения между литературата и теорията (или по-скоро историческата културна поетика) приемат облика на взаимни връзки, разкриващи тяхната сродна многоформена и хетерогенна природа, проникната от влиянието на дискурсивния универсум на културата.

В заключение: маркирането на съвременната теоретична рефлексия с плурализъм, лабилност, частичност и релативност се съпътства от решително разширяване на обсега на нейното прилагане - както върху дискурсите на другите хуманитарни дисциплини, така и върху територията на семиотизираните практики на обществения живот и културата. Отказът от универсалистични и фундаменталистични претенции върви заедно с изобилието от теории със "среден обхват" (ограничени до определено течение, период, поетика или дискурс), както и с подвижността на епизодичните теории (интересуващи се от микроструктури), които заедно се разпространяват извън тясно литературния обсег на досегашната теория, макар и по един неорганизиран, случаен и индивидуален начин.

Може би идеята за поява на нова всеобхватна теория на литературата сега е преждевременна - ако се вземат под внимание регистрираните в последно време "тектонични движения" в изследователското поле на хуманитаристиката. В тях протичат вероятно трансформационни процеси, аналогични на посочените тук. Подетата в границите на тези съседни дисциплини рефлексия над качествата на техния научен език и аналитични техники, води до забелязването на фигурално маркиране на тези познавателни инструменти и до разкриване на техния литературен (или паралитературен) произход. Резултатът от това е честата склонност към използване на литературоведския инструментариум и методология, както и приемането на "литературните" особености на собствения, философски или научен, дискурс и даже съгласието за изявяване и тематизиране на собствената изследователска субективност и на познавателните предпочитания и зависимости.

Това са симптоми, които показват, че се променя (може да се промени) и самото положение на литературознанието сред другите хуманитарни науки, а следователно, че могат да претърпят изменение статусът, функциите и изследователският обсег на самата литературна теория. Това, поради очевидни причини, може да предопредели нейната предпочитана структура и желаните оперативни свойства.

Преведе от полски Гергана Георгиева
С незначителни съкращения от "Język modernizmu. Prolegomena historycznoliterackie", Wrocław, 1997


* silva - /лат. пр./ название на латински сборници с текстове, писани по определени поводи, често с панегиричен характер. В полската литературна традиция подобни сборници са съставяни и популярни през ХVII в. В полския културен дискурс днес наименованието силви се употребява за текстове, отличаващи се с ексцентрична интегралност на различни жанрови характеристики и тематика.top

1. За това виж:B.Baran, Postmodernizm,Kraków,1992; Postmodernizm a filozofia, под ред. S.Czerniak i A.Szachaj , Warszawa 1996; под ред. R. Nycz, Postmodernizm. Antologia przekładów, Kraków, 1997. ?? феминистичната критика виж и сп."Teksty Drugie" 1993, No 4-6; 1995, No 3-4. top

2. В тази област:W. Bolecki, Pre-teksty i teksty. Z zagadnień związkуw międzytekstowych w literaturze polskiej XX wieku, Warszawa, 1991; под ред. J.Ziomek, J.Sіawiński, W. Bolecki, Między tekstami. Intertekstualność jako problem poetyki historycznej, Warszawa, 1992; S.Balbus, Między stylami, Kraków, 1993 top

3. Тази тенденция сближава постструктурализма - и в частност деконструктивизма - с херменевтиката, която с редки изключения (Е.Щайгер, П.Сонди) подминава ключовите за модерната теория проблеми на поетиката, развивайки се именно в инфра- и метатеоретичните територии (интерпретация, философия на литературата и малко методология). Това в известен смисъл обяснява сближаването и взаимното въздействие на двете становища (...). Преглед на изследвания с постструктуралистична ориентация се съдържа в: R.Nycz, Tekstowy świat. Poststrukturalizm a wiedza o literaturze, Warszawa, 1993; в сборника: W. Bolecki i W.Tomasik, Poetyka bez granic, Warszawa, 1995. top

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник