Брой 34

Литературен вестник

17-23.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Комплексът Нарцис

Жерар Женет

 

В бароковата поетика темата за Нарцис никак не е елементарна. Напротив, тя конституира това, което в наши дни Гастон Башлар нарича културен комплекс и съчетава два сами по себе си двойствени мотива: за бягството и за отражението. Нарцис не намира достатъчна сигурност в приликата си с образа на самия себе си, над който е надвесен. Това не е неизменната сянка в огледалото на Иродиада, не е стерилен зимен извор.

Eau froide par l’ennui dans ton cadre gelée.

(Ледена вода, от скръбта скована в сянка.)

Това е образ на бягащото, на разбягващото се, защото елементът, който го удържа и конституира, по същество е обречен на безследно изчезване. Водата е топосът на всички предателства, на всички непостоянства: в нейното отражение Нарцис не може да разпознае себе си без безпокойство, нито да обича себе си без страх. Само по себе си отражението е двусмислена тема: то е двойник, т.е друго и същото едновременно. В бароковата поетика тази амбивалентност е вид преобръщане на значенията, което прави идентичността фантастична (Аз е някой друг), а другостта - успокоителна (има друг свят, но той прилича на този тук). Разпознаването води до объркване, когато Аморитрионът открива себе си в Юпитер:

A peine me connais-je en désordre extrême:

Me rencontrant en lui, je me cherche en moi-même...1 

(Във този краен безпорядък едва се разпознавам:

видя ли се в него, търся се в самия себе си.)

Слънцето на Тристан Лермит е не по-малко изненадано, когато намира себе си в огледалото на водите:

Tous les matins l’astre du monde

Lorsqu’il se lиve en se mirant dans l’onde

Pense tout étonné voir un autre Soleil2.

(Всяка сутрин звездата на света,

когато се събужда и се оглежда във вълната,

удивена мисли, че вижда друго Слънце.)

При Сент-Аман илюзията е заразителна и Феб-Нарцис не е единствената й жертва:

On est quelque temps á savoir

Si c’est lui-même ou son image,

Et d’abord il semble á nos yeux

Qu’il s’est laissé tomber des cieux.

(Нужно ни е малко време, за да разберем

дали това е той самият, или неговият образ,

отначало ни се струва, че той е паднал от небето.)

Това е така, защото отражението е едновременно потвърдена (от разпознаването) и открадната, т.е. оспорена (от самия образ), идентичност: съвсем бегла интерпретация е достатъчна, за да се превърне нарцистичното съзерцаване на собствения смисъл в един вид омагъосване, при което моделът, преотстъпвайки на своя портрет всички знаци на съществуването, постепенно се опразва от самия себе си. Несигурността на съзерцателя се присъединява към тази на Сози, "загубил себе си", като принуждава и Амфитрион да каже:

Je doute qui je suis, je me perds, je m’ignore,

Moi-même je m’oublie et ne me connais plus3.

(Съмнявам се кой съм, губя се, не зная себе си,

самият аз се забравям и не се познавам вече.)

Азът се себеутвърждава, но в привидността на Другия: трепкащото му отражение, което ту се явява, ту изчезва, е съвършеният символ на алиенацията.

Пленник на своя образ, Нарцис е скован в една тревожна неподвижност, защото знае, че е зависим и от най-незначителното отклонение. Отстранявайки отражението му, от което той вече е само бледо копие, то ще разруши самия него.

O Dieux! Que de charmant appas,

Que d'oeillets, de lys et de roses,

Que de clatés et que d’aimables choses

Amarylle détruit en s'écartant d’un pas4 

(О, богове! Колко очарователни прелести,

колко карамфили, лилии и рози,

колко светлини и неща приятни

унищожава Амарил, отстъпвайки само крачка.)

Огледалото също е неподвижно: само от Амарил зависи да се съхрани за битието, предпазвайки се от всяко помръдване. А изворът на Нарцис е несигурен и заради някоя непридвидима прищявка е готов да си вземе обратно образа, който е дарил. Тук темата за бягството се вплита в три различни и взаимодопълващи се материални разновидности. Първата е чисто формална и можем да кажем - статична: колкото и да е спокойна и спяща, повърхността на водата усеща отронването на цвете, прелитането на птица, трептенията на бриза. Дори когато е застояла, тя се вълнува и заедно с нея се вълнува и образът на Нарцис: чертите му оживяват в безцелна мимика, отпускат се, свиват се, разкрива се една тревожна пластичност. И въпреки всичко тази трепкаща картина си остава отразен образ, а нейната свободна подвижност разкрива може би повече от застиналата неподвижност на огледалото. Но щом трептението се усили, повърхностното набраздяване се превръща в премигване, в разпадане; непрекъснатата еластичност на вълната се декомпозира на отделни, стоящи една до друга плоскости, а Нарцис изчезва разочарован в техните процепи:

Les flots de vert émaillés

Qui semblent des Jaspes taillés

S’entre-dérobent son visage

Et par de petit tremblements

Font voir au lieu son image

Mille pointes de diamants5.

(Вълни като че от зелен емайл,

подобни на ясписи гладки,

крадат по малко от лицето му

и леко потръпвайки,

изместват лицето му

с хиляди диамантени остриета.)

 

Течащата вода, която е предпочитана от барока, представя по друг начин темата за бягството - по-малко видимо, но може би по-разтърсващо, защото отражението се прониква от тази вода, без да се разтваря в нея: вече става дума не за другост или за формално разпадане, а за истинско субстанциално изчезване.

Колкото и да са относително устойчиви чертите на образа на Нарцис, той се вписва в една неуловима материя: самата материалност на неговия лик непрестанно бяга и чезне, постоянно, но едва доловимо се изплъзва. Ако отражението изтичаше заедно с водата, която го носи, то щеше поне да се настани върху нея и благодарение на тази позиция да се сдобие с променливо, но все пак осезаемо съществуване като лист, отнесен от въздушното течение. Но няма по-ярък символ на непостоянството и нетрайността от този неподвижен лик, вдълбан в изтичащото.

Последното бягство е метафорично, но за поетическото въображение то несъмнено е най-плашещото и със сигурност изразява най-дълбинните възможности на течния елемент: това е вертикалното бягство, бягството в дълбочина. И най-невинната водна повърхност крие пропаст: чрез прозрачността си прави пропастта видима, но чрез непроницаемостта си внушава, че тази пропаст е толкова по-опасна, колкото е по-скрита. Да стоиш на повърхността означава да не си застрашен от дълбочината; да плуваш означава да поемаш риска от удавяне. Краят, който заплашва водното отражение и изявява парадоксалното му съществуване, е смъртта чрез поглъщане, когато непредпазливият образ потъва в собствената си дълбочина. Тристан галантно загатва за тази опасност в "Алея за двама влюбени":

Je tremble en voyant ton visage

Flotter avecque mes désirs

Tant j’ai de peur que mes soupirs

Ne lui fassent faire naufrage.

De crainte de cette aventure

Ne commets pas si librement

A cet infidиle élément

Taus les trésors de la Nature.

(Тръпна при вида на твоето лице,

което плува с моите желания.

Така се боя да не би от моите въздишки

Да потъне.

От страх това да не се случи,

Не възлагам свободно

На този несигурен елемент

Всички съкровища на природата.)

Така се очертава бароковият комплекс на Нарцис: Нарцис се полага и се отчуждава от себе си в едно отражение, което, скривайки го, му разкрива неговото илюзорно и мимолетно съществуване - цялата истина за него се съдържа в един фантом, в един сън.

L’ombre de cette fleur vermeille

Et celle de ces joncs pendants

Paraissent кtre lá dedans

Les songes de l’eau qui sommeille.

(Сянката на аленото цвете

и на тръстиките наведени

изглеждат сякаш сънищата

на заспалата вода.)

В пасторалите магьосникът, към когото хората се обръщат, за да узнаят истината за своята любов, им я показва в огледало - избраният инструмент на магическото познание. В "Астрея" огледалото се е превърнало в извор - Изворът на любовната истина, където се отразява ликът на отсъстващата любима: водното огледало разкрива невидимите присъствия, скритите чувства, тайната на душите. При съсредоточаване в него близостта му подтиква към типичната барокова медитация върху изплъзването на времето и нетрайността на човека.

В книга IV на "Астрея" пастирката Диана, която си мисли, че е изоставена от Силвандър, идва на бреговете на Линьон, за да получи мъдрост: "Така, казва тя, си отиват, като изтичат в недрата на забравата, всички смъртни неща." Пред тази непрестанно обновяваща се река Диана осъзнава собствените си метаморфози: "Самата аз не съм същата Диана, която бях, когато дойдох тук... Спомни си как се чувстваше, когато Силвандър те гледаше с нещастен поглед, каква стана заради измамната му обич и каква си сега, открила неговото предателство, и признай, че ако останалите менят чувствата и външния си вид на всеки седем години, в теб годините се смениха не само за месеци, а за часове и дори за мигове." Тогава как е възможно да се сърди на своя непостоянен или набеден за непостоянен любим? "Неразумна си, щом самата ти го съблюдаваш (закона за непостоянството), а не искаш друг да прави същото!" Непостоянството е според природата, докато безукорният влюбен е мислим само в плана на мистичното, т.е. като свръхестествено изтръгване от човешкия ред. Постоянството е чудо в буквалния смисъл. Затова и Спонд уподобява своята любов на Северната звезда - единствената неподвижна точка в сърцето на танцуващия Универсум, която героично отстоява постоянството си сред тази лекота...("Sa constance au milileo de ces légиretés".)

Любовната изневяра е само следствие. Бароковият принцип на "лекотата" се изразява в неверността към самия себе си. Преди да бъде преживяна като маниер на поведение, тя е изпитана като съдба. Щом като съществуването е изтичане на годините, часовете, миговете, човешкото Аз е поредица от нетрайни състояния, в която - и това е неизбежен парадокс на бароковата реторика - нищо не е устойчиво освен самата неустойчивост.

Любовният или мистичен екстаз е само божествен синкоп, чиста забрава, докато съществуването се удостоява единствено чрез бягството, което Монтен нарича преминаване. Самосъзнаващият се човек е този, който се търси и не се намира, който изчерпва и осъществява себе си в това неспирно преследване.

Този урок Линьон нашепва на Диана и на мнозина други. Самият Селадон изпълнява предназначението си на Идеалния Влюбен едва в края на своето водно изпитание, чието мистично значение е съвсем прозрачно: изкупително гмурване, символна смърт, кръщение и възкресение. Мястото на Битието винаги е Другият бряг, отвъдното. Тук-и-сега водното огледало дарява на този, който се взира в него, само изплъзващия се образ на едно мимолетно съществуване.

Това, което Нарцис открива на дъното на извора, не е просто привидност: от мястото на своя образ той извлича ключовата дума на своето битие. От формулата виждам се в течаща вода той неусетно преминава към аз съм течаща вода. Субстанционална тема, която от Монтен ("Ако случайно приковете мисълта си към желанието да задържите съществуването си, ще бъдете ни повече, ни по-малко като човек, който би поискал да задържи водата") до Фенелон ("Какво съм аз? Нещо неопределено, което не може да остане в себе си, което няма никаква плътност и изтича бързо като водата") прекосява века като емблема на бароковата чувствителност.

Бароковото поведение на Нарцис не е изолирано. Напротив, често, както в "Алея за двама влюбени", то е споделено и усложнено като игра на отразени един в друг погледи. То не е присъщо само на човека, разпростира се върху другите същества не защото ги заразява, а защото е универсално. Така еленът на Теофил дьо Вио,

Penchant ses yeux dans un huisseau

S'amuse а regarder son ombre6.

(Свеждайки поглед над поточето,

съзерцава сянката си с увлечение.)

Уловихме вече Слънцето и на Сент-Аман7, и на Тристан да се държи по този начин. Отново у Тристан откриваме малки божества, които разговарят в едно огледало.

En ce lieu deux hâtes des Cieux

Se content un secret mistère,

Si, revêtus des robes de Cythиre

Ce ne sont deux Amours qui se font les doux yeux8.

(Тук двама небесни пришълци

за нещо тайно си говорят

или, може би, преоблечени в одежди от Китея

два Амура кокетничат един със друг.)

Накрая целият Универсум се удвоява и започва да се самосъзерцава с космически нарцисизъм, по думите на Башлар. С пълно право Жан Русе пише9, че бароковата фасада е водното отражение на ренесансовата фасада. С това хрумване несъмнено може да се отиде и по-далеч: може би бароковият свят и бароковият човек не са нищо друго освен собственото им отражение във водата. Образът на Нарцис е привилегированото място, където универсалната екзистенция идва, за да вземе, да изгуби и накрая да си възвърне съзнанието за самия себе си: Нарцис съзерцава в извора един друг Нарцис, който е повече Наарцис от самия него и това друго себе си е като пропаст. Обаянието му е от интелектуално, а не от еротично естество и в крайна сметка той (Нарцис) никога не му се поддава изцяло. Той не изживява тази пропаст, той я обговаря и мислено триумфира над всичките си красиви удавяния. Държанието му символизира това, което можем да наречем бароковото усещане или по-точно бароковата идея за съществуването, според която то е световъртеж, но осъзнат и осмелявам се да го кажа, организиран.

Преведе от френски Миряна Янакиева

Откъс от Жерар Женет Фигури I, II, III

 


Книгата е подготвена за печат от издателство "Фигура" и предстои да излезе в края на месец ноември 2001 горе

 1 Les Sosies, acte V, scéne 4. (Преводът на стиховете е на М. Янакиева.) горе

 2 Le Miroir enchantè. горе

 3 Les Sosies, acte IV, scéne 4. горе

 4 Tristan L’Herm. Le Miroir enchanté. горе

 5 Tristan L’Herm. La Mer. горе

 6 The2ophile de Viau. La Solitude. горе

 7 Да си припомним следните стихове от "Спасеният Мойсий" (Mause sauvè) Сент- Аман:

Le firmament s’y voit, l’astre du jour s’y roule,

Il s’admire, il èclate en ce miroir qui coule.

(Просторът се оглежда, дневното светило се обгръща,

самолюбува се, искри във огледалото течащо.) горе

 8 Tristan L’Herm. Le Miroir enchanté. горе

 9 J. Rousset. La littérature de l’ Age baroque eu France, p. 157. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник