Брой 29

Литературен вестник

12-18.09.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ДЕБАТ

Преподаването на български език и култура в странство, или как националистичните митове се опитват да преборят посткомунистическата реалност

Георги Минчев

 

Краткият текст, който искам да представя на уважаемата аудитория, е текст по-скоро описателен, отколкото аналитичен1. По две причини. Първо, защото малкото време, с което разполагам, ми позволява едва да посоча някои от проблемите, с които се сблъсква лекторът по български език в чужбина. И второ - защото анализът на съществуващата кризисна ситуация надали е по силите само на един човек. Към всичко това трябва да се добави липсата на сериозен дебат върху състоянието на онзи дял от хуманитарното знание, наричан по привичка "българистика" и по традиция разглеждан като част от славянската филология; дебат необходим, според мен, особено през последните десетина години, когато стана толкова видима нуждата от пренареждане на ценности, смятани доскоро от много колеги за "твърди" и "непоклатими". Може би изрази като: "проблеми"или "кризисна ситуация" не са в хармония с приповдигната атмосфера на Роженския събор, но нека те не се схващат като отрицание на днешната празничност, а по-скоро като желание този празник да продължава и в бъдеще и на него да участват следващи поколения българисти и слависти.

Все по-често се закриват лекторати по български език в чуждите университети. И по всяка вероятност ще продължават да се закриват. Погледнат през тесния процеп на "националната кауза", този процес е доста обезпокоителен. В по-широк славистичен контекст обаче нещата изглеждат по-различно. Закриват се не само лекторати по български език и специалности българска филология, но и цели славистични катедри. Както в Европа, така и в Америка. В най-общи черти разпадането на изглеждащия в миналото монолит преминава през няколко етапа и има своето историческо основание. Възникнала в началото на XIX век като наука, изучаваща голямото семейство на славянските езици и култури, младата филологическа дисциплина скоро се превръща в примамлив обект за различни идеологически доктрини. Панславизмът и австрославизмът се опитват да използват идеята за славянската общност за политически цели - манипулиране на отделни народи в рамките на собствените многонационални империи, както и печелене на сфери на влияние сред славянски етноси извън собствените граници, преди всичко на Балканите. На тези процеси обаче се противопоставят идеологиите на част от революционните елити, използували между другото и славянската идея за създаването на свои, "славянски" национални държави, възникнали след разпадането на Турция, Австро-Унгария и Русия. В такъв момент е естествено в този дял на хуманитарното знание да вземат превес центробежни процеси, изтласкващи на преден план "своята", "родна" наука за сметка на абстрактни и дори вредни (от гледна точка на националните идеологии) конструкции, описващи и изучаващи общото наследство. За втори път филологията се оказва пленница на политическите реалности, или ако разширим метафората - тя се превръща в слугиня на собствените си деца - бохемистиката, полонистиката, русистиката, българистиката... Нека си послужим с пример от историята на Софийския университет "Св. Климент Охридски", макар че подобни процеси се наблюдават и в други славянски страни. Съществуващият днес "Факултет по славянски филологии" няма много общо със славянската филология. Такава специалност наистина съществува, но тя е маргинализирана и може би не би било лошо да се помисли дали факултетът да не се преименува на "Факултет по българска и други, по-маловажни филологии".

Още по-христоматийно прегледен изглежда третият етап на алианса между наука и идеология. След Втората световна война в страните от източния лагер се налага един модифициран модел на панславизма, който условно може да бъде наречен "съветски панславизъм", характеризиращ се с доминиращо присъствие на руския език и култура във филологически катедри, където се изучават и други славянски езици. Посоченият модел съществува в тиха конкуренция с националните филологически идеологеми, чието развитие и поддържане се възприема като протест срещу официално налаганата идея за братството с великия източнославянски народ. Излишно е да се добавя, че тези поредни изкривявания не носят нищо добро за науката, ако я разглеждаме в кантианските категории за знанието като област, в която се осъществява безкористно търсене на истината. На Запад пък бумът на славистичните изследвания е пряко свързан със съществуването на Берлинската стена. Парадоксално е, че в ред европейски и американски катедри се настанява сходен панславистичен модел - изучава се на първо място езикът и културата на най-големия, интересен (и опасен) славянски народ, а останалите - по-малко интересни сателити се маргинализират и заемат място в учебните програми в графата "втори славянски език".

Промените през последните десетина години показаха колко вреден е бил "бракът по сметка" на люшкащата се между глобални и националистични доктрини филология с идеологиите. Падна стената, разрушиха се и темелите, оправдаващи изучаването на славянските езици и култури по начините, по които това е ставало досега. Славистиката (и в частност българистиката) се оказаха неподготвени за новата реалност най-вече поради споменатата по-горе липса на критичен дебат, който би очертал научното поле на изследване и би сложил една по-рязка граница между научно и паранаучно дирене. Процесът на маргинализиране продължава. Той може да бъде описван и по-надълго, в случая обаче ще се постарая да го илюстрирам с реални ситуации, в които попада лекторът по български език в чужбина.

След изморителна, често няколкогодишна борба, която включва най-различни конспиративни стратегии и лични връзки в български институции и чужди университети, немладият вече наш филолог най-после е назначен за лектор по български език в чужбина. Оттук нататък той може да избере два пътя. Широкият път започва от презумпцията, че да се преподава на чужди студенти български език е лесна работа. Особено ако си доцент или професор. Влизаш в час, повтаряш до втръсване "това е стол" и "това е маса", а през останалото време пишеш на спокойствие свои гениални трудове и се оглеждаш по околните катедри с надежда да убедиш ръководителите им да ти дадат постоянен щат. Понякога краят на широкия път довежда до наместване на лектора в тамошните структури, но и до закриване на лектората. Възпитан в националистичната филологична школа, той (ако, разбира се, не е съвсем циничен и печалбарски настроен), не иска или не може да разбере, че езикът и културата, които преподава, не са чак толкова важни, а самата местна славистична катедра стои някъде на опашката в университетската класация и се бори за собственото си оцеляване. Участниците в лектората са не повече от 5-6 случайно попаднали там млади хора без мотивация, вторият семестър половината от тях се отказва и обучаващият остава на практика без обучаеми. Той не търси вината в себе си, не се опитва да разбере другата ситуация, често не научава и другия език, не събужда в студентите интерес, а започва да мърмори, загръща се в плаща на собственото си величие, самоизолира се и... помага колкото може за приближаването на логичния край, т.е. край на лектората.

Тесният път предполага по-друга нагласа. В началото му също стои убеждението за изключителността на собствения език и култура. Ако обаче малко от малко е склонен към рефлексия, избралият този път лектор бързо схваща, че трябва да изработи друга стратегия, ако не иска да загуби и малкото студенти, записали се да учат български език. Трудностите, които трябва да преодолява, могат да се обособят в две групи: "тамошни" и "нашенски". "Тамошните" са най-често следствие на споменатата по-горе криза в славистичните катедри, както и на не собено положителния имидж на България и родната хуманистика в странство2. Борбата за оцеляване води до остра конкуренция между отделните специалности - борба за часове, за щатове, за средства за изследвания. Естествено е лекторатите и специалностите, в които се обучават по-малко студенти (а като правило българската филология е между тях) да са в губеща позиция. Битката за души и влияние се води с лекторите по други славянски езици, най-често възпитани в сходни романтично-националистични школи и е доста трудна, особено ако нашият преподавател не може, подобно на своите колеги, да предложи атрактивни семинари, специализации, летни школи или други форми на "научен туризъм" за студентите си в България. Но често спънки идват и от страна на местните преподаватели. В повечето катедри съществува един много особен феномен, нещо като "вторичен национализъм". Тамошните слависти, в зависимост от предметите, които преподават или в зависимост от емоционалните си предпочитания към определена страна, култура и език, оформят малки, но влиятелни групи, лобиращи в полза на бохемистиката, полонистиката, кроатистиката, сърбистиката, македонистиката. Чуждестранните българисти са най-често аутсайдери - потиска ги лошият имидж на страната и митовете за науката, развивана в тази страна, понякога и лошата им осведоменост за ставащото у нас, а защо не и по-слабата им подготовка в сравнение с русистите или "средноевропейските славяни"? Лекторът, дори да иска, не може много да направи. По ред причини - напр. защото е заварил хаос, оставен от предишни сънародници, избрали описания вече "широк път".

Но нека приемем, че лекторът не се предава. Опитва се да лобира сред колегите, да създава мотивация на студентите. И тук се сблъсква със стената от "нашенски проблеми", които съвсем не са само продукт на днешната стопанска криза, а по-скоро са породени от криза на националната идентичност и липса на общ българистичен проект, обединяващ усилията на специалистите. Не ми се иска да говоря и за конкретните трудности, породени от хаоса на връзката лектор - институции, с които той би трябвало да поддържа връзки: МОН, културните служби към съответните посолства, университетите, провеждащи летни семинари по български език. Това са болки, известни на всеки опитващ се да работи лектор. Дълго може да се говори за липсата на каквото и да е звено за изпращане на научна литература в чужбина. Така в новосъздадени лекторати (колкото и да е парадоксално, в някои страни се откриват и такива) преподавателят е принуден да преподава филология без книги по филология. Могат да се описват комични ситуации за студенти, получили покани за летни семинари няколко дни преди семинарите да започнат и т. н. Изготвянето на един "каталог на липсите", на това, което в българистиката го няма, едва ли би променило особено ситуацията. Затова в края на този текст бих искал отново да се върна към несъстоялия се дебат върху тази област от хуманитарното знание. Няколко са според мен групите въпроси, но които би трябвало честно да се потърси отговор.

Следствие от глобализацията е изтикването на малките езици и култури в периферията на реално случващите се в науката неща. Позицията на обидения и пренебрегнат малък народ, който обаче е с "древна и млада култура", е предварително обречена позиция. В този смисъл преподаването на български език и култура би трябвало да се свърже с по-големи културно-исторически общности или да се разположи в по-широк географски ареал, представлявал или представляващ в момента някакъв интерес: напр. старобългарската култура като част от византийско-славянската православна общност или антропологичните, етноложки и етнически процеси на Балканите.

Би трябвало да се замислим също така доколко т. нар. българистика е наука и къде преминава границата между преподаване/ изследване и пропаганда на "своята" култура. В другите славянски страни, независимо дали са в криза или не, този въпрос е отдавна решен практически. Научните и преподавателски усилия (колкото и специализирани да са понякога) в една или друга степен обслужват "националната кауза", или казано по днешному - помагат за изграждането на положителен имидж на държавата. Държавните институции поддържат добре изградени мрежи, подкрепящи усилията на лектори, преподаватели, учени. В повечето славянски странни съществуват организации, като Матица Српска или Matica hrvatska напр., които се специализират в изпращането на литература в чужбина, поели са в свои ръце организирането на летни курсове по съответния език, конференции, обучение на лектори...

У нас това го няма. Липсва организация, която би изпълнявала и координирала една добре обмислена национална, държавна стратегия за подкрепата на българистиката. А последните промени в статута на лекторите по български език в чужбина показва до каква степен съответните институции са незаинтересувани към защитата на собствените си интереси. Защото едва ли е необходимо да се повтаря баналната истина, че в епохата на глобализация, имиджът на отделната страна (особено ако тя не е особено голяма) се изгражда най-вече на базата на пропагандирането на нейната култура.

Едва ли този текст ще промени с нещо отношението към българистиката и преподаването на български език, литература и култура в чужбина. Подобна дейност влиза в графата "финансово губеща" и надали в скоро време ще се намери държавна институция, която да разбере, че дейността е наистина "губеща", пари не дава (и не може да даде), но е важна част от една по-обща, все още недобре премислена и нереализирана национална стратегия, зад която би трябвало да стои държавата. Напук на либералните доктрини и раздържавяването на всичко възможно, а дори и на невъзможното.

 


1 Съкратен вариант на този текст беше прочетен като доклад на Кръглата маса, посветена на състоянието на българистиката по време на Общобългарския събор "Рожен 2000".горе

2 За тези проблеми споменавам накратко в едно кратко представяне на Катедрата по славянска филология в Лодзкия университет (Полша), където бях лектор по български език в продължение на 6 години. Вж. G. Minczew, Slawistyka łódzka - "stara" i nowa", "Tygiel Kultury", 4 - 6 (64 - 66), 2001, 223 - 225.горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник