Брой 36

Литературен вестник

31.10-6.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Бриони

Драго Янчар

 

Драгор ЯнчарДраго Янчар /р.1948/ безспорно е най-видният, атрактивен и известен в света днешен словенски писател. За своята свободолюбива съпротива срещу комунистическия режим той прекарва известно време зад решетките. Неговата оригинална и силна проза и драматургия, ярката есеистика и политическа публицистика са добре известни в цяла Европа. У нас също е познат с пиесата си "Големият брилянтен валс" и няколкото публикувани новели. Сега се подготвя за печат впечатляващият му роман "Звънтеж в главата", издаден вече в няколко европейски страни.
Г. С.

Свещеникът във Воднян обича да показва на посетителя "най-голямото таинство на Истра", което се пази в църквата "Св. Блаж", а то наистина е много необичайно: крак на св. Барбара, езикът на Мария Египетска и тленни останки на св. Себастиан. Себастиановите останки са смайващи: неразложени глава, част от гърба, плещи и добре запазени мускули, които са останали непокътнати, след като в римската тъмница е била изтръгната от тялото главата на светия мъж. Свещеникът разказва, че никаква наука не може да обясни защо тялото му не се е разложило. Посетителят пита съществуват ли някакви писмени доказателства, че тези едри телесни части, които почиват в слабо осветената костница, наистина принадлежат тъкмо на тези светии? На въпроса си той няма да получи никакъв отговор, но по-късно ще научи, че преди да бъдат поставени във Воднян, мощите са били притежание на венецианския художник Грезлер. Той ги бил скрил от французите, които през 1806 г. премахнали венецианските манастири и национализирали техните сгради и църкви. Посетителят вече не поставя никакви въпроси. Да, обаче тъкмо оттук нататък са ни необходими писмени доказателства, защото за науката е необяснимо как тези късове месо, мускули и кости не са се разложили, независимо от това, че пред нас лежат corpi santi, т.е. свети мощи. Може би те не се разлагат именно защото са святи.

На стария селски път от Воднян към островите Бриони, по който хората отдавна стигат до морето, оставяйки своите следи по камънаците, чудесата се редят. Най-голямото е самата природа на полуострова Истра, която туристическият наръчник описва с доста подбрани думи, като тези, които посетителят в пристъп на силни чувства може да изкаже на една жена: неизмерима хубост и прикрити страсти, земя на контрастите, кротка и едновременно сурова, плодна и оскъдна, слънчева и облачна, тиха и бурна - толкова привлекателна и потайна, че не можеш да й устоиш. Разбира се, тази хубост е намерила своето отражение в чудновати легенди. Създателят сякаш е отделил това кътче от света като земно подобие на рая. Докато не се е намесил Сатаната, който донякъде е накърнил Божието дело - легендата не разказва точно с какво, вероятно с камъка и бодилите, облаците и бурите. Но добрите ангели вдигнали пред носа на Сатаната огромни вълни, спрели това негово пъклено начинание и спасили късчето райски свят от неговите лукави намерения. Така се появили и Бриони - "ангелски острови, наниз от зелени бисери, позлатени от слънцето и отделени от брега с тясна лента кристална морска синева". Преди посетителят да съзре този образ на рая, попада на още едно чудо. В една от старохристиянските базилики недалеч от Воднян се лекуват с чудодейна сила болни люде. На земя, към която Създателят е имал по-специални грижи и където почиват запазени свети мощи, това изглежда на посетителя съвсем разбираемо.

Морският път към райските острови тръгва от Фажана. Недалеч от пристана пустее изоставен бункер, остатък от външно укрепление на защитен вал, който е пазел спокойствието на някогашния владетел на Бриони. Фажана е нещо като брегово укрепление, врата към Забранения град; през тази врата не е могла да се промъкне и мишка, без да бъде проверена и без да запишат нейните данни. Във Фажана са живеели хората от охраната и множеството прислуга, която се е грижела за удобствата на временните жители на райския архипелаг. Тук заедно със своите семейства са могли да летуват само членове на службата за държавна сигурност с известното име УДБА. Фажана, която днес може да се нарече "пропускателен пункт", прави доста неуютно, скучно и досадно впечатление, няма ги вече някогашната жизненост и напрегнатост, виковете, заповедите, захлопването на вратите на лимузините, тропота на ботуши и наперената самоувереност; сега тук по инерция се е загнездила някаква конспиративност. Дните на старата слава са отминали невъзвратимо, светите мощи почиват някъде далече, в белградския мавзолей с името Къща на цветята. Известно време тук идваше всяко лято през август неговото подобие от Хърватско Загоре, отначало той изглеждаше така, сякаш това е неговият дух или просто неговото "второ аз", защото носеше почти същите бели униформи, с него също се движеше свита политици, артисти, оператори и прислужници; малко по-късно се разбра, че става дума само за бледо негово копие. Тукашните жители бързо установиха разликата между Франьо Туджман и оригинала Йосип Броз-Тито.

Легендата за делата на Създателя на Бриони сигурно е била сътворена едва след заминаването на Паул Купелвизер. Може да се каже, че преди австрийския индустриалец Купелвизер не е имало тези "ангелски острови", този "наниз от бисери". Тук са били мочурища с комари и малария. Създателят е бил самият Купелвизер, който наредил мочурищата да се пресушат, да се изградят паркове и да се издигнат първите хотели. В неговите австрийски имоти се е настанил комунистическият монарх, който обаче е заповядал да се изкоренят лозята и да се посее английска трева, по която днес все още припкат опитомени елени. След всичко това за кратко време се е появил целият този изкуствен рай. Посетителят, който ще се поразходи из хотелите, обзаведени със соцреалистичен разкош, може да види в стаята си империални партийни мебели, каквито могат да се видят и в някаква канцелария на партиен секретар, огромни нескопосни вани в баните, стари кранове. Като поръча вино, от избата му донасят потънала в прах бутилка мерло от Словения. Виното е вкиснало, развалено. Като се взре в годината, вижда, че бутилката е стояла в избата от годината 1988. А запасите са огромни. Все пак прислугата на хотела е много любезна към редките туристи, за своя рожден ден посетителят получава в стаята неочаквано голям букет цветя. И когато след това тръгне да се разхожда из дългите коридори, облицовани с мрамор, започва да си мисли за партийната върхушка, която е пребивавала тук в двореца, близо до Маршала, който е живеел на о. Ванга, за жените и децата на тези хора, за дворцовите сплетни, за съдбоносните партийни форуми, които тресяха Югославия. Тук е била смъкната от раменете не една политическа глава, да речем, тази на Ранкович. Тук, както доста по-късно се разбра, са посъветвали Насър да нападне Израел; тук тайно са се договаряли русите, либийците, кубинците. На 2 ноември 1956 г. Никита Хрушчов пристига на острова в много бурно време. По-късно разказваше, че това е бил най-опасният полет през живота му след Втората световна война. Защо беше дошъл? Всички комунистически вождове тогава обещаха съдействие при потушаването на антикомунистическата революция в Будапеща. Освен Тито. На Бриони обаче с необходимостта от военна интервенция се е съгласил и той. После Хрушчов отлетял за Москва. Два дни по-късно, в зората на 4 ноември съветските части обсадиха Будапеща и започнаха да стрелят из града. Унгарците храбро се съпротивляваха и кървавата развръзка е известна. Последното действие е било изиграно в югославското посолство, където се събрали водачите на въстанието с надежда, че са на сигурно място. Те не са знаели за договора от Бриони и югославяните ги предадоха на русите.

Посетителят почуква с ръка по мрамора, мислейки си за описанията на кремълските коридори, а и за всички дворци и хотели в източната империя. Навява го мисълта, че мраморът е може би от близкия Голи оток, от тогавашното предприятие "Мермер", което е изнасяло мрамор и за Италия. Разбира се, за това човек може да си мисли и стопански, а не само, че с него са облицовали резиденциите на Президента, Вожда и Секретаря.

Навън са се ширнали зелени ливади, а из тях - сърни, зайци, пауни; с една дума - райска гледка. Сърните забелязват всеки минувач, идват съвсем близко, опитомени са и подскачат върху английската трева като някакви сиамски котки и бели пуделчета. Паркът зад хотела обаче е безогледно нападнат от плевели и тръни. Бодливи. Грозното растение ревниво гледа розите, все още разкошно поливано с пръскачки. Това кара посетителя да си мисли, че светът така е устроен, та в него винаги едни са по-равноправни от другите. Едва ли някой е знаел това по-добре от владетеля на тези острови и на онази голяма държава. А той обичаше да използва фразата: "Ние горе, вие долу!" И като гледа това неравноправие в растителния свят, посетителят си спомня за оня голям писател, Мирослав Кърлежа, който също често се е разхождал наоколо, за неговите стихове от времето, когато още не е бил в свитата на вожда: "И всред цветята няма равноправие,/ на теменужката това го рекоха / отровната смрадлика / и хищната драка".

Титовият музей, в който набожно влизат посетителите от брега, е пълен с Великата история, която се е създавала тук, и която ние там, далеч в индустриалните градове наблюдавахме в кината с намазан с катран дървен под, с големите си пионерски очи, втренчени в светещите екрани, по които се редуваха бляскавите панорами на известните филмови кинопрегледи. Виждали сме го как скубе макия на остров Ванга със запретнати ръкави на бялата си риза. Ето тук се курдисваше политиката на необвързаните, тук идваха партийните вождове от Чаушеску до Хрушчов; крале и диктатори от Хайле Селасие до Насър и Кадафи; филмови артисти като Лиз Тейлър и Ричард Бъртън. Ние цъкахме пред блестящите дрехи на Тито, в които се перчеше с показния си вкус загорският бонвиван, този вагабонтин, както понякога го наричат в днешния Белград, човекът, който според написаното от Владимир Дедиер е искал да стане келнер, и то само защото келнерите, по думите на младия Йосип Броз, винаги са облечени изискано. Той не стана келнер, стана крал на работническата държава, на държава на диктатурата на пролетариата. И посетителят не може да не си представи как неговите непослушни поданици недалеч от тук са търкаляли камъни в един от най-страшните концлагери, които познава най-новата история. Докато Той във все нови и нови униформи приемаше, парадираше, фотографираше се и струговаше на своя личен хромиран струг. А държавата на "работниците, селяните и честната интелигенция" не забравяше от чие име всъщност е била проведена революцията. Снимките разказват как той играе шах с Кърлежа и Кардел, как разпасано посреща Нова година с Мачек и Рибичич, как обира мандарините, които всяка година подаряваше на децата. Това бяха знаменитите Титови мандарини от остров Ванга. За тях ние, тогавашните пионери, много често слушахме в училище, докато родителите ни се отвращаваха от тях. И няма начин днешният посетител да не си зададе въпроса дали някога той във вечерния мрак на Ванга или когато прочутият кораб "Галеб" е прорязвал вълните край Голи оток, или край женския концлагер на о. Гъргур, се е облягал на парапета и го е навявала мисълта какво става там отсреща. Не само с неговите класови врагове, но и с неговите съратници, партизански командири. Докарвани на островите, те е трябвало след идването си да тичат през шпалира от други затворници, които са ги биели безмилостно с палки по тялото и по окървавените глави. Дали си е помислял за това? А в същото време пред камерите, които са документирали всичко, го виждахме как държи воланите на нови буици и мерцедеси, как слага крак върху току-що отстреляна и добре охранена мечка, елен или глиган в своите резервати от Банат до Бърдо.

Тук, на Големия Брион, той е стрелял по диви патици от един шлезлонг. Край рибарника и сега си стои онази прочута колиба, в нея има голям шезлонг, пред шезлонга има прозорче, на прозорчето е била монтирана пушка. Един ловец навън в рибарника, играещ ролята на гонче, подплашвал насъбралите се патици, пернатите политали във въздуха, а монтираната пушка гръмвала и патиците падали. Музеят е пълен с отстреляни животни - рисове, птици, сърни, антилопи, жирафи. Някои от тях са били в тукашната зоологическа градина... Зоологическата градина днес е жалка картина от постимпериалното, посткомунистическото време. В клетките вече ги няма гордите ястреби и орли, живописните тукани и папагали. Зле платеният персонал, който е останал, отглежда домашни птици, ето ги - няколко закръглени кокошки кълват царевица. Преживяло е само някакво малко папагалче, като напомняне, че някогашното величие още не се е изгубило.

От всички брионски птици посетителят ще бъде очарован най-вече от гълъба, истинския бял гълъб, който е поставен в музея. Това е "гълъбът на мира", пояснява надписът, същият онзи гълъб, който Тито е пуснал да литне към небето. Това показва и голямата снимка до препарираната птица: Тито в бели дрехи всред бели пролетни цветя пуска от ръцете си белия гълъб. И посетителят си представя, че на тази красива бяла снимка липсва само извеснният бял пудел на Президента. А после ще си помисли и ще се запита как пък този гълъб се е върнал обратно, когато вече е полетял във въздуха и по всяка вероятност се е изгубил към Воднян. Той не може да не се попита: как пък са успели да уловят този летящ гълъб и да го върнат обратно, да го препарират като символ на мира и необвързаността.

Когато дойде месец май, всред посетителите от моята родина, Република Словения, пак ще оживеят спомените за другаря Тито. Радио Словения вероятно пак ще посвети целодневно предаване, телевизионните камери пак ще ловят по улиците по-представителни минувачи и ще ги питат какво мислят за Тито. Те ще отговарят, че той е бил добър политик, най-големият, други пък ще кажат, че е държал за работниците. Една малка част ще отговорят, че е бил "конте", дружал е с филмови звезди, имал е скъпи дрехи и коли, знаел е да живее. Рокерите ще му посветят някакъв концерт за Деня на младостта, т.е. за неговия рожден ден, 25 май. Никой няма да се сети, че ритуалите по стадионите бяха такива, каквито се организираха за рождения ден на Хитлер, Сталин или Ким Ир Сен. У някои посетители, които се разхождат из изкуствения рай, при мисълта за предстоящите възпоменателни тържества по някакъв начин се е запазил и през новото хилядолетие духът и култът към Йосип Броз-Тито, този неоспорим диктатор. И не го честват само остарели партийни функционери и вечни носталгици по времето, "когато е живял Тито и всичко е било различно". Култът към него са възприели и новите мускулести капиталисти. Тито държеше здраво работата, знаеше как да се изкачва нагоре, кариерата му беше блестяща, движеше се всред световния джет сет, ръководния елит. Преди няколко години една словенска търговска агенция рекламира нов тип мерцедес с Титовата снимка и девиз: Той имаше всичко. След протеста на бивши политически затворници управата на Мерцедес в Германия свали тази реклама, само словенските рекламни агенти не можеха да разберат защо някои хора са й се възпротивили. Накратко, по критериите на парвенютата от новото хилядолетие, той е синоним на кариера и успех. Когато авторът на тези редове се опита да обърне внимание на някои от обожателите на Тито, че любимият им вожд никога не е бил избран на свободни избори и че в Югославия работниците в сравнение с работниците в западните държави са живеели бедно, те махват с ръка: "Те обаче живееха по-добре от онези в Чехия". Като им кажех, че нямаше свобода на печата и словото, и че много хора бяха по затворите, че цената на неговия успешен и царски живот е била доста висока, те отново махваха с ръка. Тогава ти става ясно, че те ще продължават да възхваляват неговия дух и успех, в името на който сега се нападат идеалите на новото време, така че за такива второстепенни неща и явления, като неговата кариера и успех, с тях няма смисъл да се дискутира. Но ето че един посетител на Бриони, след възпоменателните тържества през 2000-та година, изпрати на Радио Словения книгата си "Тъмната страна на месеца" и помоли редакторите да прелистят снимките от Голи оток, от съдебните процеси и побоищата, преди да се продължи с подобни тържества през 2001 година. Дори само да видиш снимката върху корицата на книгата, не можеш да не се замислиш. На нея пред военния съд стои изправена пред снимката на Тито една жена, спретнато облечена - Хилдегард Хан, еврейка, която е преживяла хитлеристки концлагер. Според присъдата на съдиите в униформа, които седят под снимката на Тито, само фактът, че е излязла жива, от само себе си е доказателство, че е сътрудничела на Гестапо. Тя е била осъдена на смърт чрез разстрел в т.нар. Дахаувски процеси*. По-късно присъдата й е била заменена с 20-годишна каторга. Дали неговите привърженици няма да се замислят над тези "второстепенни явления", над нечии успешни кариери? Какъв ли спомен може да извика снимката на Тито у тази госпожа, която сега живее във Виена? Но нека оставим тези отвратителни неща, за които на хората не им се слуша, защото са пълни със затвори, насилие и жестока полиция, с бюрократична партия, привилегии, безмилостна и добре организирана армия, винаги вярна на своя Върховен главнокомандващ. Дали пък капиталистическите обожатели на успехите на Тито и на неговия стил на живот няма да се замислят над невероятния разнобой между неговия царски разкош и многобройните му речи за работническата класа, над жестоките му нападки срещу забогатяването при социализма?

Възможностите за това са малки. Наскоро по словенската телевизия се появи личният секретар на Тито, който твърдеше, че въпреки всичко той е бил "истински човек". Посетителят на Бриони може да си помисли, че това е някакъв прогрес. На секретаря се струвало за нужно да изясни нещата, защото досега, според него, се е внушавало, че Тито бил нещо като вариант на бога. Или поне свят човек. И може би някой ще провъзгласи посмъртните му останки в Къщата на цветята за свети мощи, но към тях няма да се нижат "работници, селяни и честната интелигенция", а посткомунистически богаташи, привилегировани, кариеристи от всякакъв вид, които сега боготворят неговата способност да има всичко, независимо от средствата и начините, по които се е стигало до това. В древни времена, както видяхме във Воднян, хората са славили светците, понеже са страдали за своята вяра и са живеели в нищета, днес обаче славят личности, които са знаели как да успеят и да имат всичко.

Че тук става дума за святост, а не за божие присъствие доказва и паметникът, който стои по средата на Големия Брион. Един едър къс скала носи названието Паметник на вожда. Посетителят ще си препише в бележника надписа върху каменния паметник, който гласи:

Водата, най-скъпоценото благо на живота на сушата

векове заробена

в бездънните глъбини

приклещена в живи пещери

обливана от синьото море

бе освободена благодарение на

МАРШАЛА ДРУГАРЯ ТИТО

ХВАЛА МУ

25 май 1955

Казват, че на този свой рожден ден Тито бил казал: Бъди, вода! И водата бликнала от дълбочина 251 м., което може да се разбере от ситния надпис в долния ъгъл, а всъщност нея са я намерили неизвестни инженери от Геологическия институт в Загреб. Той откри Ванга, откри водата, хвала му. Франьо Туджман нареди да преименуват Ванга на Красница. Малкият император, който беше като дребен апостроф до Великия, не можеше вече да изпраща своите послания към хърватите и хърватките от о.Ванга, както Тито ги изпращаше към Великата държава на трудовия народ. Но посетителят ще намери данни в един писмен документ в Морската енциклопедия, че Ванга също не винаги е била Ванга, местните хора някога са наричали острова просто Външния. И как ли биха звучали тогава посланията, ако се казваше, че идат от Външния? Ванга - името, което посетителят толкова дълго е слушал, днес звучи в ушите му като име на място, където живее някакъв земен бог.

Затова той вече не се удивлява на Титовия дух, който, оживял, се скита по Словения и навсякъде из някогашна Югославия. Във филма на един млад хърватски режисьор неговият дух се появява на някакъв друг далматински остров. Вероятно драматургът Иво Брешан и режисьорът, неговият син със същото презиме, са направили грешка в някакъв момент в този преди всичко забавен филм**. Към края на филма се казва, че става дума за един смахнат човек от близката лудница, който е обзет от мания за величие и се разхожда в униформата на Тито. Който се е разхождал три дни по Бриони като регистриран посетител, той знае, че не можеш да се наслаждаваш спокойно на тамошния божествен мир, без да почувстваш, че тук завинаги се е заселил Неговият дух. Ливадите във вечерния мрак са изкуствени, английската трева едва расте, зелена е само напролет, а от лятото нататък всичко това е една изгоряла поляна. И върху всичко това е паднала Неговата сянка. Пътеписът от Бриони е доста кратък да покаже всичко това и би трябвало да носи заглавие "От Голи оток до Бриони", за да се разбере по-лесно огледалната картина, уродливия образ на тоталитарното време. Пътуването от Воднян до Бриони през ослепителната красота на Истра, между мощите на неразложените светци, край свърхестествените, даряващи здраве древни базилики, между чудесата и историята, която всеки е изживял по своему, ни кара да мислим, че светите мощи ще живеят и занапред в онзи дух; духът на Маршала от филма на Брешанови е много по-жив от това, което може да изрази филмовата и литературната фикция. Тук може ясно, с писани документи или без тях, с помощта на "точната наука" или без нея да се види и разбере, че тук е имал пръст той, Същият, който със своите дела се е намесвал в живота на природата и хората. За такива неща разказва и една истърска легенда за битката между злото и добрите ангели. Тук Той със своята известна шеговитост, suberbio и luxurio, е дал израз на всички свои обхватни намерения, както никъде другаде. Той е успял през един продължителен период, с всеки изминал ден през своя дълъг живот да се превръща във владетел на Брионите, като е провъзгласил всичко за добро, въпреки че то се е родило от злото. И това е триумф на знаменития циничен принцип за двусмисленост, записан от Гьоте в неговия "Фауст". Михаил Булгаков, който добре е познавал условията, при които този принцип действа най-добре, е знаел защо е поставил тези думи за мото на своя роман "Майстора и Маргарита":

Та кой си ти?

- Част от силата, която...

- Желае зло, а все добро твори!

Преведе от словенски ГАНЧО САВОВ


* Дахаувски процеси - съдебни процеси в комунистическа Югославия от 50-те години срещу бивши затворници в германските концлагери, които голословно са обвинявани в сътрудничество с хитлеристите - Бел. пр. горе

** Има се предвид филмът на Иво и Винко Брешан "Духът на маршал Тито". горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник