Брой 36

Литературен вестник

31.10-6.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Преди литературата вехне нейната социология

 

Яни Милчаков, Социология на литературата, език и политикаОхотно споделяните литературоведски тревоги за "променящия се статус на литературата на прага на ХХI век" (чети: нейното маргинализиране и превръщане в мъртво изкуство, подобно на операта), оставят впечатлението за загрижен дилетантизъм, методологически близък до Боян-Пеневото "вчувствуване". Имам предвид чисто свободното, "импресионистично" обосноваване на предсказанията за "края на литературата" - апокалиптичният дискурс на литературоведската саморефлексия в края на 90-те или се позовава на една или друга теоретична рамка, или на интуитивно доловени белези на културната ситуация от типа "никой не чете" и "расте Интернет поколение". Литературознанието през 90-те заряза литературната социология (изключвам усилията на отделни литературоведи като Живко Иванов и Александър Панов), което доведе до някаква странна безтегловност на интерпретациите. Радостта от началото на 90-те, че в интерпретирането на литературни текстове "Всичко е позволено...", бавно се отлива в краевековната меланхолия на "... но нищо няма смисъл".

Дали литературната социология би помогнала литературоведските занимания да си възвърнат поне отчасти загубеното социално значение е спорен въпрос. Без да прибързваме с обявяването й за методологичен Месия, може би си струва да поразсъждаваме поне за сплитането на условия и традиции, довело до нейното отритване. Именно в тази посока се е движил Яни Милчаков в книгата си "Социология на литературата, език и политика".

Ако първата книга на Милчаков, "Стих и поезия", от далечната 1990г., говореше сякаш "изотвътре", от самото сърце на литературността - стиха - то втората му книга вече показва един подчертано "остранен" поглед, гледащ на литературата "отвън" и поставящ я в един ред с феномените на политическото. Тази смяна на перспективата вероятно не е без връзка с новите социални роли на автора - изявяващ се като активен политик и дипломат през тези десет години, отделящи първата му книга от втората.

Монографията на Яни Милчаков не толкова дефинира и разчепква "нещото", наречено "литературна социология", колкото разсъждава върху политическите и културни условия, направили това "нещо" невъзможно. В нея няма да намерим традиционното "излагане на метода - прилагане на метода върху определена тема". Всъщност основната част от книгата може да бъде определена като проследяване на наслояването на негативни смисли около понятията "социология" и "литературна социология" от страна на тоталитарния дискурсивен режим. Нещо като Begriffsgeschichte1  на "вулгарния социологизъм" - един от най-честите заклеймяващи етикети, използван от съветската (и не само) официална реторика. Изследването на Милчаков се интересува преди всичко от привидно парадоксалната непримирима вражда на официалния марксизъм към всеки опит за "социологизиране" в хуманитаристиката. Парадоксът идва оттам, че социологията би трябвало да бъде привилегирован метод и научна дисциплина в страните на победилия социализъм - но това не е така, поне от 30-те до 70-те години, и именно това е едно от нещата, които правят толкова несъвместими "западният" и "източният" марксизъм. Впрочем съзнанието за тази несъвместимост идва доста късно на Запад, и част от полемичния заряд на Яни Милчаков е насочен към слепотата на западното левичарство за истинската природа на тоталитаризма - "истинска", доколкото е емпирично проверима в хилядите документални свидетелства на репресираните.

Проследявайки езика и мерките, с които сталинизмът на 30-те се разправя с "вулгарния социализъм", Яни Милчаков по естествен начин навлиза в полето на дебата за отношенията между руския авангард и сталинистката културна политика. Именно в това поле се разполага един такъв спечелил си заслужена слава в западната хуманитаристика труд като "Тоталното изкуство на сталинизма" на Борис Гройс. Също като Гройс, Милчаков развенчава един от митовете на западната русистика и перестроечното литературознание - за "невинния" в своята естетическа неординерност авангард и "лошите" сталинистки чиновници, задушаващи с усмирителната риза на социалистическия реализъм експериментаторство на 20-те години. Тезата на Гройс, с която той се прочу из академичния свят, е, че всъщност сталинизмът е "краен авангардизъм", довеждащ до буквализация и абсурд авангардистката концепция за сливане на изкуството и живота в едно тотално жизнестроителство. Разбира се, за разлика от Гройс, българският литературовед не навлиза в детайлите на историческите трансформации, неговият патос е по-скоро в моралното развенчаване на авангардизма. Тук е мястото да се отбележи, че Милчаков борави с изключително широк спектър от примери, повечето от които сами по себе си привличат вниманието и правят "Социология на литературата, език и политика" изключително четивна книга. От салона на Михалаки Георгиев до немското дружество "Ultima Thule", създадено през 1912 и осигурило цялата "нордическа" митология на хитлеризма, от дискусиите за "Тютюн" и "Хайка за вълци" до разговора през 1923 г. между Осип Манделщам и "младото, слабичко момче", което един ден ще стане "Бащата на виетнамския народ" Хо Ши Мин - в подобни тематизации лъкатуши книгата, с което е на път да разбие, ако не друго, то поне предубеждението, че литературната социология е скучна наука. (И безспорният N1 сред ерудитските примери на Милчаков - бъдещият камбоджански диктатор и инициатор на геноцида върху собствения си народ Пол Пот, когото виждаме като студент да пише в Париж курсова работа на тема "Земеделските комуни в България през 20-те години").

В търсенето на отговор за парадоксалното потискане на социологията и социологическия подход в литературата, следвайки развоя на отношенията "авангард - соцреализъм" в Съветска Русия през 20-те и 30-те години, Яни Милчаков достига до сърцевината на проблема - тотализиращият и по същество "охранителен" характер на съветския комунизъм. През 30-те години се залагат основите на една повсеместна "русификация" и "онародняване" на идеологическия дискурс, които заменят доктрината за "пролетарския интернационализъм", заклеймена по онова време като "троцкизъм". Именно този по същество консервативен, "десен" обрат в идеологическия дискурс и практиките на съветската власт прави невъзможна социологията. Паралелно с "усвояването" на "буржоазното" културно наследство, което авангардът е желаел буквално да унищожи, докато сталинистките чиновници в областта на културата "спасяват", тече едно скрито отхвърляне на социологията като наука и метод - защото на мястото на "класите" е дошъл "народът". Социологията - като всеки прекомерно "обективен" аналитичен метод - заплашва да разслои това единно, безпрекословно легитимиращо властта на Комунистическата партия понятие. "Народът" сменя "пролетариата", защото "пролетариатът" е винаги парциален спрямо цялото на обществото, докато "народът" успешно тотализира и настоящето, и историята. (В тази връзка Милчаков вмята детайла, че по едно и също време се закрива театърът "Весел пролетарий" и се появява филмът "Веселите момчета"). Народът се мисли като единен в настоящето на "изграждащия се социализъм" и като континуитет на общността, трансцендиращ отделните епохи. В тази своя тотална единност "народът" не може да има някакво свое Друго - затова се и явява идеалната референтна рамка, легитимираща властта на Партията. Опазването на неразчленеността на "народа" става неосъзната, но последователно преследвана цел на тоталитарния идеологически апарат - затова и социологиите се оказват винаги "буржоазни" или "вулгарни". Именно това схващане за "народа" става сърцевината на марксистката идеология, наложена след Втората световна война в цяла Източна Европа, това е идеологическото ядро, което надживява краха на комунизма като обществено-политическа система. Книгата на Яни Милчаков деликатно, но твърдо намеква, че същият този "народ" продължава да стои в дискурсите и на медии, и на политици, и на хуманитарни науки (отчасти) и до днес.

Онова, което подменя не само социологията, но и цялата парадигма на независимите науки, е тоталитарният език, признаващ за единствено "обективна" собствената си имитативно съградена реалност. Изследването на Яни Милчаков логично стига до "другото" на социологическия анализ - съветският "новоговор". Специално място е отделено на "челюстите на диалектиката" - специфичното жонглиране с двойки понятия, чрез което може да се докаже всичко. Всъщност филологическото око за тоталитарните езикови практики е най-същественият "литературоведски" елемент в книгата. Ако търсим традицията, в която тя се вписва, то това могат да бъдат единствено "политико-филологическите есета" на Никола Георгиев, най-вече книгата "Нова книга за българския народ" (1991), както и по-късните му публикации, събрани в "Мнения и съмнения" (1999). С тази разлика, че при Милчаков ударението още повече пада върху "политически". Не само заради ясната позиция на автора, ("седесарска", ще кажат ляво-народните интелектуалци), но и заради амбицията му да върне литературоведските занимания поне отчасти в полето на гражданския, социално значим дебат. За съжаление оформлението на книгата е направено малко през пръсти - най-вече с липсата на графично отчленяване между раздели, глави и подглави, - което затруднява четенето. За щастие Яни Милчаков пише достатъчно ясно и увлекателно, за да компенсира привидния хаос, който посреща читателя при първото разлистване на книгата.

В "Социология на литературата, език и политика" доминира есеистичната модалност на изказа, което означава, че не бива да очакваме изчерпателност в излагането на темата. Един от важните пропуски е анализът на ситуацията в българската култура през 80-те, когато се появява отчетлива тенденция към обвързването на марксизма с модерната социологическа теория - да споменем само Института за младежта към ЦК на ДКМС и фигури като проф. Петър-Емил Митев и Деян Деянов. Именно там стават част от интересните неща в българската хуманитаристика от края на 80-те. Разбира се, този контекст е на пръв поглед страничен спрямо частния проблем за "литературната социология", но неосъщественият контакт между литературоведи и социолози през 90-те години е достойна тема за размисъл. Размисъл, който книгата на Яни Милчаков така или иначе стимулира.

 

Бойко Пенчев

Яни Милчаков, "Социология на литературата, език и политика", АИ "Проф. Марин Дринов", С., 2001


 1 "История на понятията" - дисциплина, характерна за традициите на немската хуманитаристика. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник