Брой 27

Литературен вестник

11.07-17.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Едно многоезично интервю

с проф. Рикардо Пикио, славист-медиевист, доктор хонорис кауза и на СУ "Св. Кл. Охридски", за езиците, филологията, за хуманитаристиката и за времето

 

- На какъв език ще говорим, професоре? Кой език предпочитате Вие, като италиано-американски преподавател, като учен, говорещ свободно няколко славянски езика - освен българския, още и полски, и руски? Кой ви е най-лесен, най-приятен или...?

- Знаете ли, много е интересно усещането, когато говориш на различни езици. Като срещна един колега-руснак във факултета в Йейл сутринта, а около нас има и други колеги и го попитам на английски, като се обърна към него с "How are you?", той ми отговаря бързо-бързо "Fine". После ние започваме да работим, заседаваме, обсъждаме различни неща, минава време и в края на деня, когато оставаме насаме, го питам този път на руски: "Как дела?" и тогава той отпочва: "Ну, как вам сказать: ужасно! Голова болит, желудок болит, тут болит, там болит, жена больна, работы много, ой, ой, ой". А он преподает в университете на английском языке уже пятнадцать лет... Таким образом, на русском языке ответ длится два часа, а на английском был всего пять секунд five seconds, и все. Американците се питат: "How are you?" и си отговарят със самоирония "Fine and then you drop dead". Разбирате ли как виждам аз сега разликите в разговора на различни езици?

- Е тогава, като неславянин, какви разлики усещате между трите славянски езика, на които говорите?

- Аз имам един принцип: ние, които говорим чужди езици, е излишно да се стараем да говориме добре. Има толкова много хора, които са родени в тази страна, в различните страни, които знаят да говорят руски, български, полски. Руския език го говорят перфектно повече от 200 милиона, полски го говорят повече от 40 милиона, а български почти девет. За нас е важно да четем, да разбираме, да разговаряме, да ни разбират, но няма смисъл да искаме да говорим руски като руснаци, то и не можем да го направим, но да можем да четем тези езици като слависти е много важно. За мен славянските езици съществуват и са необходими, за да ги изучаваме, да ги сравняваме с нашите си езици, е, тогава трябва да мога да говоря, за да разговарям, това е. А като трябва да говоря, разбира се, че човек не може да говори винаги еднакво всички езици, защото ги е учил по различно време и по различен начин.

- Не питам на какъв език мислите, когато говорите, а къде мислите разликите между езиците?

- Аз знам със сигурност например, че руското хорошо значи полското dobrze и българското добре, а в крайна сметка значи просто fine. Има някои тънкостни разлики, но те могат да са и субективни. За мен като италианец е най-лесно да говоря на български, без падежи, вие знаете, на български е като на италиански: книга, върху книгата, с книга, с книгата. Обаче i po polsku wystarczy pięć minut i już po polsku mogę mowić, to zależy od kontekstu. Tak jest ze wszystkimi językami. Обаче като говоря френски, то е нещо друго, аз съм роден в Пиемонт, там има един френски диалект, който не е официален, но е по-близък до френския, отколкото до италианския например и затова се чувствам различно, когато го говоря, както и когато говоря френски, отколкото когато говоря италиански. Знаете ли всъщност? Аз съм италианец, но когато говоря френски, просто това е друго усещане, преживяване. Аз говоря английски, немски, руски, полски, те са ми всички чужди езици, иначе се говори на чужд език, и за простите, и за сложните неща, иначе ги говоря и ги чувствам, иначе възприемам изреченото на тези езици, иначе го преживявам. Но това е задача вече за Чомски, а инак има една хубава дума в немски, umschalten, която употребяваме, когато говорим за радиото, и сменяме бързо предаванията, станциите, а тук имате в главата си например десет езика, не два, а около себе си имате много повече от десет езика, затова и се получава не umschalten, а бумшалтен. За Европа днес това е един особен актуален проблем - как ще говорим, когато знаем за какво искаме да говорим.

- Преподавате още в Йейлския университет в Щатите. Какви ви изглеждат студентите там, в Америка и тук, в Европа? Има ли съществени разлики?

- Всички ме питат къде студентите са по-добри, защото аз от години наред вече непрекъснато пътувам между Италия и Америка и сам неволно и постоянно правя сравнението. Зависи от много неща. Йейл е много добър университет, на много високо равнище, а пък и аз там се занимавам с постдокторал студенти, тоест с аспиранти и това са все млади хора, амбициозни, активни. Там има много библиотеки и всички книги, излезли в света, има много възможности, които тука в Европа, дори в Италия, ги няма. Но тук в Европа иначе всичко е много близо, само че и тук вътре в Европа има разлики между отделните страни. Ако учите балканистика, повече ще научите в Италия, отколкото на Балканите или пък в Полша, защото тук в Италия има много повече книги по история и култура на Балканите - древна и нова. Контактите на Италия с Балканите още от времето на Римската империя са били много активни и тук се е пазило всичко, което по някакъв начин е засягало балканските страни. Тук в Европа всичко е наблизо, разстоянията са малки, европейската атмосфера е обща, това се чувства, но преходите от една държава до друга са скъпо нещо, например, оттука до България, е колкото от Йейл до Вашингтон, и това би трябвало да струва не повече от 100-150 хиляди лири (100-150 лв.), защото пътят е всъщност само два часа, дори по-малко от два часа. А струва много повече и за европееца това е едно ограничение, нали?

- А с какво са по-различни студентите там или колегите, само с достъпа до библиотеките и до книгите ли? А като манталитет, начин на мислене, възприятие?

- Аз вече няколко години не работя постоянно, нормално, редовно, но когато разговарям с колегите си, там, в Америка всички ми споделят, че положението е много по-лошо сега, откокото преди, дори и заради това, защото ще става още по-зле при Буш, тъй като няма много конкретна полза за общата наука от тези нашите неща, ще става по-лошо за нашите колеги, защото няма да има толкова много пари за развитие на хуманитарстиката, средства, които да бъдат на свободно разположение на учените и преподавателите. Има и друго нещо в Йейл: много години моят университет беше number one, но сега вече не е съвсем така, рейтингът му се е променил, аз имах американци за студенти/аспиранти, имах студенти и аспиранти от целия свят, например от Турция, от България, от Америка, вече завършили, а с такива студенти може да се направи нещо ново, интересно, защото идват от всички народности, знаят различни езици и няколко езика, знаят освен това и някой славянски език. Обаче искам да подчертая - само един език не е важен, това не е достатъчно, още повече, че сега, както казват нашите приятели руснаците, а това много ми харесва, гуманитарните науки не са много популярни, просто защото с тях не се печели много, ако изобщо се печели. Защото ако искате да преподавате за Бай Ганьо или Евтимий Търновски, няма кой да ви чуе, докато нещата, свързани с компютрите, с банките, там да, там имате достатъчно слушатели, участници в курсовете, а това значи, че трябва да имаш много вътрешна сила, нагласа и мотивация, за да се занимаваш с тези нашите, хуманитарните науки.

- И сега, днес, ако млад абсолвент, славист дойде при Вас за професионален съвет, Вие какво бихте го посъветвали да работи?

- (Със съжалителен поглед.) О, много зависи от интересите му, от знанията му и наклонностите му, най-напред ще поговоря с него. Много зависи и от подготовката му. А ако е завършил току-що и сам търси своя път, ще му кажа например да се захване с Евтимий Търновски, но не позитивистично, а интердисцпилинарно, да анализира текстовете му между език и литература, да обхване цялостните му текстове, като епоха, да го анализира отвсякъде. толкова много още може да се изследва и в новата, и в старата българска литература.

-Вие върху какво работите в момента?

-Искам още да свърша няколко статии, няколко малки работи, нищо голямо няма да пиша вече, нямам време за повече. Сега на вас, на вашето поколение, принадлежи времето за истинска работа, защото работите нормално, тоест постоянно, а когато не се работи нормално, ангажирано и постоянно, категорията на времето изчезва, ще го разберете. То е ваше наистина, но е без значение дали го има или не и колко е то. Днес времето за мен го няма, времето като категория не съществува за мен днес.

Интервюто подготви Искра Ликоманова

Рим, 1.7.2001 г.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник