Брой 26

Литературен вестник

4.07-10.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НБУ

Всички сме отговорни

Интервю с доц. Антоний Тодоров, ръководител на департамент "Политически науки" в НБУ,
по повод неговата книга "Модерната политическа мисъл" 

 

photo- Това първото обширно изследване у нас на политическия модернизъм ли е?

- Не бих се наел да твърдя подобно нещо. Нямам самочувствието на направил първата стъпка. Изобщо, социалните науки не са такива: винаги трябва да се стъпи върху нещо. По-скоро настоявам, че направих опит на български да излезе едно достатъчно пълноценно разсъждение за историята на политическите идеи от някаква гледна точка. "Политически модернизъм" бе понятието, което използвах като рамка за моя анализ. То ми послужи, за да подредя този в крайна сметка исторически разказ. Дефинирах политическия модернизъм пределно общо - като стил на правене и мислене на политиката, обща нагласа и умонастроение, което определя действията и разсъжденията на много хора. В някакъв смисъл понятието "стил на епохата" също може да се употреби стига разбирането за епоха да бъде разширено максимално и да се разпростре върху по-голямата част от историята на западната и европейската цивилизация.

- Какво е характерно за този стил?

- Идеята за "стил на епохата" ми дойде от едно есе на австрийския писател и литературовед Херман Брох, написано в началото на 1930-те. За Брох стилът на нашата епоха е "агресивният радикализъм", радикалността, с която човечеството се отнася към всичко - политиката, изкуството, икономиката и т. н. Радикализмът се проявява в максими като "На война като на война", което означава, че всички средства са възможни, за да се постигне военната цел, която, както казва Брох, е пълното унищожение на противника. Или "Бизнесът си е бизнес" - фраза, която предписва липсата на всякакви задръжки, унищожаване на конкуренцията и налагане на собствен икономически монопол. Модернизмът е не просто радикализъм, той е агресивен, активен радикализъм, който мобилизира много човешка енергия, опитва се да стигне до корена на нещата, да преобърне из основи техния ред. Сам по себе си модернизмът като нагласа има различни функции в различните сфери, той може да е съзидателно-градивен и разрушителен. Без известна доза радикализъм в действието нито една новост не може да се наложи в обществото, в политическата мисъл.

Мнението, което изразявам в книгата, е, че този стил първо се заражда много преди модерното време, още в античните и средновековните корени на европейската култура и цивилизация и че постепенно натрупвайки се количествено и качествено, в един момент се превръща в начин на политическо мислене и действие. Има няколко елемента в този стил. От една страна, виждаме нихилизъм по отношение на пространството, експанзия в пространството. Като се почне от Великите географски открития и се мине през колониалната експанзия на европейските държави, през стремежа на Европа да се разгръща и налага своя модел. Всичко това е един вид агресивен радикализъм. Той е налице и по отношение на времето. Забелязваме го в максимата, че всичко ново е по-добро от всичко старо. Убеждението, че модата и оттам модернизмът превъзхожда онова, което е било. Наскоро ми попаднаха наново текстовете на Теофраст в неговите знаменити "Характери". Прочитайки някои от тях, си казах: "Боже мой, колко малко всъщност се е променила човешката природа!".

- В този смисъл бих попитал дали модернизмаът е историческо явление. Защото всяко ново може да се определи като модерно по отношение на онова, което го предхожда. Предхождащото пък е модерно по отношение на нещо друго, което е преди него. Получава се едно непрекъснато отлагане в историята, което усъмнява в историчността на модернизма. Как да се състои една книга, която претендира, че е история на нещо, за което не е ясно дали има история изобщо?

- Самата идея за историята като последователност на събития, които се следват едно след друго във верига, водеща към скрита цел и носеща усета за прогрес е всъщност рожба на модерността. Бихме казали, че християнството е модерно по отношение на античността, защото сме преживели и усвоили тази модерност, но не такова би било разсъждението на съвременниците на възникването на християнството. До такава степен сме проникнати от усещането за постъпателно и прогресистко развитие, че забравяме историческите корени на този възглед, а те са в Ренесанса, но най вече в Просвещението, когато терминът "прогрес" е изобретен и наложен в политическото мислене. Не бива да забравяме, че самата тази идея има произход във времето отпреди модерността. Християнското време е линейно, то започва със сътворението на света, минава през въплъщението на Господ и завършва с вечността. То има начало и води към един край. Това кара европейският човек да мисли в категориите на постъпателното развитие.

В този смисъл разказът за историята на политическите идеи, който виждате в книгата, е изцяло модернистичен. Бидейки опит да бъде критично отстранен от политическия модернизъм, той съвсем целенасочено е организиран модернистично, защото се разказва една история, която започва някъде в далечното минало, натрупва някакви предпоставки, преминава в ново качество, развива се и започва да отрича себе си. Аз нарочно използвам този подход, за да може първо да подредя разказа и второ - донякъде и да подчиня този разказ на едно собствено намерение. Мисля, това "саморазголване", което извършва книгата, е акт на почтеност.

- Благодарение на какво един радикализъм се нарича модернистки, а друг - не? По какво радикализмът на Хитлерова Германия бихме могли да кажем, че е сходен с този на арабските революции, за да подведем и двата вида радикализъм под общия знаменател "модернистки"?

- Интересното е, че самият радикализъм, според мен, е творение на модерността. Такова отношение към историята, времето, традициите и пространството преди това не е имало. Едва модерността го изработва, тя изгражда реперите на собственото си развитие, което й позволява да каже, например, че от миналото можем да направим tabula rasa, за да строим на чисто.

Всъщност, дали нещо, което видимо е антипрогресистко, суперконсервативно, обърнато към миналото може да бъде наречено модернистко? Попитахте дали сме в състояние да сравним хитлеристкия режим и идеология с арабските революции. Всеки радикализъм в днешно време е модернистки по своя произход, защото се отнася непримиримо към някакви предпоставки, било то в историята, във времето или в пространството. Но само толкова. Може да бъде описан като модернистки един проект, който иска радикално да се върне към някакво лелеяно минало. Но всъщност той не се връща, това е илюзия, той създава проект, който е описан с категориите на миналото. Третият райх е такъв вид проектиран в бъдещето архаичен модел. Моделът е насочен към бъдещето, но все пак погледът е назад. Можем да видим подобни намерения и в някои от ислямистките режими, които се връщат в миналото, но проектират в бъдещето това минало.

Съществува дискусия за тоталитаризма, тя касае и сравнението на нацисткия тоталитаризъм и сталинския. Какво общо имат двата режима и какво е различното? Знам, че тук много лесно бихме могли да влезем в афективен и оценъчен спор, който иска да каже, че едните са по-лоши от другите. Аз бих искал да избягам от такова разглеждане на нещата. И двата режима ги виждаме като достатъчно радикални. Те искат да направят нов свят. Създават модернистични свръхдържави. Режимите си приличат в този политически стил, но оттук насетне започват различията и те са съществени. Нацисткият режим загина в една световна война, нямаше как да стане това по друг начин. Не можем да си представим нацизмът да се разпада бавно и продължително, както комунизма.. Комунизмът по-скоро си отиде, отколкото рухна. Нацизмът бе унищожен във войната. Тези различия на начина, по който човечеството се раздели с двата режима са показателни. Нацизмът бе обърнат към миналото и обещаваше чрез неговото възстановяване щастие само на "арийците". Той нямаше никакво глобално послание. Комунизмът обещаваше щастие на всички и може би това направи различен пътя, по който си отиде той.

- В каква ситуация се намираме днес? Резонно ли е да се твърди, че модернизмът вече не е актуален?

- Ако се върнем не много назад, примерно преди около десетина години, във времето на неоконсервативните революции, ще видим, че сякаш прогресисткото виждане бе изместено. Изведнъж се оказа, че може в такива развити демокрации като САЩ и Великобритания да станат модни идеи, каквито са разбиранията за едно естествено неравенство, за това, че едни ще успеят повече, други - няма. Онова, срещу което една мощна традиция от Ренесанса насам се бори, за да постави човека, равния на себеподобните си начело, донякъде се делегитимира в резултат на историческия опит. Комунизмът до голяма степен помогна за това. Мнозина очакваха този експеримент да се развива успешно, но тъкмо през 1980-те той показа всичките си дефекти. Стана ясно, че той не очертава края на цивилизацията, че не е преддверието към съвършено нова цивилизация, а - напротив - се е превърнал в едно консуматорско общество. Много хора започнаха да си задават въпроса дали това не е резултат от самия стил на политическо мислене. Не пречи ли модернизмът да разбираме истинските пружини и насоки на движение на човечеството, не зависи ли всеки един конкретен момент от пътя, по който ще изберем да се движим, от конкретния сблъсък на различни воли? Не трябва ли да бъдем по-отговорни към онова, което ни се случва? За да станат хората щастливи, трябва да се полагат усилия. Модерният възглед бе заменен от друг, някои го нарекоха "постмодерна гледна точка".

В отношението "модерно/постмодерно" би могло да се търси прогресистка нагласа - като че някакъв етап е заменен от друг. Не става въпрос за това. Постмодернизмът не е нов етап. Той е по-скоро отместване на перспективата, нуждата да се погледнат нещата, които извършваме, през призмата на очакваните резултати. Всички сме отговорни. Оказа се, че властта няма център, не е достатъчно да я вземеш и да я използваш. Тя не е като топка, която трябва да се притежава, а е един доста сложен механизъм, който пронизва всички индивиди. Ако искаме да променим нещо, не можем да започнем със заграбването й.

Разговора води Морис Фадел

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник