Брой 33

Литературен вестник

10-16.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

РУСКИ БЕСЕДИ

За Лосев и за себе си

Аза Тахо-Годи

 

Аза Тахо-Годи (26 октомври 1922 г., Темир-хан-Шура - Дагестан) е световноизвестен руски учен - класически филолог. Ученичка и спътница, муза и съратница на "последния руски философ" Алексей Лосев (1893-1988); наследница и продължителка на неговото дело. Баща й Алибек Тахо-Годи (професор-историк, по националност даргинец) е разстрелян през 1937 г., а майка й Нина Семьонова от личен опит е познала ада на ГУЛАГ. Възпитана в традицията на руската култура, А. Тахо-Годи завършва МГПИ "В. Ленин" в Москва, в който проф. А. Лосев през същата година (1944) е "изпратен" от МГУ; той е определен за научен ръководител на нейната аспирантура. От момента на тяхната среща (октомври 1944 г.) нататък тя е неотлъчно до него до самата му смърт (24 май 1988 г.). Оттогава до ден днешен (буквално: и днес, читателю!) нейна жизнена и творческа мисия е издирването, публикуването, изследването и популяризирането на колосалното по обем и значение творчество на А. Лосев.
Автор на над 300 научни труда и преводи, А. Тахо-Годи е широко известна сред хуманитарната интелигенция у нас. Студентите поне от две специалности - философия и класическа филология - още от I курс се срещат с нейното име. Трябва да добавим, че и немалко български писатели, които са следвали в Литературния институт "М. Горки" в Москва, са били нейни студенти (А. Тахо-Годи в течение на дълги години - от 1962 г. - е и ръководител на катедрата по класическа филология на МГУ "М. Ломоносов"). Един от тези студенти - сегашният председател на СБП Никола Радев - я е изобразил в своя автобиографичен роман "И когато Господ ходеше по земята".
Ако трябва да определим с една дума жизнения и творческия път на А. Тахо-Годи, то тя е "отдаденост" - на Делото, на Учителя, на Любимия. Една от "майките" на руската интелигенция, тя е и един от неколцината нейни свръхавторитети. И още: жена с твърда воля, несломим характер и неизтощима енергия, но същевременно чувствителна и майчински грижовна; предана и самоотвержена, взискателна и великодушна, безкомпромисна и деликатна, самовглъбена и темпераментна, проницателна и мъдра; пазителка на Дома и Огнището. Поемам риска да изразя всичко това само с две думи: Велика Жена.
В навечерието на нейната 79-годишнина нека я поздравим:
"На многая лета, Аза Алибековна!"
Е.Д.

 

Ето, дойде най-накрая времето да си спомня как започна моят нов живот със скъпите за мен хора в дома на Арбат. Тук вече не става дума за документи от минали времена, които самата аз не съм преживявала. Тук аз съм жив свидетел, съ-страдателен приятел, активен участник в общото наше битие.

Макар и съвместният ми път с Алексей Фьодорович и Валентина Михайловна (Соколова-Лосева, първата съпруга на А. Лосев - Е. Д.) да започна през 1944 г., а през 1988 г. да останах сама, на мен ми е трудно и някак си неудобно да си спомням. Може би това е тъй, защото книгата, която се осмелих да напиша, не е за мен, а за него, за Алексей Фьодорович Лосев, а аз само съм спътник на този забележителен човек, макар и да заемам, както казваше той, едно особено място "в иконостаса на неговата душа". Може би пък се дължи на това, че в този дом аз дойдох още съвсем млада, а сега съм над седемдесет и животът тъй бързо премина, сякаш изобщо не го е имало, а е останал само един факт: "Алексей Фьодорович Лосев". Десетките години са в някакъв нагънат вид, свитък, който не може да бъде раздиплен. Това е душевният мой град.

Упреквам се защо не си водих дневник, защо не записвах ден по ден. Ето сега си имам Diarium, в който фиксирам всичко, свързано с А. Ф. И може би поради това, че сега, в този живот, редом с мен го няма А. Ф., то нещата, свързани с него, някак си заместват присъствието му, и като ги отбелязвам, аз непрекъснато си общувам с него - не само в мислите и сънищата си (често ми се явява на сън и даже записвам тези сънища), - а тъкмо в делото. Та нали целият ни живот бе едно общо дело! Той мислеше, диктуваше, записваше, създаваше книгите си, а аз се грижех за тяхното издаване.

Точно това е правила бедната, милата ми (не мога да си спомня за нея без да се просълзя) Валентина Михайловна, моята Мусенка (не можех да й кажа "майко", без да предам родната си майка по кръв, но ето това ласкаво и детско "Мусенка" също бе нещо като заместител на най-дълбоката, майчинска по дух свързаност).

През 20-те години - отдавна отминали - тя със силата на своята молитва и любов, преодолявайки всякакви препятствия, е издавала книгите, които сега тържествено наричат "осмокнижие". Да, тя е знаела що е чудо и след като се е молила горещо и с твърда вяра, е отивала при големите началници, изтръгвайки от тях разрешение за печат. На мен - нищожната и грешната, без да притежавам нито такава непоколебима вяра, нито пък неудържимата й сила на любовта и молитвата (но затова пък - както пише тя в едно от лагерните си писма - "няма тежест, която да не е по силите ти") - също ми се налагаше, макар да бях млада и неопитна (това бе още по времето, когато Мусенка бе жива, но силите й вече не достигаха) да се застъпвам за съдбата на А. Ф., за неговите книги, за работата му.

След кончината й през 1954 г. вече всичко легна само върху моите плещи и аз продължавах, както си му е редът, да обикалям по издателите и висшите чиновници на ЦК на ВКП (б), по министерствата и Академията на науките. Не зная как и с какво ги убеждавах. Може би с младежката увереност в правотата си, може би и с красота (казват, че бях красива), а може би и със странния парадокс - дъщерята на незабравимия за мнозина в Москва Алибек Тахо-Годи, който бе помнен като добър човек, но по някакви причини "враг на народа", - през тези страшни времена не се бои да защищава намиращия се в немилост професор Лосев.

Както изглежда, самата аз не съм осъзнавала всички опасности, които ме дебнеха, когато непрекъснато ми се налагаше да защищавам А. Ф. от хората, притежаващи силата да унищожават. Но на тази страшна сила противостоеше винаги друга - и колкото и да е странно това за 40-50-те години, - добра сила, която отклоняваше опасността и възстановяваше справедливостта. Твърде често тази сила изхождаше от големци, които за мнозина бяха вредни и зли, но същевременно към мен се отнасяха с някаква скрита в дълбината си симпатия.

Много пъти помощ оказваха хора с незначително положение, тайни симпатизанти, скришни читатели на Лосев, които сами се учудваха на изобретателната си смелост.

На Господ Бог или, ако щете, на Съдбата бе угодно да изпрати мен - момиче от една съвсем чужда на Лосев среда, но вече подготвена за друг живот. Та нали ненапразно в едно малко копринено синьо вързопче ми бяха зашили саморъчно направено кръстче. По този начин на мен ми бе приготвен собствен кръст, донесъл ми щастие, свой собствен товар, който - независимо от всичко - бе извор на радост.

Безбройните факти на нашия съвместен с А. Ф. живот - 44 години, в които влизат и десет години с Мусенка (1944-1954), се сливат в някаква пределно наситена, плътна, стегната, пулсираща точка, в един-единствен миг, нераздробим на каквито и да е механични парчета.

Тъй и виждам А. Ф., Мусенка и себе си във вечността, в "неподвижното Слънце на любовта", любовта, която движи светилата.

***

Ето че спомените ме наобиколиха от всички страни. Стига само да започна и вече нямам покой. Аз съм човек на миналото. Бъдещето е винаги неясно и изпълнено с опасности, а миналото е винаги с теб и не можеш да го премахнеш, а даже и Господ Бог не може да направи станалото нестанало.

Да, аз живея с паметта, но с паметта в себе си, а не за всички. Изглежда, че затова е и трудно да се пишат спомени - тях непременно някой ще ги прочете (пък и те тъкмо за това се пишат). Не е важно това, бога ми, че някой ще го прочете. За мен е важно да изкажа, да произнеса поне мислено онова, което се пази дълбоко в паметта и живее с теб ежедневно, еженощно и става настояще, като изтиква на заден план реалното настояще, което често е тежко и мъчително. Аз не съм жизнерадостен човек, не сграбчвам щастливия миг, не се наслаждавам на всеки божи ден. Казвам "благодаря ти, Господи" за това, че ми подари този ден и тази нощ, и макар те да не са безгрижни, но ми ги подари. Може би тази страст към миналото, ставащо настояще, служи като защита от хорските вълнения, които ми се наложи до такава степен да преживея. Но понякога си мислиш: не, малко съм преживяла, Господ ме пожали, срамно е да се оплаквам, щом си спомня за огромното, подарено ми щастие - срещата с Алексей Фьодорович и Валентина Михайловна.

***

Да се звъни на професор Лосев си бе страшничко. Както казват, той е много строг и суров. "Защо тъй закъснявате, госпожице - чух в слушалката насмешливия му глас - нещо май се позабавихте".

През един сумрачен есенен ден аз дойдох на "Арбат" № 33, втори етаж. Позвъних. Вратата ми отвори една дама с ласкав поглед и дълбоки сиви очи, побеляла, висока, слаба, с изтънчени черти на лицето, с горделиво вдигната глава, но едновременно с това някак си излъчваща душевна простота и съвсем свойска. Някакъв ток премина между нас - доверие. Това бе Валентина Михайловна Лосева. (...)

Тапицираната с черен дерматин врата водеше в кабинета, където зад бюрото, също отрупано с книги, които бяха навсякъде - в шкафовете, на дивана, по столовете, - в черно кресло с права облегалка и лъвски глави на подлакътниците, на фона на бялата кахлена холандска печка, седеше един човек с черна шапчица, с очила, обръснат и с лице като че на римски консул или пък на папски кардинал (а всъщност, както ми дойде наум по-късно - това бе облик на човек от старинен руски знатен род) с метнат на раменете тъмносин шотландски вълнен шал (той и сега е с мен).

Сложиха ме да седна срещу него в едно ниско, тежко, официално кресло, останало от някакво учреждение, което се бе изнесло от дома. От тази минута тъй си и седяхме цял живот. Той в своето кресло с висока облегалка, размишлявайки, като поднасяше близо до очите си и се взираше в едни малки листчета от бележник, а същевременно нещо записваше, диктуваше, разсъждаваше на глас, а аз - срещу него, с листа за писане, с текстовете на гърците и римляните, с речници и справочници.

***

Още преди войната, след завръщането му от лагера, на Лосев му е съобщено нареждането от ЦК на ВКП (б) да не се занимава с философия: може с естетика и само с антична митология. Всички са помнели лосевската "Диалектика на мита" и в един глас са решили: митът съществува само в античността и е нещо чуждо за съвременността. Лосев е трябвало да се превъзпита, както тогава са обичали да казват. Той обаче не е имал нужда от превъзпитание - неслучайно е завършил две специалности.

За Лосев философията, естетиката, митологията са плодове на едно и също дърво. Естетиката е наука не толкова за прекрасното, колкото за изразителните форми на битието и за различните степени на съвършенство на тази изразителност, която може да бъде и съвсем безобразна (прекрасно изразеното безобразно), и смешна, и гротескна, и ужасна. Древният мит притежава своята изразителност, а също тъй и философската мисъл на древните. И колкото по-древна е тази мисъл, толкова по-изразителна е тя, т. е. толкова повече тя е естетична.

Ето защо Лосев, завърнал се от лагера, се е потопил в митологическото пространство на гърците и римляните, в материята на тяхната мисъл, в тяхното вечно небе, в техния жив, телесен, дишащ космос, в многообразието от изразителни форми, спотаени в тези космически дълбини.

(...)

И непрекъснато - през 40-те, 50-те години - А. Ф. работи над митологията, над Омир, в който древните времена са събрани от игла до конец. Работел е без каквато и да било перспектива за публикуване, защото никой не е смеел да разреши това (под всякакви предлози - идеалист, война, следвоенно време, няма хартия, отзивите са лоши), но е писал. Когато Юдит (Ю. Каган - дъщеря на философа М. Каган и ученичка на А. Лосев - Е. Д.) го попитала: "Алексей Фьодорович, а на какво се надявате?", той отговорил кратко: "На археологията". След много години ще направят разкопки, а току-виж, ще вземат да ги публикуват. Той е създавал книгите си с упование в археологията.

***

(...) А. Ф. често казваше, че него най-много са го преследвали тъкмо конкурентите във философията и филологията, провокиращи властта с демагогските си вопли за вредния идеалист.

Да, и много стари филолози-класици не можеха да понасят Лосев за това, което даже бе трудно за разбиране: философ ли е, филолог ли е, все с някакви идеи, а защо ли са пък идеите, щом е налице текстът - чети го и граматически го анализирай или пък дай исторически коментар. Идеите много-много не обичаха, особено пък оригиналните. Всичко неразбираемо презрително наричаха "философия". И между другото, знаменитият познавач на гръцкия и латинския С. Соболевски не можеше да търпи тази "философия" и добродушно е упреквал младия Лосев: "Но защо все сте обзети от някакви си идеи?" Но какво да се прави? За Лосев философията и филологията бяха един единен Логос, в който мисълта и словото са неразривно свързани и неслучайно гръцкият, както обичаше А. Ф. да подчертава, притежава повече от шестдесет нюанса на това тъй фино взаимодействие между мисълта и словото.

Бележка: По технически причини, вън от "ръцете" на автора на тези редове, бе загубен записът с монолога на А. Тахо-Годи "За Лосев и за себе си". Като "замяна" под същото заглавие предлагаме на читателите на ЛВ и нашата поредица "Руски беседи" фрагменти от нейната книга "Лосев" (М., 1997, с. 185-187, 191, 219-220, 230-231, 246), които до известна степен съвпадат с определени части от нейния монолог, записан през септември 1998 г. Разбира се, живата доверителност на тона, изповедността, обертоновете на устното слово се загубиха безвъзвратно заедно със записа на уникалния монолог.

Подбор, превод и бележки: ЕМИЛ ДИМИТРОВ

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник