Брой 28

Литературен вестник

18.07-24.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Роман на пубертетските дискурси

 

Борис Минков чака публикуването на първия си сборник с разкази десет години. Старите писатели твърдят, че днес това е невъзможно. Свободата на издаването, какво знаете вие младите, лесно ви е сега и т.н. Ама когато се появи прозаик с талант на грозен сатирик, майстор на гротесковото, владетел на черния хумор и сарказма, когато дойде някой без грам желание за реалистично кодиране, за "разбираемост" на езика и приемливост на темите, този писател не може да бъде допуснат в светаята светих на българската литература. Сборникът на Борис вися с години в емблематичното Свободно поетическо общество, продуцентската структура на новите писатели, изчезваше мистериозно, след това се разбираше, че няма как да не изчезне, когато е толкова идиотски непонятен и неточен. Работата е там, че дето и днес владее чеховщината и един добродушен хумор а ла Георги Мишев не може да ми излизаш с книга, в която едно име на герой не е като хората, а нещата, които героите вършат, са толкова безумни, че не може да са друго, освен алегории. Но към тези алегории ключ, както се казва, няма открит.

Чака Борис Минков, чака дор до пет годин, па накрая му се изчака чакането, свърши му търпението. И започна да пише и публикува литературна критика. У нас литературните критици са малко, защото за какво ни е литературна критика. Те, критиците, са все перковци, нищо не им се разбира. Но все някой трябва да хвали писателите. Затова и ги търпим критиците. А когато някой пише толкова учено, колкото Борис Минков, шапка трябва да му се сваля. И да бъде коткан. На всичко отгоре стана човекът и редактор в списание "Страница". И то не само редактор, но и работещ такъв - текстове събира, блокове оформя, единствен време за рубриката с оперативна критика намира. И стана ясно, че този автор вече може да се издаде. Важна клечка стана, няма как. Той текстове за три книги вече е събрал. Нищо - ще ги издадем накуп. И се появи книга, която си има и заглавие за три книги - "Ловци на балади или Scerzo cantabile". Така става у нас издаването. Пишеш някак чуждо - не може. После се оказваш баровец - може.

Този сборник на Борис Минков, дебютната му книга, беше добре посрещнат, т.е. споменат с няколко добри думи по двата литературни вестника. А че е като най-малко триглава ламя, никой и не написа. Само стана ясно, че Минков е стилист и половина. Какво искаха да кажат критиците, които използваха това определение, не знам. (А и не е чак толкова важно какво са искали да кажат, при положение, че за Борис Минков това не е трудно да се каже, защото всички знаят за интереса му към стила, за свръхартефициалността на прозата му, която в един момент беше дотам дестилирана, че можеше спокойно в това отношение да бъде сравнена със Сириновата. Пък и за прозаик като Минков, който има оръжията на критика, при това новозакупени критически оръжия, не трябва да се пише лошо, защото е опасно.) Но критиците вкараха определението стилист и половина в обръщение и сега, след излизането на втората му книга, романа "Животът в очакване на портокаловата топка". Тъкмо той е повод сега за тази ми статия.

"Животът в очакване на портокаловата топка" е роман, който не чака колкото сборника с разкази, дори беше предшестван от няколко публикации на откъси под формата на самостоятелни разкази. Това не е указано на страниците на изданието, направено от "Балкани", но не е останало тайна за никой, който следи прозата из периодиката ни. Тези разкази, които вървяха като трейлъри към бъдещия роман, бяха добри разкази. Достатъчно е да спомена онзи с мнимия-истински поет Вознесенски и портокалите. Разказ, в който една певица в заведение разказва своята прекрасна авантюра с великия Вознесенски, който твърди, че не е Вознесенски, а обикновен човек - Иван Иванович, но две години по-късно в спомените на Вознесенски, които певицата прочита, присъства същата история, която тя е преживяла, но в нея героинята е журналистка, а действието се развива в Америка. Разказ, който читателите на притурката "Капител" общо взето трудно заслужават и какъвто рядко им се предоставя.

"Всяко момиче има мечта и почти всяко мечтае да стане звезда". Звучи като начало на реклама за холивудска телевизионна продукция, която ще се завърти последователно по петдесет и пет кабеларки. Но така може да се резюмира и темата на Борис-Минковия роман. В неговата добре подредена структура се вместват историите на едно семейство, но всъщност на едно усреднено постсоц семейство. Две сестри на лолитина възраст и техните все още активни в чувства и сили родители. Първо виждаме сестрите на лагер в достатъчно емблематичния красив Балчик и започваме да следим една пародия на история с изчезване или отвличане на дете, с участието на български полицай, който изговаря с подходяща възходяща интонация нещо като "Ю ток ту ми?". Знаем, че е пародия, нито за миг не изпадаме в шок. Борис Минков не е българският Сорокин. Може би е уместна по-скоро някаква типология, която ще го сближи с Пелевин - същата изострена сетивност за наследството на соц-а и за митовете на постсоц-а. Същата умелост в описанията.

Като споменавам ироничната отпратка към жанра на издирването на изчезнало дете, досещам се, че това може да обърка тези, които биха проявили интерес към книгата. Не, тя не използва никакъв криминален сюжетен ресурс. Може би най-слаб е бил интересът на Борис Минков именно към сюжета. Затова и романът не може да бъде определен като постмодерен. За него е важно да натърти върху едно насинено петно - петното от участието в малки истории, които всеки по-скоро би понесъл да чуе и да се смее на чуждия срам, но които разпознава като свои провали на съзряването. И романът се изгражда като минимална сюжетна структура, която побира в себе си преразказите на множество такива преживени или чути истории.

Неотдавна по повод романа на Александър Андреев "Нови степени на свобода" написах малко силни думи, които сега искам да повторя: "Романното тръгва от пародията, връща се в нея. Колкото и да се мръщят гениите от себепето с прокисналата им първичност и производителите на тунквани изделия с желание за modern classic, това му е майката. На романа. Ама на истинския роман." Струва ми се, че Борис Минков потвърждава блестящо тази хипотеза.

Децата, както и възрастните, имат своите дневници, своите планове и своите модели за подражание. Това е неприкритият тезаурус на "Животът в очакване на портокаловата топка". Игрите във всеки смисъл на думата - житейски, всекидневни ритуали, спортове, хобита. Не само тенис и ролевите игри на студентките, целящи да проверят какво 13-годишните свързват със секса и могат ли да разпознаят болен от СПИН сред лицата на петима здрави, но и шах, футбол, събиране на изрезки и провеждането на лични мундиали, паралелни на истинските, сюжети от скрита камера, състезанието за титлата "млад приятел на КАТ"...

Това е роман на авторефлексиите на тукашното дете на брега на съзряването, авторефлексиите на отдавна удавените непораснали родители, роман на личните сценарии за собственото "развитие" и "реализация", самопредставяния, лъжи за броя на годините и т.н. Роман, в който любовните истории на родителите са също толкова наивни, както си представят своите бъдещи истории децата.

Композиционно вътре в "Животът в очакване на портокаловата топка" има и роман в романа - "Усмивката на Мартина", записките на 13-годишната тенисистка за живота на кумирката й Мартина Хингис. Има и цели разкази, разказани от героите, както е с историята на певицата с Вознесенски. Тези вмъквания са сред добрите попадения.

"Животът в очакване на портокаловата топка" е и роман за несвършващия соц. Точно "соц"-а, защото става дума за социализма в главите, за социализма дори не като затворено общество, а като митове за семейството и себеизграждането, митове за формата и значението на успеха, кое се нарича успех, с какво можеш да се гордееш. Роман за суетата, но не суетата на модерния Фауст, а за суетата на масовото дете на соц-а. Масово дете, каквито са всички - от 8 до 80, мама, татко и аз. Но в романа соц-ът присъства и като перфектно събран всекидневен опит, разбира се. Чужденците на морето, ГДР и Югославия като по-особени "наши", "арабския" проект на архитекта, който ще му донесе някога слава, и пари, и почивка, но "ще" и "някога", "Алфавил", АББА, "ню уейв", карирания куфар на татко, играта на "Доктор Охболи", Гунди и голготата, наречена Витиня, която голгота обаче е иронизирана, подиграна, унизена, принизена, смачкана като всеки глупав масов мит. Тя е развенчана с един разказ за това как Гунди не си изчакал рестото на бензиностанцията и с помощта на предположението, че ако го беше изчакал, нямаше да се блъсне в този камион. (Това за Гунди и рестото ми напомня за подигравките с мита за Краля Елвис във филми като "Истински романс" или "Мистериозния влак".) Имам чувството, че липсват едва ли не само Мария Гигова, и Нешка Робева, с тяхното съперничество, и "Златните момичета" с подражанието на "Флашданс", или Стефан Данаилов и оная Нана, с която пееше "Камоон саваа - комси комси комси коом саа", или новогодишните програми изобщо, за да е картината пълна като "История на съвременността". Но описаното е толкова силно, толкова яко те издърпва в соц-а, че няма мърдане. Спипан си в ъгъла и трябва да носиш здраво, за да издържиш дъжда от юмруци. Днес е едно несвършило вчера. Тежък гнус от евентуалната носталгия. Би могъл да си в положението на онзи, който не се дразни от попфолка, защото не пътува с междуградски автобуси, не се върти в района на гарата, и така - до момента, в който попфолка го намери и не му остави място за бягство. Би могъл да си от онези, които като редакторите на "Егоист" мислят, че са изстреляни в извънземна орбита и че съвременността е "Орбитъл". Всички те могат само да се изненадат. Да се шокират - не, защото Борис Минков от "Животът в очакване на портокаловата топка" не е шокиращ автор. Не и колкото Борис Минков от "Ловци на балади или Scerzo cantabile".

"Животът в очакване на портокаловата топка" е съвременен билдунгсроман. Донякъде преобърнат билдунгсроман. И в него се разказва за инфантилното разказване. Той е изключително наситен с детските митове на соц-а и на пост-соца, но все пак митовете на провинциалното дете. И ако нещо може да се види като дразнеща подробност, наистина често срещаща се в текста дразнеща подробност, това е, че всички - от автора до последния герой - са непоправими инфантили. Инфантили с инфантилни мисли, които изразяват с инфантилни думи и ги дирижират с инфантилни телодвижения. Хуморът от тази перспектива е мрачен, макар че в действителност разчита на наивизма.

Но какво е прозаикът? Не е ли преди всичко един експерт по стила, играч, чиято топка са фразите на героите и на автора? Борис Минков винаги се е старал върху стила си. Нещо повече - като критик за него е било достатъчно да обвини някого в слаба тренировка по отношение на стила, за да приеме, че цялата книга не струва пет пари. Затова и играта на ирония със социнфантилизма, с нашенските мъдрости и правила, които са наследство, е игра на стила. Разказвачът се прави на наивен, на пич, на интересен точно както и героите в своите опити да се изфукат, или впечатлят, или изглеждат не това, което са.

В "Животът в очакване на портокаловата топка" има чудесни познания за тривиалното просветление, свързано с всекидневните чувства, с всекидневното желание за чудо, за сблъсък с нещо, което винаги ще е чуждо. Достатъчно е да спомена това, че всеки, в когото се влюбваш, в един момент започва да носи едно и също име - името на първия, когото си си въобразил, че обичаш. И т.н. Роман за суетата, за комплексираността от какво ли не. Героите са комплексари и ми е доста трудно да кажа, че авторът ги обича.

Мисля, че най-доброто определение за романа на Борис Минков е една реплика на героинята му, влюбената в тениса и в Мартина Хингис Ида. "Аз играя на амортисьори, особено срещу по-големите. Това е, когато ти бият силно, а ти не трябва да се силиш и затова връщаш леко, за да объркаш противника и да му развалиш играта". Един роман, който прикрива амбицията си, който е пестелив откъм модернистични похвати. Защото иска да ни разкаже историята на съзряването. Това е съзряването на две момичета, но без съмнение и постоянния опит за съзряване на техните родители.

И ако именно тя не се превърне в събитието на българската литература за годината, това ще означава, че съзряването в рамките на литературните ни институции пак не се е състояло. Не че то би могло да се извърши като революционен акт. Но оценяването или недооценяването на книги като тази на Борис Минков със сигурност би било признак за нещо по-цялостно. Лично аз смятам, че през последните години рядко се е появявала толкова силна проза, която да не използва експортни етикети. И че ако имаше национална награда за литература, той би трябвало да я спечели. Ако ще и в пет сета, но да я спечели.

 

Йордан Ефтимов

Борис Минков, "Животът в очакване на портокаловата топка", редактор Антония Колева, С., "Балкани", 2001, 155с.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник