Брой 33

Литературен вестник

10-16.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Най-старата писателска среща в Америка

76-а писателска конференция Bread Loaf или инструкции за употреба на ножици

Димитър Кенаров

 

"Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка." Загадките, да допълня казаното от Оруел, са това, което привлича писателите, а най-привлeкателната загадка е била и до ден днешен си остава писането. Ето защо всеки август, във времето на годишните отпуски и ваканции, когато плажовете във Флорида са претъпкани от студенти, а младите семейства чакат на безкрайни опашки за влакчето на ужасите в Дисниленд, 200 колеги по перо преодоляват прословутия мързел, за да вземат участие в конференцията Bread Loaf.

Тази най-стара в Америка институция от подобен тип е основана през 1926 г. от Робърт Фрост като опит да обедини ежегодно в рамките на няколко дни поети, прозаици, литературоведи и редактори от всички краища на страната. Заветната цел? Обмяната на идеи, стилове, похвати, телефонни номера и в най-добрия случай - договор за книга. Мястото на действие? Няколко къщи тип хижа и кафе-хамбар, разположени сред живописните планини на щата Върмонт. Много народ е газил тревата тук: Фланъри О’Конър, Труман Капоти, Айзък Айзимов, Джон Ъпдайк, Тони Морисън. Списъкът на поетите също не отстъпва - самият Фрост, Теодор Ретки, Марк Странд, Уилям Мередит. В дадения случай имената са важни, защото, както вече казах, писателите са суетни хора и обичат да бъдат споменавани.

През 80-те години започват да се носят слухове, че в Bread Loaf се събират не за да разискват някакви литературни загадки, а чисто и просто да се наслаждават на съвсем реален живот. Нo Bed Loaf както тогава обичали да се шегуват помежду си в конференцията, сега е превърнато в едно от най-важните литературни събития на Америка. Новият директор Майкъл Колиър има учудващите за поет административни способности, спомагащи за перфектна организация, академична обстановка и разбира се, най-важното - много ентусиазирани участници.

Навярно читателят е вече уморен от дългото въведение, затова ще премина към по-конкретни събития. И така, 15-26 август, 2001, 76-а сесия на Bread Loaf. Първият ден ни настаниха по стаите - стари, просторни помещения от 20-те години на миналия век, с плетени люлеещи се столове, скрибуцащи легла, без интернет и телефон. Едва ли някога съм си представял по-приветлива творческа обстановка. Единственият проблем бе, че до края на конференцията време за творчество така и не остана. Както самият директор Майкъл Колиър споделя, Bread Loaf "не е убежище, не е място за работа в уединение, в замяна тук се събира словоохотливо общество от разнородни гласове, чрез които преразглеждаме убежденията си за литературата и в същото време търсим съвет за развитието си като писатели". Напълно вярно, както разбрах по-късно. Набързо разопаковах багажа си, натъпках тениски, чорапи и боксерки по чекмеджетата и се отправих по полето към "Малкия театър" (слабо осветено дървено здание, запълнено от редове сгъваеми столове и груба лекционна катедра), за да стана свидетел на първото от поредицата литературни събития.

Някой, чието име отдавна е напуснало лабиринтите на паметта ми, беше казал, че писателите трябва да бъдат четени, но никога - чути или видяни. За щастие първоначалните ми опасения се оказаха напразни. И досега в ушите ми кънти уплашеният тропот на конски копита от разказа на известния американски есеист и прозаик Бери Лопес, накъсаният синтаксис в метафизичните стихове на Карл Филипс, пърформанс-елементът в напълно академичната поезия на Тери Форд (все млади, многообещаващи творци). Въпреки че душевното равновесие на публиката бе нарушено на няколко пъти от прелитащи прилепи и уплашени полски мишки (тук трябва да прибавя, че дивата природа не понася на повечето писатели), четенията минаха при невероятен успех. Те съставляваха значителна част от общата програма - между четири и пет подобни изяви на ден, всяка от които траеше не по-малко от час. Жанровете, както и тематиките варираха: от публицистика до поезия, от класически "бяла" до латиноамериканска и гей-литература. Всеки желаещ можеше да вземе участие, като, разбира се, трябваше да се спазят някои строги йерархически правила, т.е. утвърдените (известни) автори декламираха в полупразна централна сграда, неутвърдените (желаещи да бъдат известни) техни събратя - в препълнен малък салон. Между другото, интересът към "аутсайдерите" бе съвсем оправдан.

Основната част от конференцията бе посветена на семинари-уъркшопове, съответно по поезия, очерк/автобиография (non-fiction) и белетристика (fiction). С други думи - групи от 10 "студента", един преподавател (утвърден писател) и един сътрудник (полуутвърден писател), в които се обсъждаха личните ръкописи на участниците, стил, възможни редакции и т.н. Уъркшоповете от своя страна се допълваха от общи лекции, свързани с различни аспекти на съвременната литература. Тук особено впечатление направи американската поетеса Елън Браян Воигт с доклада си "Синтаксис: ритъм на мисълта, ритъм на песента", в който обстойно се разглеждаше връзката между синтактичната подредба на стихотворението и съответстващите му подсъзнателни процеси. Другото изказване, предизвикало интерес, бе на главния редактор на популярното списание Kenyon Review, който излезе с една малко по-философска тема, а именно - метафората в литературата като символ на трансцеденталното, като елемент, свободен от механизмите на вездесъщата ни лингвистична реалност.

Настрана от общата атмосфера на фикционалност, реалният свят навън си оставаше съвсем достъпен. Доказателство за това бяха следобедните футболни и бейзболни игри между поетите и прозаиците (нужно ли е да споменавам, че поетите винаги побеждаваха). Джинът и тоникът, от друга страна, бяха най-популярното всекидневно развлечение, а вечер човек можеше да се разкърши в "Хамбара" под звуците на дископарчета от 80-те. Впрочем "Хамбара" си бе съвсем истински. Таванът се извисяваше на не по-малко от 20 метра от пода, а през грубо скованата входна врата съвсем спокойно можеше да се промъкне, да речем, трактор. При малко повече въображение се разнасяше и мирисът на сено и оборска тор и провлаченото мучене на крави.

Толкова за развлеченията. Иначе кулминационната точка настъпи в самия край на конференцията, когато най-неочаквано на територията на Bread Loaf се появи Уилям Мередит, един от най-известните американски поети, жива легенда, както много биха се изразили. През 1988 получава "Пулицър", през 1997 - "Националната награда за книга" на САЩ, а между 1978 и 1980 е поет-консултант при Конгресната библиотека на САЩ. Сребриста коса, обеца на лявото ухо и голяма усмивка - това беше призмата, през която видях поета. Другото - инвалидна количка, дясната ръка парализирана вследствие на инсулт - като че ли остана на заден план. Известно е, че Уилям Мередит нееднократно е посещавал България заедно със своя партньор Ричард Хартайс, а през 1996 получава българско гражданство със специален указ на президента Желев за приноса му към популяризирането на българската култура в Америка. Ето защо за мен си беше чест да се запозная с него, а името България веднага се превърна в притегателен център и тема на общ разговор. Припомнихме си български пейзажи, Симеон Кобургготски (тема, която нямах особено желание да продължа), българската литература. Най-трогателният момент бе, когато на следващия ден в претъпкания "Малък театър" господин Мередит се надигна треперещ от инвалидната си количка, доближи се до микрофона и с учудваща яснота на тона и младежки ентусиазъм издекламира по памет няколко от най-известните си стихотворения. Мисля, че почти нямаше човек в залата, който да не се просълзи.

Останалите няколко дни минаха под знака на поредните срещи с редактори, агенти и разбира се, доза допълнителни четения, лекции и дискусии. Загадките, свързани с процеса на писане не се разрешиха, но поне започнаха да се избистрят, а това бе най-главното. Слушайки авторите да говорят напълно открито за собствените си книги, за тяхното написване, ме накара да се замисля колко много липсват подобни изяви на българската културна сцена и колко критично се отнасяме към всичко онова, което изважда литературното произведение от присъщите му митологизирани, класически рамки. Истината е, че все още считаме изкуството за магически цилиндър, от който с помощта на заклинание излизат зайци и гълъби. Донякъде е така - има тайни, които никога няма да можем да разгадаем. Всичко останало е просто набор от придобити умения. Аз говоря точно за тези умения, за тази страна на литературното творчество, която може да бъде осветена (на конференция или в университетската аудитория). В България болшинството писатели все още си остават самоуки - може би единственият занаят, за който образователната ни система не е помислила. А писането на книги си е занаят, колкото и да ни се иска да вярваме в хвалбите на учителката от първи клас "той е роден писател". Талант е едно, професионализъм съвсем друго и тук авторската практика се различава малко от, да речем, разбиването на банкови сейфове. Защото писателите, също както и обирджиите, се нуждаят от много упражнения. И като стана дума за крадци, се сещам за думите на Труман Капоти, изречени някъде през 50-те: "Аз лично вярвам в ножиците повече, отколкото в молива". Та конференцията Bread Loaf беше за това, за ножиците. Другото, моливът, е Божа работа.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник