Брой 31

Литературен вестник

26.09-2.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ФОНОГРАФ

Отгласи от музики летни

Триград - Слънце и Луна

 

Шест следобед и ние пристигаме. Вече има доста коли и за щастие нещата май току-що започват. Аз съм ужасно изнервена. Вече съм ходила в Триград преди две години и съм влюбена в това място, но знам какви хора предстои да се съберат - най-лудите, от тези, дето се заразяват едни други с лудост - и започвам да си представям истински ужаси от тая скала и от оная скала.

Все пак се сещам да обърна една гроздова. Всички сме на паркинга пред пещерата Дяволското гърло, оживлението е голямо. Има всякакви хора. Почти всеки е изненадан от познатите, които вижда. Или е страно, че са решили да дойдат, или пък не съм ги виждала от години. Има и хора с вили в околните села, които са решили да отскочат да видят за какво става дума.

Петък е и повечето хора пристигат сега, и продължават да пристигат. Валя Балканска запява. На човек не му остава нищо друго, освен да покатери погледа си по страшните скали и да го забучи в небето. Слънце. Брат ми все още не е пристигнал. Пристигат разни стопаджии - брат ми още не бил тръгнал от София, разбрали те, докато още имали обхват на телефона. От сцената се чува някакво броене, тактуване. Опит за въведение в българската народна ритмика. Малко хора се престрашават да отговарят на подадените фрази. Оказва се, че това е представянето на утрешния уъркшоп.

Започва "Исихия" и аз забравям за брат си и отивам по-наблизо до сцената, издигната между двете капанчета. Вече пада здрач. На отсрещния стръмен склон някой започва да пали огньове. И аз си казвам да, започна се, лудите започнаха да правят глупости, ще подпалят ждрелото, ще разрушим света... Но "Исихия" спокойно продължават да изграждат своя свят и огньовете стават повече, но някак организирано, не по стечение на обстоятелставата, около вятъра, например. И на склона се образуват Слънце И Луна. Луната вече се вижда и в небето.

Софи Тибо изпява Делю Хайдутин прекрасно, като истински. Гласът й е невероятно мощен. После пее едни минимал парчета. Адски интересни, нещо а ла Бьорк, но много изчистено, а и много изнервящо, ако човек иска да чуе нещо с развитие.

Шотландецът Джеймз Макдоналд засвирва на своята гайда и всички на паркинга започват да подскачат почти като в Lord of the Dance. Много е хубаво, но на мен ми се струва прекалено кратко. Започвам да усещам някаква забързаност като че ли... всеки момент очакваш да приключи концертът, не защото е дълъг, напротив, просто защото вече си чул почти всички изпълнители, обявени в програмата.

Свършва и пускат електронна музика. Много тежка в сравнение с всичко чуто до момента. Момчета и момичета от околните села я поемат, аз продължавам да чакам брат си. В един момент с тези, с които сме се намерили, решаваме, че е време да си търсим полянка за сън. Ние сме на чували. Нямаме фенер. Голяма глупост от моя страна да забравя големия черен фенер, но все едно. Тръгваме нагоре по пътя. Около нас има и други, които отдавна вече са започнали да си търсят места и да се разхождат далеч от паркинга. Казваме си здрасти в тъмното, някои спират да си говорят. А ждрелото изведнъж се разтваря и стапя. Вече сме в една много по-мека местност. Около шосенцето е пълно с палатки. Но ние още не спираме, май някой знае, че по-нататък има по-готина полянка. Намираме я точно срещу хижата. Полянка зад врата. На кого му пука. Важното е, че е равна и там вече има палатки и огньове. Това ще да е нашто място.

Малко хора успяват да спят. Студено е и някой говори през цялото време за вождове и кметове.

После сутрин. Слънце. Брат ми е пристигнал. Още много хора са дошли. Бавно избираме къде да си оставим багажа, бавно се мием в хижата и бавно слизаме към паркинга да пием кафе. Повечето хора изглеждат доста будни. Аз определено не съм. И след дългата опашка за двойно кафе и кола, пак не знам точно къде съм, но това си има други обяснения. Няма афиши, стрелки или глашатаи, които да ни кажат какво ни очаква през този ден и ние тръгваме надолу по ждрелото в търсене на вир за къпане. Намираме един-два-три и намираме един тип, адски навит, по бели гащи, дет се казва, ама и по риза, и той ни качва на един камион в каросерията и се отправяме нагоре по един невъзможен път към Чаирските езера. Пътуваме доста дълго, някои подскачат, мяткат се. Аз съм се вкопчила през цялото време в предната преграда и се чувствам като на кон. Накрая стигаме. Когато слизаме към ждрелото след няколко часа покрай блатистите езера, разбирам, че най-после съм усетила магичността на Родопите.

Долу при хижата вече е минал урокът на шотландеца. В момента разучават сложни български хора. Няколко момчета от "Исихия" свирят съпровода на тъпани и гайди. Включвам се и оставам там. Танцувам някакви хора до безкрай. Малко хора са сигурни в стъпките, но всички са ухилени до уши. Едно момиче решава, че иска да танцува точно до мен. После редът се разваля, нови хора, те не спазват стъпката, аз също губя ритъм, но нито аз, нито те се отделяме от хорото. После то се извива и около огън. Урокът е свършил отдавна. Искрите от големия огън летят към луната. В един момент усещам, че цял ден нищо не съм яла. Нищо. И сега не ми се яде, но ако не хапна сега, след два часа няма и да има какво. Вече е дванайсет. В хижата дават на мацката пред мен последния омлет. Няма шишчета, нито салата. В кръчмата Дяволското гърло предлагат агнешко чорба и салата. Изяждам ги. Няма вече хора. Пускат DJ-и. Много хубава музика. В един момент спира. Някакъв местен заплашил, че ако не спрат молитвата, от Корана нещо лошо им се пише.

Никой не спи. От време на време хора се разхождат до селото за цигари или сокове, може и за мента. Пред кръчмата Дяволското гърло Дари е стоварил подвижната си сцена и импровизиращите си приятели. Хаос и хепънинг до насита. Звукът идва от самото дяволско гърло. Дрън на тенджери и лъжици. Китари и компресирани гласове. В един момент микрофонът спира - той е на батерии. Но тенджерите продължават да дрънчат и тъй като Тони и Тони са неистови, всичко продължава. Някой намира батерии. До микрофона се приближават още хора и всичко продължава адски дрезгаво и привлекателно.

От езерата сме купили каракуда. Печем я на огъня върху истински керемиди. Има вкус на блато и се топи в устата. Вкусно е. Тази нощ имам нужда от палатка. Когато я намирам, влизам в нея и чувам пиянски чичковски глас. Това е собственикът на полянката, който горко плаче за нея. Таковали сме й били майката. Как ще си храни кравите. Наистина, не се бяхме замислили. Но полянка с врата прилича по-скоро на прост двор, а не на храна за кравите. С него е местното дребно ченге, което успява да го събори и да го отнесе със себе си към селото. Може да се спи. Колко хубаво.

После идва сутрин. За всички. Палатките се събират. Всеки поема своя маршрут. Към морето. Към следващ събор. И към София. Ние първо тръгваме към Гела. Там трябва да има надсвирване с гайди. В нашата група има двама гайдари. Български и шотландски. Щони и Джеймз. Имаме си и певица - Софи. В микробуса шотландецът разказва смешки. Адски забавно. Неочаквано. Всяка следваща го запалва да разкаже и друга. Разяснява вицовете, ако види, че не сме схванали нещо - добре е нещата да се оценяват от всички. Почват и разговори за Шотландия и Франция - езици, гайди, що е това келтско и кое си е просто арабско средновековно. В Гела мирише на кебапчета. Хората са опнали едни софри на земята и са се излегнали на една старана. Не се виждат гайдари, но затова пък родопските хълми, които се виждат наоколо, са невероятни. Шотландският гайдар е ужасно разочарован, но не и изненадан. Става ясно, че и в Шотландия е същото. Навсякъде е едното и същото. Истинските неща трудно си остават такива. Французойката е отегчена, а Щони се надсвирва с един дядо и внука му. Получава се нещо, и то благодарение на Щони. Той е толкова предан в диалога си с двамата родопчани, че те започват да се заиграват и става все по-интересно. Разбира се, ако човек е способен да се концентрира върху техния звук, изолирайки кръшния оркестър на събора.

Време е да си тръгваме, а голямото хоро сега се завива. И е наистина голямо и магнетично. Музиката няма значение, просто невероятното движение на хората ведно от само себе си не защото така трябва, или защото са се подготвяли цяла сутрин, просто това е естественото движение на тези хора. Страшно привличане и страшно колебание, щом осъзнаеш какъв звук ти дава ритъма. Дори и Джеймз изпитва желание да се включи, но го е страх от слънчев удар.

На връщане той ми разказва за шотландските разказвачи на приказки. За авнагардните и за традиционните. Разказва ми и за своя учител по разказване на приказки. Разказва ми и приказка. Той е един от последните разказвачи на приказки в Шотландия, които следват традицията. Искам да го слушам още два дни. Той също иска да ми говори още много. Иска и да пее и да свири. Иска да излива непрекъснато нещо от себе си, и не само заради себе си, просто знае, че то е добро и за другите. Шотландски маг.

Останалото е пътят до София през язовир Антон Иванов, след който Родопите рязко свършват. Цветовете рязко се сменят. Всичко става нереално. Прилича на блед спомен. Отвътре се чувствам неимоверно тучна и зелена, а лицето и кожата ми избледняват. Отвъре съм пълна и отворена. Отвън ми е все едно.

 

Ида Даниел 

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник