Брой 27

Литературен вестник

11.07-17.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Малкото бижу

Патрик Модиано

 

Патрик МодианоБяха изминали около дванадесет години, откакто вече не ме наричаха "Малкото Бижу", и се намирах на спирката на метрото Шатле в най-натовареното време. Бях сред тълпата, следваща безкрайния коридор. Една жена носеше жълто палто. Цветът на палтото бе привлякъл вниманието ми и я наблюдавах в гръб. След това тя тръгна по коридора, където бе написано "Направление-Шато дьо Венсен". Сега бяхме неподвижни, притиснати едни в други в средата на ескалатора, очаквайки вратичката да се отвори. Тя бе застанала до мен. Тогава видях лицето й. Приликата на това лице с лицето на майка ми бе така изумителна, че помислих, че това бе тя.

В паметта ми изплува една снимка, една от малкото, които бях запазила от майка си. Лицето й бе озарено, сякаш някакъв прожектор го бе осветил в нощта. Винаги съм се притеснявала от тази снимка. В сънищата ми, всеки път, имаше една антропометрична снимка, която някой поставяше пред мен - полицейски комисар, служител в моргата, за да мога да идентифицирам лицето. Но аз не продумвах. Не знаех нищо за него.

Тя седна на една от пейките на спирката, встрани от останалите, които се блъскаха на края на перона, в очакване на метрото. На пейката до нея нямаше свободни места и аз останах права, по-назад, облегната на един автомат за напитки. Кройката на палтото й несъмнено е била елегантна някога, а живият му цвят му придаваше нотка на фантазия. Но жълтото беше поизбледняло и то бе станало почти сиво. Тя сякаш не обръщаше внимание на нищо около себе си и аз се запитах дали щеше да остане тук, на пейката, докато дойде последното метро. Същият профил като този на майка ми, толкова характерен нос, с леко повдигнат нагоре връх. Същите ясни очи. Същото високо чело. Косата беше по-къса. Не, не се бе променила много. Косата не беше вече толкова руса, но, в края на краищата, изобщо не знаех дали майка ми е била естествено руса. Устата се сключваха в язвителна гънка. Бях сигурна, че е тя.

Тя остави първата композиция да мине. Перонът се изпразни за няколко минути. Седнах до нея на пейката. Можех да завържа разговор. Не намирах думите, пък и имаше прекалено много хора около нас.

Тя щеше да заспи на пейката, но, когато шумът от метрото представляваше още само едно отдалечено трептене, изведнъж се изправи. Качих се във вагона зад нея. Разделяше ни група мъже, които разговаряха много силно помежду си. Вратите се затвориха и точно тогава помислих, че трябваше да взема, както обикновено, метрото в другата посока. На следващата спирка вълната от слизащи ме изблъска на перона, после се качих отново във вагона и се доближих до нея.

На пряката светлина тя изглеждаше още по-възрастна, околкото на перона. Един белег прорязваше лявото й слепоочие и част от бузата. На колко ли години можеше да бъде? Петдесетина? И на колко ли беше на снимките? Двадесет и пет? Погледът бе същият като на двадесет и пет, бистър, изразяващ изненада или неясен страх, но внезапно се изпълваше с твърдост. Случайно погледът й попадна върху мен, но тя не ме виждаше. Извади от джоба на палтото си една пудриера, отвори я, приближи огледалцето до лицето си и разтърка с малкото пръстче на лявата си ръка ъгъла на клепача, като че искаше да извади някаква прашинка от окото си. Метрото набираше скорост, започна да се клати и аз се хванах за металната тръба, но тя изобщо не загуби равновесие. Стоеше си невъзмутимо и се оглеждаше в пудриерата. На "Бастилия" с много мъка успяха да се качат всички и вратите едва се затвориха. Тя бе успяла да прибере пудриерата си, преди другите да нахлуят във вагона. На коя ли спирка щеше да слезе? Дали да я следвам докрай? Беше ли това наистина необходимо? Трябваше да свикна с идеята, че живеем в един и същи град. Бяха ми казали, че е починала много отдавна в Мароко и никога не се опитах да узная повече. "Тя беше умряла в Мароко", една от тези фрази, които датират от детството и чийто смисъл никога не можеш да разбереш напълно. От тези фрази в паметта ви остава само звучността, подобно на някои думи от песни, които ме плашеха. " Имаше един малък кораб..." "Тя беше умряла в Мароко."

На удостоверението ми за раждане бе спомената нейната рожденна дата: 1917г., но по времето, от което бяха снимките, тя претендираше, че е на двадесет и пет . Трябва да е излъгала за годините си и да е подправила документите си, за да се изкара по-млада. Тя повдигна яката на палтото си сякаш й беше студено във вагона, в който бяхме притиснати едни в други. Забелязах, че ресните на яката бяха съвсем изтъркани. Откога ли носеше това палто? От времето на снимките? Ето защо жълтото е избледняло. Щяхме да стигнем до края на линията и там един автобус щеше да ни закара до някакво отдалечено предградие. Именно в този момент щях да я доближа. След гарата в Лион във вагона останаха по-малко хора. Още веднъж погледът й се спря на мен, но беше от онези погледи, които пътниците си разменят машинално. "Спомняте ли си, че ме наричаха Малкото Бижу? По онова време вие също носехте фалшива фамилия. Дори малкото ви име беше фалшиво: Соня."

В този момент седяхме една срещу друга на седалките в близост до вратите. " Бях правила опити да ви открия в указателя и дори се обадих на четири или пет човека, които носеха вашето име, но те никога не бяха чували нищо за вас. Казвах си, че някой ден ще трябва да отида до Мароко. Това беше единственото средство да проверя дали наистина сте мъртва."

След "Насион" вагонът бе празен, но тя все така седеше на седалката срещу мен, със събрани ръце, а ръкавите на сивкавото палто покриваха китките й. Ръцете й бяха голи, без пръстен, без гривна, и напукани. На снимките тя носеше пръстени и гривни - масивни бижута, каквито имаше тогава. Но днес - вече нищо. Беше затворила очи. Още три спирки и щяхме да стигнем до края на линията. Метрото щеше да спре на Шато-дьо-Венсен и аз щях да стана, възможно най-леко, и да изляза от вагона, оставяйки я заспала на седалката. Щях да се кача в другото метро, в посока Понт-дьо-Ньои, както бих направила, ако не бях забелязала преди малко, в коридора, това жълто палто. Композицията спря бавно на спирка Беро. Тя бе отворила очите си, блясъкът им се възвръщаше. Хвърли един поглед към перона, след това стана. Отново вървях след нея по коридора, но този път бяхме сами. Тогава забелязях, че носеше от онези памучни терлици във форма на къси чорапи, които наричаха "panchos", и това подчертаваше походката й на бивша танцьорка.

(...)

Широка улица, със сгради от двете страни, на границата на Венсен и Сен-Манде. Свечеряваше се. Тя пресече улицата и влезе в една телефонна кабина. Изчаках светофарите да се сменят няколко пъти и пресякох на свой ред. В телефонната кабина й отне известно време да намери монети или жетон. Дадох си вид на погълната от витрината на най-близкия до кабината магазин, една аптека, на чието стъкло беше залепен афишът, който ме ужасяваше в детството ми: дяволът, бълващ огън от устата си. Обърнах се. Тя избираше някакъв телефонен номер бавно, сякаш го избираше за пръв път. Държеше слушалката с две ръце, до ухото. Но телефонът не отговаряше. Тя затвори, извади от единия джоб на палтото си някаква хартийка и, докато пръстът й въртеше шайбата, тя не откъсваше очи от хартийката. Тогава се запитах дали имаше дом .

Този път някой й беше отговорил. Зад стъклото тя движеше устни. Все още държеше слушалката с две ръце и, от време на време, клатеше глава, като че за да се съсредоточи. Съдейки по движенията на устните, тя говореше все по-силно, но накрая тази пламенност се успокои. На кого ли можеше да се обажда? Сред редките предмети, които ми бяха останали от нея в металната кутия за бисквити, имаше един бележник и едно тефтерче с адреси от времето на снимките, онова време, когато ме наричаха Малкото Бижу. Когато бях по-млада, никога не проявявах любопитството да разгледам бележника и тефтерчето, но от известно време, вечер, започнах да прелиствам страниците. Имена. Телефонни номера. Прекрасно знаех, че е безполезно да ги набирам. Пък и нямах желание. Вътре в кабината тя продължаваше да говори. Изглеждаше така погълната от този разговор, че можех да се приближа, без да забележи моето присъствие. Можеше дори да се престоря, че чакам за телефона и да уловя през стъклото няколко думи, които щяха да ми помогнат да разбера в какво се е превърнала тази жена с жълто палто и panchos. Но не чувах нищо. Може би тя се обаждаше на някой от онези, които фигурираха в тефтерчето с адреси, единственият, когото не бе изгубила от поглед или който не беше мъртъв. Често пъти някой присъства до вас през целия ви живот, без никога да успеете да го обезсърчите. Той ще ви познава в щастливите дни, а по-късно ще ви последва и в нищетата, все така удивителен, единственият, който още ви дава кредит, който изпитва към вас нещо, което наричат простодушна вяра. Един бездомник като вас. Едно добро и вярно куче. Опитвах се да си представя как изглежда мъжът или жената от другата страна на жицата.

Тя излезе от кабината. Хвърли ми безразличен поглед, същият като този в метрото. Отворих стъклената врата. Без да пускам жетон в процепа, избрах, наслуки, някакъв телефонен номер, изчаквайки тя да се отдалечи малко. Държах слушалката до ухото си, а дори нямаше сигнал. Тишина. Не можех да се реша да затворя.

Тя влезе в кафенето до аптеката. Поколебах се, преди да я последвам, но си казах, че няма да ме забележи. Кои бяхме ние двете? Жена на неизвестна възраст и младо момиче, загубени в тълпата на метрото. Никой не би могъл да ни различи от тази тълпа. А когато отново бяхме излезли на чист въздух, приличахме на хиляди хора, прибиращи се вечер в своето предградие.

Беше седнала на една маса в дъното. Русокосият бузест мъж на касата й беше занесъл един кир1. Трябваше да проверя дали тя идваше тук всяка вечер, по едно и също време. Обещах си да запомня името на кафенето. Calciat, 96, avenue de Paris. Името бе написано върху стъклото на вратата, дъгообразно, с бели букви. В метрото, по пътя на връщане, си повтарях името и адреса, за да ги запиша веднага, щом мога. Човек не умира в Мароко. Продължава да живее един нелегален живот след живота си. Пие всяка вечер кир в кафе Calciat и накрая клиентите свикват с жената с жълтото палто. Никога не я питат нищо.

Бях седнала на една маса, не много далеч от нейната. Поръчах, и аз един кир, на висок глас, за да ме чуе, надявайки се, че ще види в това знак за съучастие. Но тя остана равнодушна. Главата й бе леко наведена, погледът едновременно твърд и меланхоличен, ръцете скръстени и подпрени на масата, в същата стойка като тази, която виждахме на картината. Какво беше станало с тази картина? Преследваше ме през цялото ми детство. Беше закачена на стената в моята стая във Фосомброн-ла-Форе. Бяха ми казали: " Това е портретът на майка ти" Някакъв тип на име Тола Сунгуров я беше нарисувал в Париж. Името и градът бяха написани в долната част на картината, от лявата страна. Ръцете бяха скръстени, както сега, с тази разлика, че на едната китка носеше масивна гривна. Е, вече имах претекст да завържа разговор. "Приличате на една жена, чийто портрет видях миналата седмица на битпазара. Художникът се казваше Тола Сунгуров." Но не намирах сили да стана и да се наведа към нея. Да предположим, че успея да произнеса изречението, без да се объркам: "Художникът се казваше Тола Сунгуров, а вие Соня, но това беше фалшиво име; истинското, както е записано в моето удостоверение за раждане, беше Сюзан." Да, но какво повече щеше да ми донесе бързото изричане на тези думи? Тя щеше се престори, че не разбира, или пък думите щяха да се разбъркат на устните й, и щяха да излизат хаотично, понеже не беше говорила с никого от дълго време. Но тя щеше да излъже, щеше да изтрие следите си, както го бе направила по времето на снимките и картината, мамейки за възрастта си и измисляйки си лъжливо име. И лъжлива фамилия. И дори фалшива благородническа титла. Щеше да остави хората да вярват, че е родена в семейството на ирландски аристократи. Предполагам, че в живота й е имало някой ирландец, иначе не би й хрумнало подобно нещо. Ирландец. Може би баща ми - когото би било много трудно да открия и когото е трябвало да забрави. Със сигурност тя бе забравила всичко останало и щеше много да се изненада, че й говоря за това. Ставаше въпрос за една друга личност, различна от нея. Лъжите се бяха изчерпали с времето. Но по онова време бях сигурна, че тя е вярвала на всичките тези лъжи.

Русокосият бузест мъж й занесе още един кир. Сега имаше много хора на касата. И всички маси бяха запълнени. Нямаше да можем да се чуем в тази суматоха. Струваше ми се, че още съм във вагона на метрото. Или по-скоро в чакалнята на някоя гара, без да знам точно какъв влак трябва да взема. Но за нея нямаше повече влакове. Тя закъсняваше да се прибере в дома си. Несъмнено не беше много далеч оттук. Бях истински любопитна да разбера къде. Нямах никакво желание да говоря с нея, не изпитвах никакво особено чувство към нея. Обстоятелствата бяха направили така, че между нас да не съществува онова, което наричаме млякото на човешката нежност. Единственото нещо, което исках да знам, беше къде най-после се беше провалила, дванадесет години след своята смърт в Мароко.

Преведе от френски Стефка Паунова
Преводът е направен по сп. Lire, mai 2001


1 кир - аперитив, съдържащ бяло вино и ликьор от касис (б.пр.) top

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник