Брой 33

Литературен вестник

10-16.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Рапсодия в черно. Размисли за криминалните жанрове

Николай Аретов

 

Съществува ли българска популярна литература днес? Възможна ли е тя въобще в един малък и непрекъснато свиващ се, отворен към света книжен пазар? А и необходими ли са домашни съответствия на всички популярни жанрове? Нямам категорични отговори на тези въпроси, но продължавам да се питам. Задавал съм си ги по отношение на миналото, задавам си ги и сега в контекста на нелишения от основания въпрос - всъщност съществува ли българска литература. Нелишен от основания, но и не съвсем коректен, ако се поставя само в български контекст и ако не е съпроводен от проблематизиране на самото понятие литература.

Конкретният повод за тези редове са няколко книги, както и на съпътстващите ги текстове - предговори и послеслови, отзиви и анотации в медиите, премиери и пр. Всичко това достигна до мен по-скоро случайно, отколкото в резултат на някакъв съзнателен подбор. И все пак, струва ми се, те разкриват известен фрагмент от общата картина. Ще се опитам да очертая тази част от нея, която се вижда от моята гледна точка, която претендира по скоро за вън-поставеност, отколкото за някакви други специални предимства.

Първото, което се забелязва, е, че жанровете, свързани с престъплението, не само съществуват, но и са най-разпространени, доминиращи в българската популярна литература. Много по-малобройни, по-малко популярни, а и по-малко сполучливи са "розовите" и еротичните четива, слабо представени и с елитаристки претенции са документалните книги, посветени на знаменитости (актьори, милионери и пр.). Това съотношение на силите е традиционно за българската литература, пък и за българското кино. Доминиращото положение на литературата за престъпления води до въвеждане в нея на елементи от другите популярни жанрове - нещо характерно въобще за част от днешните трилъри. Оттук обаче не се достига до някакво особено социално положение или поне самочувствие на авторите на литература за престъпления. Напротив - поне в публичното пространство те масово говорят на общия традиционен "писателски" език, в който ключовите понятия са "подкрепа" (по правило държавна или поне институционална), "спонсорство", липса на интерес от страна на медиите (а и на читателите), нелоялна чужда конкуренция и пр. Което си е странно - популярният писател е популярен именно защото прелъстява (ако щете дори обладава силово) читателите и медиите и поради това, докато не го е направил, никой не може да претендира за подобен статут.

Може би представите ми са старомодни, но според тях добрият криминален роман е опозиционно настроен спрямо социалното статукво и институциите (полиция, съд) и би трябвало да ги атакува, а не да разчита на помощи от МВР, например. В идеалния случай популярната литература за престъпления не би трябвало да се обръща и към програми от типа на "Помощ за книгата", насочени по условие към "високата" литература (друг е въпросът доколко я има и дали се държи като "висока"). Напротив - популярната литература би следвало да се гордее с високите си тиражи и да гледа снизходително на субсидираните елитаристки претенции.

В духа на най-добрите тоталитарни традиции авторите на криминални романи търсят закрила в организация, която открито черпи авторитет от някакво международно признание. Всичко това реално съществува и по света, но у нас придобива леко гротесков вид. Доколкото съм чел нещичко за тях, многобройните англоезични дружества на автори на криминални романи приличат по-скоро на клубове, отколкото на синдикати - членовете им се събират от време на време, изпиват по чаша вино, правят си по някоя групова снимка, раздават си награди и май това е всичко. Може би греша, но не си представям Гришъм или Стивън Кинг като активист на писателски съюз или кандидат за субсидия. Няма да е честно, ако не се държи сметка за всички разлики, които произтичат от това, че една книга е написана на английски или на български, но те са все неща, които не могат да се променят с някаква държавна намеса. Впрочем има и известна прилика - и при чуждите, и при нашите обединения на криминални автори начело обикновено застава някой, който едва ли стои най-високо в някаква друга йерархия.

От цялата очертана дотук картина има и едно изключение - Христо Калчев. Аз също не харесвам книгите му, но не мога да отрека достойнствата на открито заетата и откровено защитавана пазарна социална позиция. Тя бе формулирана в множество интервюта, запазил съм едно със Симона Мирчева, което има предимството на директно зададените смислени въпроси. (Култура, 1996, № 51/52) Малко е старичко, но пък и някъде тогава бе пикът в интереса към Хр. Калчев. Там е разкрита и рецептата, такава, каквато я вижда авторът: никакви високи литературни амбиции, плътно следване на масовото мислене и акцентите, които то поставя, откровено хроникиране на живота, който е грозен, търсене на някакъв скрит смисъл в ставащото, дискретно лансиране на традиционни (консервативни) ценности - България, семейството, мъжкарското поведение (демонстративно свалило гарда пред обвинения в мачизъм и сексизъм), никакви скрупули в описанието на убийства и секс, вулгарен език. В публичното поведение тази рецепта предполага непривично за тукашните условия пълно отхвърляне на писателските организации, институции и издания, насочване към най-популярните медии, отново провокиране на социалните конвенции.

Тази рецепта бе публично отхвърлена от пишещите и същевременно частично възприета от мнозина. Никой не се приближи до пазарния успех на Хр. Калчев, може би на терена няма място за повече играчи от такъв мащаб. (В скоби бих искал да спомена още един подобен опит за завладяване на масовия пазар, макар и в по-различен жанр - Христо Стоянов. Въпреки че сексът в неговите писания е повече, а престъпленията - по-малко, рецептата е сходна. За шума около Хр. Стоянов решителен принос имаха и не особено смислените действия на местни прокурори, от които писателят не пропусна да се възползва.) Не може да не се забележи, че въпреки драстичното отхвърляне на литературното статукво и двамата имат писателски биографии, не ги крият и дори се гордеят с тях. Това си е тяхно право, друг е въпросът доколко основателно е самочувствието им, че "аз владея и другото писане и вече съм го доказал". Днес, когато и двамата се поизчерпаха, интригата е дали ще успеят да се върнат на гребена на вълната и с какво. Въпросът съвсем не е сеирджийски, интересно ми е дали подобно завръщане е възможно и какви са евентуалните му механизми.

Адаптациите на рецептата Хр. Калчев се свеждат до известно нормативизиране на езика, въвеждане на литературни амбиции и промяна на пропорциите между съставките. Забелязват се няколко варианта, които до голяма степен се илюстрират от книгите, които ме подтикнаха за тези разсъждения.

Библиотека "Полиция" може да послужи като название на първия тип. В нейната матрица влизат намалени дози от всичко, което присъства у Калчев, почти е изчезнало само неговото песимистично виждане за днешния ден. Той пак е лош, но може да се поправи, и то с помощта на честните ченгета. (Доколкото при Калчев има някаква искра в тунела, тя се свързва с мъжкарите от подземния свят.) Както показва и заглавието на поредицата (а има и други, наречени по сходен начин - например "Полицай", "Ченге"), стремежът е да се въведе познатият жанр полицейски роман, а авторите обичат да изтъкват опита си в структурите на МВР. Наистина често - в пресцентрове или като преподаватели в полицейски школи. Естествено акцентът пада върху достоверността на сюжета, познаването на детайлите на полицейските процедури и начините, по които те се осъществяват в практиката, а скромните езикови средства (по-скромни, отколкото при по-обиграните журналисти) би трябвало да придават автентичност на текста. Претенциите за висока литература наистина липсват, но не и за знанието от по-висш порядък, което и тук се приема като априори присъщо на пишещите. И едно от нещата, които дразнят, е неприкритото, а и неумело морализаторство. Парадоксално е, че зад него стои ценностна система, която не се различава съществено от Христо- Калчевата.

Когато говорех за Библиотека "Полиция", имах предвид преди всичко романа "Обречените" на Людмил Георгиев, създател на библиотеката. В книгата му са посочени и други автори, за някои от тях ще стане дума по-долу, а сред останалите, които съм чел и които са близки до така очертания модел, бих споменал Радослав Младенов. Към тази разновидност на жанра принадлежи и познатият от по-рано Александър Гелеменов, който присъства в сборника "Черният саламандър".

Друг тип жанрова разновидност може да бъде назована Голямата конспирация. Тук търсенето на скрития смисъл достига до крайни форми, близки по дух до разкритията на Никола Иванов и компания. Другите съставки на рецептата са налице, но в доста намалени дози. Този тип книги са по-малко, аз познавам само отделни опити и в момента имам предвид преди всичко обърканата и несръчно написана книга "Милиардите на България" на Петър Христозов. Изкушавам се да цитирам от четвърта корица (само)представянето на автора: "Петър Христозов е един от най-четените съвременни писатели. Инженер, доктор по физика на Лионската политехника - Франция, генерал от шпионажа на ГРУ при ГЩ на Съветската армия, дългогодишен затворник на бившата Държавна сигурност на НРБ, за 10 години след 10 ноември 1989 г. той написа и издаде 14 романа и 6 сборника с разкази и новели, някои от които са преведени на френски и английски език..."

Подобни текстове се четяха с интерес по вестниците, но при П. Христозов те са неубедителни, недоказани, а и лошо навързани в един доста хлабав сюжет. Същностният въпрос обаче е другаде - може ли да проработи подобен модел в българската популярна книжнина. Някои руски опити, преведени и на български, водят към предположението, че по принцип жанрът е възможен.

По липса на по-добра идея ще нарека следващата жанрова разновидност белетризирана журналистика. Всъщност етикетът приляга и на останалите варианти, това, върху което се опитвам да акцентувам, е не само проблематиката, но и писателската сръчност, школувана по (някогашните) вестници и списания. Примерът ми е Донка Петрунова и поредният й роман "Заслепление". Честно казано, не познавах нейните книги и затова бях изненадан при премиерата. Водещият (Георги Цанков) и многото изказали се говориха като за сериозен и популярен автор, прибрах се вкъщи и отворих литературните речници, но те просто подминават това име. И не става дума само за тях - институцията (висока) литература, която се възмущава от романите на Калчев или понякога си позволява (основателно) да критикува или да се отнася снизходително към авторите на полицейски романи, по правило се прави, че не вижда други, от типа на Д. Петрунова. Дали това не е мотивирано от несъзнателен страх за някои от ценностите и авторитетите, които същата институция понякога твърде щедро лансира?

Съвсем не искам да кажа, че станах почитател на Д. Петрунова, напротив. Но разликата между нейните книги и писанията на авторите на библиотека "Полицай" или на П. Христозов е огромна. (Нищо че Д. Петрунова също публикува в "Полицай".) И обяснението може да се потърси в наистина школуваното писане, школувано в журналистиката и умело черпещо от нея щекотливи теми. Специално "Обречените" има допирни точки и с "Пътят на коприната" на Хр. Калчев, и с масовия интерес към екстрасенсите (който не само присъства в пресата, но и е подхранван от нея), и с медийни авторитети от типа на "академик" Божидар Палюшев. Сръчно изграден сюжет, представен с обигран език и фокусиране върху най-щекотливите теми - това е рецептата на белетризираната журналистика. И като казвам щекотливи теми нямам предвид само екстрасенсите, а и конфликта християнство - ислям, международната престъпност, наркотиците и проституцията и т. н. И, разбира се, Голямата конспирация, гарнирана с кръв и секс. Елементите наистина се повтарят.

Време е да потърсим присъствието на наложилите се през 70-те и 80-те години автори на криминални романи. Наистина трябва да ги търсим, тъй като те трудно се откриват с просто око. Един от тях (Рангел Игнатов) е включен в сборника "Черният саламандър", но едва ли е най-забелязващото се в него, съпровождащите текстове пък представят Атанас Мандаджиев почти като класик на жанра. Отсъствието на познатите автори (би трябвало да) отваря място за нови имена и нови почерци. Мнозина се опитват да използват познати жанрови структури. Сред авторите от сборника "Черният саламандър" към подобна стратегия повече или по-малко успешно се придържат Фани Цуракова, Милен Милушев, Емануел Икономов, Кинка Константинова и др. Подобни опити в сборника "Убийство от любов. Убийство по Коледа" предприемат Мария Станкова, Божидара Цекова, Здравка Евтимова, Светлана Дамяновска, Албена Атанасова, Андро Стубел, Валентин Демирев, Димчо Димов, Кръстьо Раленков, Павла Петканова, Палми Ранчев, Стоян Божкилов, Анушка Тодорова и др. Някои от тях (Владимир Сунгарски) дори директно ситуират разказите си в чужда среда, която им изглежда по-адекватна на познатата жанрова схема, в отделни случаи избират и небългарски псевдоними от типа на Алберт Дарк.

Все пак сборникът "Убийство от любов. Убийство по Коледа" е доста по-различен. Позволявам си да говоря за него, тъй като имам участие само в подбора, а не и в изковаването на авторските почерци в него. Тук следването на познатите (стари и по-нови) жанрови схеми се допълва от разкази с определени литературни амбиции, в които престъплението е елемент от сюжета, както и от интересни и разнопосочни пародии. И в двата случая рецептата, която може би не съвсем справедливо свързах с Хр. Калчев, е съзнателно загърбена. Към първия тип, нека условно ги нарека амбициозни криминални разкази, се отнасят текстовете на ВБВ, Мирослав Димитров, Пламен Антов, Анико Бухекер и др.

За мен най-интересни и най-перспективни са пародиите. По правило това са пак амбициозни произведения, но амбициите им се осъществяват чрез пародиране било на жанрови схеми, познати персонажи и почерци, било на масови представи и мисловни схеми. В някои случаи връзките с традиционния криминален разказ са здрави, в други - доста условни. Несъмнено сполучливи са търсенията на Зорница Димова, Биляна Курташева, Христо Карастоянов, Никола Ковачев, Петър Марчев, Симон Еди Шварц, Йордан Ефтимов. Няма как тук да пропусна Алек Попов, който проявява подобни предпочитания не само в разказа, включен в сборника "Черният саламандър".

Сред споменатите автори се откроява Марин Дамянов, когото някъде представяха като "най-награждавания съвременен български автор на криминална литература". Вероятно е така, въпреки че не съм сигурен какво точно следва от това. Надявам се, че М. Дамянов прави впечатление не само на журитата, което все пак би трябвало да означава - на изкушените читатели. Несъмнено той не приема споменатата рецепта и се опитва да съчетае увлекателни сюжети и литературни амбиции. Въпреки че не доминира, пародийното също присъства в неговите разкази и романи. Романът "Сбогом, Джони" представлява интересен опит да се изгради психологически трилър, да се навлезе в тъмната страна на човешката душа. Подобни опити са рядкост в българската литература, въпреки че в някои от разказите на Зорница Петкова и Мария Каро от двата споменати сборника могат да се доловят подобни готически елементи.

Много характерно за М. Дамянов, А. Попов и за авторите на сполучливите разкази от "Убийство от любов..." е пълното отхвърляне на ценностната система, която стои зад романите на Хр. Калчев и огромната част от останалите автори на криминална литература. На места то е и открито демонстрирано, най-често чрез пародирането на опорните й точки. Уверен съм, че жанрови схеми трудно се създават, съмнявам се, че точно българският криминален роман ще предложи нещо радикално ново в обозримо бъдеще. Вероятно не би било реалистично да се очаква, че българските автори ще покрият цялата жанрова палитра на популярната литература, дори само на онази немалка нейна част, в която черното доминира. Това не би трябвало да води до комплекси за малоценност. Пародирането и проблематизирането на доминиращите ценности и цялостното световъзприемане, на твърдите жанрови форми е нещо много характерно за днешната литература, радостно е, че подобни опити се откриват и в ядрото на българската популярна литература днес. Субективното ми усещане е, че плодотворните търсения могат да се свържат както с амбицициозни автори от средното и младото поколение, които се опитват да скъсат с наложените литературни конвенции и традиционните представи за писателско поведение, така и от хора, в чиито биографии отсъства писателски и журналистически опит.

 

Людмил Георгиев. "Обречените". Библиотека "Полиция", [второ издание, б. г.]

Марин Дамянов. "Сбогом, Джони". Аргус, 2000.

Донка Петрунова. "Заслепление". Световид, 2001.

"Черният саламандър". Съставител Светослав Славчев. Избрано от конкурса за криминален разказ 2000 г. Аргус. 2001.

"Убийство от любов. Убийство по Коледа". Кралица Маб, 2001.

Петър Христозов. "Милиардите на България". Световид, 2001.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник