Брой 31

Литературен вестник

26.09-2.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

СЦЕНА

Камен Донев: Нуждаем се от обективност и добронамереност

 

Камен Донев- Може ли да се каже, че винаги пишеш една и съща пиеса, връщайки се към едни и същи неща?

Напротив. Обичам да се връщам към нещо отдавна нахвърляно тогава, когато усетя, че с нещо мога да го обогатя. Не продължавам нещо започнато или някаква намислена идея само заради това, че трябва да бъде завършена. Някои неща престояват две, три, дори четири години. Но определено не пиша една и съща пиеса. Например последните ми две-три неща нямат нищо общо с първите ми текстове. Те са прозаично-поетични, концентрирани са върху някаква човешка история, върху нещо, което наистина се случва с някакви хора. Гледам да бягам от абстрактното в лошия му вид, защото смятам, че когато човек е безпомощен и безсилен да направи нещо, той намира убежище в абстрактното, в неразбираемото, в малко "по-сложното". Колкото по-просто, по-човешко и истинско е нещо, толкова повече ме привлича. Не знам дали е от възрастта или е нещо друго, може би се влияя по някакъв начин от някакви хора, от големите писатели, които харесвам. Но определено не пренаписвам една и съща пиеса.

- Въпросът ми беше за идентичните теми и идеи в твоите пиеси, баналното, ежедневното, абсурдността на бита и то в съвременен български контекст.

Да. В този смисъл, да.

- С какво те привличат тези неща, за да се захранваш непрекъснато от тях?

Не знам. Обичам да възприемам всичко като музика, било то диалог или някакво действие, което описвам, или монолог, или пък някакво движение на част от тялото. Отнасям се към него като към музика. За мен няма значение географията. Дали една история ще се занимава с бита, дали ще се случва в Америка, или на някоя обикновена европейска гара, или в ресторант, за мен няма значение. Важното е да извлейка от този бит, от реалната истина някаква мелодия и музика. Колкото по-силно ми зазвучи тази мелодия, колкото повече я разгръщам в една симфонична форма, толкова по-благодатен е за мен този сюжет, тази история, дори да е битова, дори да е на съвсем елементарно ниво. Не намирам нищо лошо в бита, защото ако си даваме сметка, много от нещата тръгват именно от бита. Много от големите истории в киното или в театъра тръгват винаги от бита. Битът е в основата на всичко. Каквото и да прави човек винаги изхожда от бита дали е доволен, или недоволен от него, дали иска да го смени, дали иска да си повиши социалното положение, в основата е винаги битът. Никога няма да погледна бита от гледна точка на хората, които пишат за НЛО, например, или които го възприемат като злободневна тема, повод за смях или празно хихикане. Битът съдържа много комизъм и много трагизъм, защото е зареден с очакване, с надежда, с истина и с конкретни неща, които не са маловажни и човек трябва да ги оценява. Чехов е много битов писател наред с всичко друго.

- Мислиш ли, че иронията и пародията, фигури, които ти много често използваш, са единствено възможният подход към нашата действителност?

Много обичам да използвам иронията. Обичам да се подигравам в добрия смисъл с нещата, които ме дразнят. За мен иронията е най-висшето чувство на интелектуално удовлетворение. Обожавам го. Но не тази злостна ирония, която цели да обиди или унизи някой човек. За мен иронията е инструмент. Нещо, което според мен е задължително, защото иначе рискуваме да се превърнем в едни "обозначени" от предметите хора, в хора, подвластни на бележките за парното и тока, на новините и глупавите вестници. Ако гледаме на тези неща без ирония, ще се превърнем в едни измити, кухи персонажи, които плачат и се смеят без да знаят защо. Много се страхувам от такова нещо. Наблюдавам все по-често как българите плачат и страдат буквално "от нула на сто" без да знаят защо. На другия ден се отказват от това, правят си кумири или ги развенчават веднага, т.е. няма стабилност, българинът няма изграден характер, той се люшка. Ако не погледне с ирония на това, което му се предлага и ако не се вземе в ръце и не започне да прави избори - на кое да вярва и на кое не, много скоро ще заприлича на прасе.

- Как би описал "героят на нашето време", респективно на твоите текстове?

Прасето е една добра метафора за съвременния българин. То обича да го хранят, лута се по цял ден из кочината, същевременно е по някакъв начин доволно и агресивно. Това, разбира се, е прекалено елементарно сравнение. За българина мога много да говоря, бих го сравнил с някакъв човек, който дълго е живял в джунгла или в тайга и изведнъж попада в един огромен и много красив град, който обаче живее по правила. И ако не желаеш да се учиш и да се променяш, ще си останеш на ниското сибирско ниво и ще се чудиш защо не ти върви. Проблемът е, че не желаеш да се учиш и да се променяш. Много хора разбират това, но в по-голямата си част хората не са наясно какво им се е случило.

- Може ли да се каже, че в текстовете си огласяваш комплексите на нашето общество?

Да. Искрено желая и се боря затова хората да не се чувстват зле в България и да нямат комплекси. По тази причина не живея никъде другаде. Но не мога да разбера и не мога да простя на българина това, че той е злобен, завистлив и мързелив. Дори да не го казва, дори да не го показва той е наясно със себе си, че е такъв. Колкото и да е глупаво и остаряло може би, българинът няма чувсто за чест и национално достойнство. Възхищаваме се на Америка, на Англия, на Франция, на големите нации. Там е така, защото векове наред там хората са живеели и са се гордеели с това, което правят. Докато ние не се гордеем нито със страната си, нито с това, което можем да направим за нея. Обикновено българите помежду си не се харесват, както и винаги са недоволни от държавата, мразят я, ненавиждат я, гледат да излъжат и да избягат.

- В "Трилогия на уюта" се занимаваш с някакъв балкански феномен на негативното възприемане на света, на имплантирания негативизъм, който така или иначе провокира лошото стечение на нещата.

Да, това е много характерно за българина. Друг феномен на българската психика е това, че искам да имам повече и да го имам бързо. Сашо Морфов веднъж каза нещо, което аз навсякъде цитирам, "българинът иска да забогатее до обяд". Българинът изведнъж поиска да живее като американец или като европеец. Изведнъж поиска да има всичко и да го има бързо, моментално. Това не е възможно първо защото ниската политическа култура на българина не можа да осъзнае факта, че нещата стават с труд, постоянство и обич към мястото, на което живееш. Ако ти не си обичаш къщата и не я поддържаш, ако не влагаш сърцето си в това, което правиш за нея, тя винаги ще бъде един разграден двор и ти винаги ще я мразиш. Другото нещо, което ме кара да пиша, е българският феномен да се правят тотални глупости и после, осъзнавайки това, да се отричаш от направеното. Това са някакви такива внезапни пориви на идиотия, които прерастват в супер крайни фази, след които се събуждаш, "сафирясваш се" и казваш, "как можах да направя това, колко съжалявам", след това се хваща за нещо друго, което е не по-малко глупаво. Това е едно непрекъснато лутане. Няма го това здраво стъпване на земята, за което се пее в старите добруджански песни. Това се е изгубило. В миналото наистина е било така, наистина българинът си е тежал на земята, обичал я е и й се е радвал. Сега е настъпила пълна бъркотия и хаос, хората търсят опора навсякъде другаде, но не и в себе си.

- В какво се заглеждаш най-много?

Заглеждам се във всичко. Стоя на спирката на трамвая, пропускам два-три само и само да дочуя някакъв започнат разговор. В магазина наблюдавам хората, когато пътувам във влакове, самолети. Общувам с хората на улицата. Винаги съм нащрек за това какво си говорят, какво ги вълнува. Редовно ставам свидетел на най-различни невероятни случки по улиците, което за мен е един голям извор на идеи.

- Много те занимава фамилията, рода и то като силно патриархална структура. Какво те тормози в това?

Фамилността е хубава, защото вътре има приети правила. Всички искат да спазват тези правила, но на никой не са му изгодни. Това е патриархалното устройство, в което винаги мъжът командва. Но в съвременния свят нещата вече не стоят така. Едно време децата са били длъжни безпрекословно да изпълняват това, което родителите им нареждат, но това отдавна е забравено. Синовете възстават срещу родителите си. Правилата са разрушени. Точно това разстройване на хармонията ме провокира да се отнеса с ирония. Там, където има правила, има и нещо, което ги разрушава и то ме вълнува повече, отколкото самите правила.

- Фрагментарността на текстовете ти отразяват ли по някакъв начин фрагментарното ни живеене?

Обичам фрагментите, защото напомнят капричиите на Виенявски или Паганини. Те са концентриран, сбит вариант на много разтегливи събития, натоварени с излишна помпозност. Гледам да ги концентрирам, да ги събера в едно хапче, за да станат по-експлозивни, по-въздействащи и от чисто техническа гледна точка да не са отегчителни, нещо като словесни клипове.

- Намираш ли нещо общо между естетиката на пиесите си и естетиката на киното?

Мисля, че нямат нищо общо. За кино пиша по един начин, за театър по друг. Вече имам три неща за кино. Едното го направи Иван Андонов, другото стои и чака да бъде реализирано, защото аз не го давам още на никой и една новела, с която смятам да кандидатствам в телевизията, казва се "Верандата с плетените столове", публикувана в "HOMO LUDENS". Когато се пише за кино, много е важно действието, което се влага, което стои в основата на нещата. Думите се явяват като нещо спомагателно, нещо като патерици на цялото. Предпочитам да правя кино без текст. Искам да правя почти неми филми, не съвсем без звуци, но основното ще е визията.

- Вече направи един безмълвен спектакъл "На нивото на очите". Какво е отношението ти към думите?

Този спектакъл замислях много дълго време. Има много интересни неща, които са интересни сами по себе си, ако не ги чуваш. Ако двама влюбени се скарат и нещата отиват на раздяла и ти ги чуваш, разговорът обикновено е банален. В света паралелно с този разговор се водят още две хиляди подобни. Затова си помислих, че е много по-хубаво, ако ти само ги виждаш и сам си донафантазираш това, което те си казват. Пластиката на скандала, на последната целувка или прегръдка е по-интересен от думите. Ако физическия акт се лиши от думи и звуци, той се възприема по съвсем друг начин. Затова реших да направя такъв спектакъл, който да бъде облечен в музика, да разказва за човешки, банални неща, които се случват всеки ден по един атрактивен начин.

- В съвременния театър вече се говори за екипна работа. Представлението е продукт не само на режисьорската воля, но и на сценографското решение, на текста на предтавлението, който може да се случи дори по време на репетиционния процес като текст happening, не подлежащ на възпроизвеждане извън този спектакъл. Като артист, който е огледал театралната ситуация от всички страни - актьорската, режисьорската, драматургичната - какво е според теб съотношението на силите в българския театър днес?

В България тази тенденция скоро няма да се осъществи, защото все още режисьорът има решаващата дума. На актьорите като че ли така им е по-лесно. Повечето актьори предпочитат режисьора да им наложи своите концепции. На мен това не ми харесва. Предпочитам друг тип общуване. В момента по-важно е актьорите да разберат, че има нужда от друг тип обучение. Българските актьори имат много слаба двигателна култура, имат и много слаби изисквания към себе си. Ако искаш да се занимаваш с добър, стилен театър, трябва да спазваш определена хигиена, не можеш да си позволиш да правиш всичко.

- Като млад драматург очакваш ли някаква целенасочена политика за подкрепа на българската драма?

Не. Откровено не одобрявам човека, който са избрали за министър на културата. Той не се показа никъде и не каза нищо. Говори абсолютно случайни и мъгляви неща. Не е човек, в който бих намерил повод да вложа надежда. Министърът на културата трябва да има ясна позиция какво иска да прави и кого иска да слуша и какво да взема от хората, на които служи, защото всички знаем, че министър значи слуга. Не мога да се оплача. Досега винаги НЦТ са подкрепяли моите проекти. Но това няма нищо общо с това, че липсва целенасочена политика спрямо младата драматургия. Никой не се интересува от това. Културата като цяло не ги интересува. Мен друго ме тормози, казано е "като не можеш да помогнеш, поне не пречи". За жалост в пресата се появяват неща, които аз не мога да разбера. Защо тези, които пишат срещу младата драматургия, знаем какво стана с Елин Рахнев, с Николай Павлов, вече се насочиха и срещу мен, го правят по толкова низък начин. Възприемам истинската, дълбока, обоснована критика, но не мога да преглътна този "наплювателски" тон. Имаме нужда от обективност и добронамереност.

 

Въпросите зададе Мирослава Тодорова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник