12-18.09.2001
Год. 11
СЦЕНА
За гледната точка към комичното
Може да се каже, че най-големите постижения на българската комедия в исторически план са в областта на сатиричната комедия, където са постигани и емблематични примери за единение между нашия тетър и неговата публика - спектаклите по възрожденските комедии, "Големанов" от Ст.Л.Костов, "Сако от велур" от Ст.Стратиев, "Човекоядката" от Ив.Радоев и др. Амбициозното начинание на Видинския театър - Първи фестивал на балканската комедия е възможност да бъдат проследени най-новите тенденции в съвременните български постановки по комедийни текстове. Доколко е запазена или видоизменена традиционната характеристика на българския комедиен спектакъл и как се ситуира той днес в контекста на балканската комедия. Показаните постановки очертаха няколко основни посоки на театралния възглед за комичното.
Възстановката на театралния спектакъл с препратки към театралната стлистика на определен тип театър е характерна за "Ловчанския владика" от Теодоси Икономов в Сатиричен театър, София. Режисьорът Николай Поляков вмества оригиналната ремарка в действието (четена от Николай Бинев) и тази неговата авторска намеса в текста е много добро хрумване. Използвайки опитни комедийни актьори като Пламен Сираков, Мартина Вачкова, Тодор Близнаков, той постига възстановка на комедийния спектакъл от възрожденски тип без съвременен адрес. Живо с цялостния си ритъм, с комедийния ефект на геговете и различните хрумвания, това решение има театрален потенциал - възможно е да се постигне повече по посока на изобретателността и комедийната фантазия в самата фарсова игра.
Спектакълът на Видинския куклен театър "Спомен за Петрушка" по музика на Стравински, сценарий и постановка - Яна Цанкова, е също своеобразна възстановка - на театралната стилистика, характерна за руския символизъм от времето на Стравински, чрез която е изведен съвременният адрес. Използвано е съчетанието между жив актьор и кукла (марионетка, петрушка и др.) в един много жив и въздействащ вариант - бурлеска, пантомима, маска, жестова партитура - трагикомична гротеска чрез средствата на танцовия театър. Прекрасната сценографска работа на Силва Аврамова и Васил Рокоманов извеждат до голяма степен посланието чрез визията на спектакъла. Съвременният смисъл на този спомен за Петрушка отвежда към участта на човека на изкуството в неговата трагичност - конфликта с материалното, със средата и със самия себе си.
Друг вариант на прочит на комедиен текст на този фестивал е иносказателният. Във "Филоктет" от Любиша Георгиевски в Пловдивския театър авторът избира да пренесе актуалното послание чрез митологическата структура. Това вече само по себе си предполага интелектуален тип ирония като ключ към театралното решение на пиесата. Режисьорът Борислав Чакринов тръгва в съвсем различна посока и избира пародията като театрален език. Тя гарантира по-голямата зрелищност на този донякъде вторичен текст, който крие в себе си опасност от статичност. Така решението му битовизира един материал, обърнат към мита. Свидетели сме на това, че силният актьорски състав на този спектакъл - Стефан Попов, Петър Тосков и Симеон Алексиев внася своята "корекция", като въвежда интелектуалната ирония - особено в изпълнението на Стефан Попов - като своя гледна точка към текста.
Иносказателността е театралният ход и в спектакъла на Силистренския театър. "Направи нещо, Мет" от турския автор Азис Несин е сложен драматургичен текст, в който авторът изразява своя интересен поглед от гледната точка на една различна култура и религия към традиционни за европейския модернизъм идеи, поставя екзистенциални и философски въпроси в духа на Стриндберговата драматургия, екзистенциалистите и дори абсурдистите. Режисьорът Стефан Стайчев смесва иносказателността на интелектуалния диспут с пародията, както и с непрестанно влизане и излизане от един тип "високо" преживяване, което достига до патетика. В този смисъл сложността на самия драматургичен материал е преекспонирана в неговия прочит. Спектакълът респектира с опита да се разширят границите на комичното към една по-висока степен на интелектуален диспут.
Третата посока, в която е търсено комичното, е представена на фестивала от поглед към съвременната действителност в нейната актуалност и конкретност. "Полковникът птица" от Христо Бойчев има вече доста голяма сценична история, но за разлика от повечето постановки, тук се срещаме с един нито фарсово-комедиен, нито битово-реалистичен прочит на текста. Изненадващо е, че тази пиеса, която е работена до голяма степен в абсурдистката логика, е видяна от режисьора Димитър Игнатов (на сцената на Видинския драматичен театър) в поетико-романтична светлина. Режисьорът се връща към типичната за 60-те години метафорична стилистика - паното с изображение на икона, свещите, издигането на бебешката количка на финала и прожектирания върху всичко това сняг. Акцентът е поставен върху въздействието на атмосферата като все по-силно зазвучават към финала меланхоличните нотки. В работата с актьорите е акцентирано върху ансамбъла.
Може да се каже, че финалът на Плевенския спектакъл по пиесата "Селото на таласъмите" от Димо Дешев има сходно решение с финала на "Полковникът птица". Фарсовият хумор на пиесата намира едно игрово клоунадно решение в постановката на Пламен Панев. Към живия и на места изобретателен хумор постепенно се включва една лирична линия, докато на финала стилистиката рязко счупва изградената до този момент логика на спектакъла, за да зазвучи зловещо чрез средставата на театралната метафора. Внушението за обреченост, което навява този финал, напомня метафоричния подход на режисьорските решения от 60-те години, когато обаче посланието беше насочено срещу затварянето на националния етнос към света, докато тук посланието звучи срещу отварянето му към него и навява носталгия по идеализираното "капсулиране" на българския модел.
Като цяло показаните спектакли очертаха своеобразна картина на съвременния български поглед на нашия театър към комичното - отказ от характерния актуално-сатиричен подход, както и слаба ориентация към игровото начало, което е характерно за нашата театрална практика. Откриваеми са носталгични нотки, склонност към меланхолия и лиризъм. Вероятно това има общо със състоянието на духовните нагласи сред голяма част от хората, които създават днес нашия театър.
Гостуващите от балканските страни театри се представиха на този фестивал със "Странната история на господин Павличек" от Димитру Соломон в театъра в Гюргево - политически фарс, постановка на българския режисьор Первели Николов и игровите спектакли на театър "Сатирикус" от Кишинев, Молдова - "Майстора и Маргарита" по Булгаков, постановка - Александър Греку и на Драматичния театър от Зайчар - "Женитба и Удадба" от Йован Попович, режисьор - Владимир Лазич.
Те допълниха липсващите в българското представяне жанрове на сатирата и жизнерадостната игрова комедия. В този смисъл този международен форум даде възможност да се прояви до голяма степен разнообразието на гледните точки към комичното в съвременната балканска ситуация.
Комичното е начин да се осмисли света, както и начин да се свали високото и станало то достъпно, да се поиграе с него. Мисля, че този нов театрален фестивал дава един много добър повод за срещи на театралните творци от Балканите - място, което толкова се нуждае от смях. Смехът на човека от Балканите винаги е изразявал склонността му да принизява, разрушава и преодолява реалностите на живота, които често се изправят срещу него.
АНА ТОПАЛДЖИКОВА
