Брой 27

Литературен вестник

11.07-17.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Гласове на надежда и последният дявол

Исаак Башевис Сингер

 

След Катастрофата започнах есето си с: "Не преставайте да чувате Гласа на надеждата, не позволявайте на зверствата и човешкото безумие да го заглушат!" Сега, когато нацистките лагери са минало, тревогата ми е още по-голяма, защото се оказа, че не само фашисткият режим заглушаваше този глас, а ние самите сме склонни да загубим усет и сетива за съществуването му.

Гласовете на срама, жалостта и благоговението са осмисляли съществуването на руската религиозна философия. Именно усетът за тях, желанието и волята тези гласове да бъдат чути, а не заглушени са направили възможно съществуването на значими литературни и философски произведения като "Легенда за Великия Инквизитор", "Престъпление и наказание", "Оправдание на доброто", "Философия на любовта", "Иконостас"... Тези гласове са били толкова осезателни, почти сетивни. Били са изобразявани нагледно под формата на философски конструкции, литературни образи и религиозни трактати.

Не случайно революцията в Русия най-напред заличи именно тези гласове - гласовете на срама, жалостта и благочестието, и причини такава болка на чувствителната руска душа, внесе такова объркване в целия православен свят. Има нещо дълбоко симптоматично във факта, че едни от първите жертви на настъпилата Руска катастрофа са голяма част от произведенията на руските мислители от края на ХIХ век - хората, които са имали толкова ясен усет за случването й.

Когато преди години превеждах произведенията на Достоевски и Соловьов, целта ми не беше просто да представя на иврит творчеството, мислите и религиозната антропология на тези християнски мислители, стараех се не само да направя описание на нравствения светоглед на руските философи. Направих един опит за разбиране на тяхната универсалност, на стойностите и духовните ориентири, които са придавали смисъл на съществуването на такъв светоглед, т.е. показах кое е онова вечното, което кара хората винаги да чуват Гласа на надеждата, независимо от историческите обстоятелства, политическата конюнктура и битовите условия. Това беше изключително важно тогава за нас. Тогава ние търсихме своята загубена и изтръгната насила идентичност, своята исторически обоснована, но трудна за практикуване вяра. Имахме нужда като нация и общество от описание на някакъв възможен и реализуем начин за практикуването на доброто.

Пиша това есе днес, защото не трябва да допускаме в нашето живеене да се усеща осезателен дефицит именно на онази вяра, която руските философи от края на ХIХ век са търсили и по някакъв начин открили. Защото ако има нещо, което ни е съхранило като нация, трябва да знаем, че това не са само държавниците ни и инвестициите в Израел, а именно нашата вяра, нашата памет и, разбира се, Гласът на надежда. Никой не успя да ни отнеме тези неща в течение на столетия - въпреки жестокостите и терора, на които бяхме подложени. Боли ме за онези, които съзнателно се отказват да чуят този глас сега, и то не под натиска на физически мъчения и лишения, а поради своята духовна нищета и интелектуално бездарие.

 

***

По света не останаха дяволи. За какво са те, след като самият човек е такъв? Защо трябва да бъде проповядвано злото на онзи, на когото то и без това е присъщо? Може би аз съм последният, който се опитва да го прави. А сега намерих пристан на тавана в едно закътано място в Ташевиц и живея с един том разкази на идиш, оцелял във великата Катастрофа. Мръсотията в това място не свършва от Суккот до Тиша бе-Ав. То е малко, отдалечено от цивилизацията, неприветливо и неуютно. Не ме питайте как се озовах там.

Разказвам в сегашно време, защото за мен времето сякаш е спряло. И така, оглеждам се - не виждам никого от нашите. Гробищата са пусти, дори няма отъпкана пътека. Влизам в банята - не чувам звук. Гледам надолу камъка, върху който в петъците се изливат кофи вода, и мисля: за какво съм тук? Отгоре сияе слънцето - лято е, но в банята е хладно и мрачно.

От колко време вече съм тук? Цяла вечност и още една сряда. Бях свидетел на всичко - на гибелта на Тишевиц и на гибелта на Полша. Вече няма евреи, няма и дяволи. Никой не чука на вратата на синагогата. Общината е опустошена, светите книги са изгорени, гробището е осквернено. Книгата Битие е върната на своя Създател. Мястото, където се молихме, е превърнато в свинарник. Вече няма ангел на Доброто, няма и ангел на Злото. Няма нито грехове, нито изкушения! Родът човешки е виновен за това, а истинският Месия така и не идва. При кого да дойде? При онези, които сами се отказаха да вярват, да обичат и да се надяват? Затова вече няма нужда от дяволи.

Нас също ни ликвидираха. Аз съм последният оцелял бежанец. Сега вече бих могъл да отида навсякъде, където поискам. Но къде да отида - при убийците ли?

В една опустяла къща аз намерих малко книжле с истории на идиш. Там и седя, аз, последният дявол. Гълтам прах. Спя върху гъши пера и чета тази глуповата книжка. Тя е написана в дух, подходящ за нашия брат: съботен хляб, изпечен на свинска мас - богохулство в благочестива опаковка. Моралът на книжлето - няма нито съдия, нито осъдени. Но все пак има нещо - буквите. Разглеждам и се взирам във всяка буквичка, всъщност аз живея от това. Неуморно тълкувам и претълкувам тяхното значение и смисъл.

Алеф - агония на добродетелта и порока.

Бет - беда, неизбежност.

Гимел - Господи, а Ти не забеляза?

Далет - димна сянка на смъртта.

Хей - хулителят се издига в целия си палачески ръст.

Вав - ведно (по-точно е да се преведе "заедно") с глупостта е попиляна мъдростта.

Заин - знаците на зодиака, защото ги е чел обреченият.

Хет - пожела да се роди, но умря нероден (смисълът).

Тет - титаните на мисълта навеки заспаха.

Йот - ей Богу, излъгаха ни.

Ето това всъщност са гласовете на надеждата - винаги ще ги има за онзи, който може да ги проповядва и разбира. Дори в една глуповата книжка, която все пак ми помага да поддържам духа си. А за това, което ще се случи, когато изчезне последната буква, не ми се говори. Защото буквите (гласовете на надеждата) не изчезват. Ние, хората сами ги изтриваме и зачеркваме, а после се гордеем с това. Може би защото актовете на изтриването и зачеркването ни карат да се чувстваме силни - това е жалко.

 

Преведе от иврит Вероника Бикова

Преводът е направен по Исаак Башевис Сингер, Гласове на надежда, Тел Авив, 2000г., пето издание.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник