Брой 28

Литературен вестник

18.07-24.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

АНАТОМИЯ

Йордан Ефтимов: "Орех с формата на сърце и мозък едновременно"

 

Представете си няколко души, няколко черни тела1 с гърди "монолитни като Спенсърова строфа", с бедра подобно "конници" и с бавния ход на "торни бръмбари", с лица "по-сладки от плюнката на вещица от островите" и "по-уханни от пикня на антилопа". Представете си любов "кратка като размах на колибри или "размазана като написана с химически молив"; краткостта на погледа им вижте, "колкото трае изстрелът на смокинов сок от зрялото дърво", телата им пак - "да прокараш меч помежду им, едва ли ще узнаеш нещо повече за мира", представете си ги как танцуват (целите черни)2, или как плачат (целите в черно)3 и може би ще добиете някаква представа за вътрешността на ореха, който авторът разчупва в предпоследното стихотворение на последната си книга "Опера нигра", но задава още с първата - "Африка"4. За стилистите-литератори най-важното ще е да съсредоточат вниманието си върху нестихващия жест напред-назад на фокусиране на картината (Йордан е режисьорът), на влизането-излизането (Йордан е ровещият в пръстта), на обръщането на дрехите (Йордан е преобличащият се).

Всичко това, разбира се, може да се изрази и с малко думи - ако се вгледате как бели пресния орех с върха на пръстите си, обръщайки люспицата от бледата й страна, захвърляйки я. Защото стиховете на Ефтимов са толкова прецизни, както би могла да бъде само онази част от ръцете ни, най-последната, краят на тялото, с която усещаме и по която разпознават самоличността ни. Едновременно с това те са толкова полиморфни, както би могъл да бъде всеки един от неповторимите релефи на ореховите ципи и което е най-важно - това е маниерът му винаги да обръща нещата - не просто от опако на лице, а с едно задълбаване в същата посока, докато стигне дъното. Има нещо от лудостта на Езра Паунд в тази поезия, но тя си остава 100% Йордан Ефтимов-а, понеже техниката е акварелна, а средствата - маслени. Понеже винаги присъстват и двете полукълба на мозъка-орех - едното по Фройдистки сънува, а другото, рационалното, тълкува. "Сънувам, че сънувам, че летя" - 4 пъти казва Йордан в своето стихотворение "Пейзаж в съня" ("Числа"). Именно това тръгване при него от лявото полукълбо - вихъра на съня, на подсъзнателното, фантазията, халюцинацията, мистиката, екзалтацията, хипнозата, след което следва включването на дясната половина - осъзнаването, разказването, обмислянето, обективизирането, което сякаш цели да докаже емпирично съществуването на нещата, е моделът, който следват и трите книги на автора - абсолютно съзнателно и последователно. Това е още вървенето от поезията към прозата, от ирационалното към рационалното, от символа към знака, от "мистиката" към "стилистиката" ("букви" - "Африка").

Зададени са тези парадигми, още с встъпителните цитати към книгата му "Африка", от Херодот и Ъпдайк - от едната страна е причинно-следствената връзка, която винаги търси обяснение, погледът на науката (колко се доближава то до древногръцкия подход към вярата5), от другата страна е потокът на трансцедентното, метафоричното, метонимичното, който те повлича, но заедно с това в ролята си на словесен поток абсолютизира своята прозаична прозодия. Навсякъде във всички свои стихотворения и книги Йордан следва точно тази схема.

В този смисъл първата му книга е най-силно поетична, най-наситена, най-развихрена; следва "Разкази с риби" (притурка между двете стихосбирки), която е един вид предвещание за бъдещото развитие на стила, някаква пауза ( "рибите викат "ау-у - ау-у", рибите пеят "ии-и - ии-и"" (с гласни - липсва преграда пред въздушната струя), сънуването с отворени очи, мълчанието, търпението; сетне идва "Числа" (книга с голяма тежест върху глагола, върху действието) и последна е "Опера нигра", която стилистически загърбва дори действието, за да се остави единствено на инерцията, на течението, на тъгата, на изоколонността на погребалните песни. Бих представила схематично трите книги на Ефтимов като река - стихийна при своето извиране - "Африка"; затихваща, но все още носеща първоначалната тяга - "Числа" и съвсем подмолна при вливането си - "Опера нигра" - широка, бавна, влачеща всичко към басейна си. Реката, разбира се, има и опасни водовъртежи - това са Ефтимовите фантазии, фрази и образи (уникални, между другото, според мен за съвременната българска литература), които са не просто сюрреалистични или авангардни, или постмодерни, а направо свръхестествени (тук спокойно можем да прочетем отново увода на тази статия).

Йордан Ефтимов не само изгражда образ от две абсолютно несъпоставими величини по признак, той прави образи от несъпоставими величини и по време, и по място, свързвайки каменната ера с нашето днес или съзвездието Орион с едноименна дискотека ("Любовната песен на двама студенти поети..." - "Африка"). Не ги съпоставя обаче според общото (светлините-звездите), а според етимологията им. Всъщност това е и друг от интересните похвати на автора в граденето на поетиката му - не да търси абсурдното в антонимичността на нещата, а напротив, в тяхната синонимност да търси винаги много различното в общото.

Целият този път на извървяване на Ефтимовата поетика е зададен и фрагментарно, чрез всяко отделно стихотворение или вътре между частите му. В повечето случаи те завършват с едно приземяване - от менталните скокове на поезията в диалектиката на прозата. Сякаш някой сънува, а сетне се буди и си казва "Е, беше хубав сън." Стиховете му обаче са не просто едно сънуване-събуждане, не просто едно отрезвяване след тежко или романтично пиянство, не едно изхвърляне на брега ("Посрещане" - "Опера нигра") или отиване в прозата, но и в най-катадневното от прозаичния ни живот - стилистически (чрез използването на жаргона и диалекта) и умозрително - чрез сюжета.

Йордан е социален поет, Йордан е постмодернист, Йордан е класицистичен в шлифовката на езика, в работата с най-фините му части - вътрешните рими, алитерациите, играта с думите; ерудицията му е безспорна. Но най-набиващото се в неговото творчество е "трансцедентната" му метафоричност (Далчев, Сесар Валйехо), носейки и сръбска жилка в използването на думи от непозволени семиотични кръгове за поезията. От друга страна, той владее англосаксонската прозаичност и сдържаност на поезията. Най-интересното за мен, обаче, бе да открия, че всъщност не прозата, не рациото, не вмешателството на дясната половина от ореха-мозъка му на изследовател е онова, към което се стреми. Защото "Реалното от нас ще ни отнеме". Но той е и режисьор, и оператор на творбите си (гледайки зад камерата и пред нея), пръв зрител, и най-важното, монтажист - онзи, който сглобява нещата, който ги свързва, който подрежда, нарежда, реди (в стила на обредните песни - оплаквания)- в пълен синхрон със социалния песимизъм на неговата тематика. Това, към което е устремено творчеството му, е много отвъд поезията и прозата, но не и отвъд словата. То е там, където текстът е самота, а самотата е бездна, която е смисъл ("Пенелопа, или за верността"; "Картини" - "Африка"). Той е в надгробните песни, където глаголите липсват, в тъгата на езика, на стария български език, на македонския език, на старославянския. Той всъщност е в звука, който чуваме, когато не познаваме езика, макар че и тук рацоинализира нещата - нарича стихотворението си "букви" ("Африка"), когато то цялото е звукове.

Това, към което Йордан се стреми, е разрушаването въобще на прозаичния синтаксис - или изваждайки почти изцяло глагола от употреба в стихотворения като "Дорийски химни към слънцето", "нощ", "Градове", "Пейзаж в съня", "Натюрморти, ок. 1998 /2006/", "Знаци и знакове"; или чрез неговата повторяемост и натрапчивост, като по този начин го изключва - "Пенелопа, или За верността", "Проглас към Евангелието". По неговите думи той е тръгнал там, където са "бездните очевидни за ухото", където "строфата изтича в мрака чер", в безсловието на стихотворението - "Любовната песен на двама студенти поети...", минавайки през г-н Хум... (хумус), започвайки да дълбае от най-горния пласт на земята-рана. "Раната която няма да зарасне и белег няма да остави", докато пробие срещуположната кора /този път последна по ред/, за да пропадне в бездната /ако не го задържи притеглянето, разбира се/.

Ако ме накарат да изредя само три думи, характерни за творчеството на Йордан Ефтимов, ще кажа неговите - нощ, орех, риба. Режещ и фин като нощ-нож стилът му, между лявата и дясната половина на ореха методът, риба целта с вечно отворени очи, "няма и немила" и с тяло-текст, което не спира да се движи.

Не съществува нищо по-лесно от това да бъде разрушена една вече изградена теория, и тук Ефтимов ме провокира докрай със самодостатъчното си и извънредно стихотворение "Книга" ("Опера нигра"), с което сякаш ми казва "Ето, това е моята книга" и същевременно го изключва от книгите си, разтърсва ореха, за да падна от дървото, на което съм се качила.

Защото си мисля, след "Книга", Йордан спокойно може да приключи с поезията, както Бизе след "Кармен", Равел след "Болеро", Мусоргски след "Борис Годунов" с музиката; Паунд след "Кантосите" със Словото и т.н. А на мен ми остава да го разчупя ореха, за да се убедя, че е пълен. С 2940 км пръст (кората и мантията) над ядката (ядрото), която още е гореща и изригва... в Африка може би - Opus nigrum.

 

ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА

 

"Африка", "Числа", ИК "Жанет - 45", Пловдив, 1998; "Опера нигра", ИК "Анубис", София, 2001, автор Йордан Ефтимов, поезия

 


1 Авторката на статията предпочита наблягането върху души-тела, заради духовните и едновременно с това плътски наслади в книгите на Йордан Ефтимов. top

2 Как напомня само шедьовъра на Анджей Вайда "Ангелско сърце" с ударението върху черната символика. top

3 За подсещане - кн. Гръцки народни песни, раздел Семейно-обредни песни: оплаквания. top

4 Номерацията обхваща само разглежданите в тази статия три книги: "Африка", "Числа", "Опера нигра". top

5 Съвременната дума за вяра произхожда от древногръцката πιθστισ'θ, което означава не сляпа вяра, а увереност, която се придобива в следствие на доказателство. По някакъв начин древните гърци са били прототип на библейския Тома, стоейки близко до поговорката "око да види, ръка да пипне". top

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник