Брой 37

Литературен вестник

7-13.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НЕПРЕМЪЛЧАНО

Гневът на прокълнатите

Орхан Памук

 

Преди смятах, че бедствията усилват чувството за солидарност. При големите истанбулски пожари в деството ми, както и при земетресението преди две години, първият ми инстинкт беше да споделя чувствата си, да говоря за бедствието с другите. Този път обаче, докато гледах, седнал в малко истанбулско кафене близо до кея заедно с каруцари, носачи и болни от туберкулоза, как горят и се сгромолясват небостъргачите в Ню Йорк, се почувствах отчайващо сам.

Веднага след като вторият самолет се вряза в сградата, турските телевизионни канали започнаха да предават на живо от мястото на събитието. Малката тълпа в кафенето гледаше невъобразимата гледка на екрана с безучастно учудване, зашеметена, но без знак за по-дълбоко вълнение. По едно време ми се искаше да стана и да кажа: "Прекарах три години от живота си в Манхатън. Живях сред тези здания. Разхождал съм се по улиците без пари в джоба. В тези небостъргачи съм се срещал с хора". Но като в сън, в който се чувстваш все по-сам, останах безмълвен.

Излязох навън, защото повече не можех да гледам това, което се случва и още повече защото исках да споделя видяното. Не след дълго видях на кея жена да стои и да плаче, докато чака ферибота. От изражението й и от лицата на околните веднага разбрах, че тя не плаче, защото има роднина в Манхатън, а защото мисли, че започва краят на света. В детството ми, когато покрай кубинската криза мнозина мислеха, че започва Третата световна, бях виждал ткива плачещи жени, докато семействата от истанбулската средна класа се запасяваха с макарони и леща. Върнах се в кафенето и продължих да гледам телевизия, прикован към гледката като всеки един по света. По-късно, докато се разхождах отново по улиците, срещнах един съсед. "Видяхте ли, господине, бомбардираха Америка", каза той и добави свирепо: "Така трябваше".

Този сърдит старец не бе въобще религиозен. Преживяваше с дребни поправки на разни неща, гледаше домати и всяка вечер се напиваше и вдигаше скандали на жена си. Дори не бе гледал телевизия, само беше чул, че някакви хора са сторили нещо ужасно на Америка. Чух мнозина други хора да изразяват също такъв гняв като този дядо, който после щеше да съжалява за казаното. В първия момент в Турция мнозина говореха за бруталността на терористичния акт, за това колко ужасяваща, нечовешка е била атаката. Само че, след като заклеймяваха убийството на невинни хора, почти винаги добавяха едно "но", и отправяха повече или по-малко сдържана критика към политическата и икономическа мощ на Америка. Да се обсъжда световната роля на Америка на фона на тероризма, основан върху омразата срещу Запада и бруталното избиване на невинни хора, е едновременно извънредно трудно и морално проблематично. Но в горещината на справедливия гняв срещу терора и засегнатото национално чувство могат твърде лесно да се изрекат думи, които ще доведат до смъртта на други невинни хора. Пред тази перспектива не можем да мълчим.

Всеки трябва да е наясно с това, че колкото по-дълго продължават бомбардировките над Афганистан и колкото повече невинни хора умират, било там или в други части на света, толкова повече ще се усилва изкуственото напрежение, което някои се опитват да поддържат между "Изтока" и "Запада" или между "исляма" и "християнската цивилизация", а това само ще подклажда тероризма, който военната акция се опитва да накаже. Сега е морално невъзможно да се дискутира американското господство заедно с невъобразимата безмилостност на терористите, отговорни за смъртта на хиляди невинни хора. В същото време ние трябва да се опитаме да разберем защо милиони хора по света в бедните страни, изтласкани до стената и лишени от правото да определят своите истории, изпитват такъв гняв към Америка.

Не сме длъжни да гледаме винаги със симпатия на този гняв. Нещо повече, в страните от Третия свят и ислямските държави антиамериканските чувства са не толкова справедлив гняв, колкото инструмент за прикриване на липсващата демокрация и укрепване властта на местните диктатори. Установяването на близки отношения с Америка от страна на затворени общество като това на Саудитска Арабия, които държат да показват, че ислямът и демокрацията са уж несъвместими, не окуражава онези, които се борят за утвърждаването на секуларизирани демокрации в ислямските страни. Нещо подобно става в Турция, където повърхностната враждебност към Америка позволява на управниците да прахосват, чрез корупция и некадърност, парите, получавани от международните финансови институции, като прикриват бездната между бедни и богати, която в Турция е достигнала непоносими размери.

Днес има хора в Съединените щати, които безрезервно подкрепят военните атаки, за да се демонстрира военната мощ на Америка и да се "даде урок" на терористите. Някои бодро обсъждат по телевизията къде точно самолетите трябва да пускат бомби, сякаш става дума за компютърна игра. Такива коментатори трябва да осъзнаят, че импулсивно взетото решение да се започне война без дълбоко осмисляне на проблема ще усили враждебността към Запада, изпитвана от милиони хора в ислямските страни и бедните региони на света - от хора, живеещи при условия, които пораждат чувство на унижение и малоценност. Нито ислямът, нито дори бедността сами по себе си пораждат пряко симпатия и подкрепа за тероризма; смазващото унижение е онова, което е заразило страните от Третия свят.

Никога в историята пропастта между бедни и богати не е била толкова голяма. Може да се отговори, че богатството на западните страни си е тяхно собствено и няма защо бедните по света да гледат завистливо към него. Никога преди обаче животът на богатите не е бил толкова натрапчиво тикан в очите на бедните чрез телевизията и холивудските филми. Може да се каже още, че приказките за живота на кралете винаги са били забавлението на бедните. Най-лошото обаче е, че никога преди богатите и могъщи общества на света не са били толкова безпрекословно прави и "разумни".

Днес обикновеният човек, живеещ в бедна, недемократична мюсюлманска страна, или страна от Третия свят, или бивша социалистическа република се мъчи да свърже двата края, като ясно осъзнава, колко незначителен е неговият дял в световното богатство; той знае, че живее при условия, много по-тежки и пагубни, отколкото "западнякът" и че животът му ще бъде много по-кратък. В същото време обаче, в един далечен ъгъл от неговия мозък мъждука съзнанието, че неговата бедност в значителна степен се дължи на собствената му глупост или неадекватност, или ако не неговите, то тези на баща му или дядо му. Западният свят въобще не си дава сметка за това всепоглъщащо чувство на унижение, което изпитва по-голямата част от останалия свят. Това е чувство, което хората трябва да се опитат да превъзмогнат, без да губят разум и без да се оставят да бъдат съблазнени от терористи, крайни националисти или фундаменталисти. Това е мрачната, тягостна частна сфера, която нито магическият реализъм, даряващ бедността и глупостта с очарование, нито екзотизмът на масовата туристическа литература се наемат да изследват. И именно живеейки в тази частна сфера, повечето хора по света днес изпитват духовна лишеност. Проблемът, който стои пред Запада, е не само да открие кой терорист в коя палатка или пещера, или улица, или град сглобява бомба, а да разбере бедното, презряно и "неправо" мнозинство, което не принадлежи на Западния свят.

Войнствените призиви, националистическите речи и прибързаните военни операции водят в противоположна посока. Вместо да подпомагат разбирането, много от сегашните действия, нагласи и политически решения на Запада стремително отдалечават света от мира. Такива са новите визови ограничения, налагани от западноевропейските държави на граждани, идващи от страни, непринадлежащи на Европейския съюз; законовите мерки, прицелени към ограничаването на движението на мюсюлмани и хора от Третия свят; подозрението към Исляма и всичко не-Западно; грубият и агресивен език, отъждествяващ цялата ислямска цивилизация с тероризма и фанатизма. Какво кара бедния старец от Истанбул в момент на гняв да одобрява ужаса в Ню Йорк? Какво кара палестинските младежи, на които им е дошло до гуша от израелската окупация, да се възхищават от талибаните, които заливат с азотна киселина лицето на жена, осмелила се да си открие лицето? Нито ислямът, нито онова, идиотски описвано като "сблъсък на цивилизациите", нито бедността сама по себе си - а чувството за безсилие, породено от деградацията, от провала на опита да бъдеш разбран, от невъзможността на тези хора да направят така, че техният глас да бъде чут.

Членовете на заможната, про-модернизаторска класа, основала Турската република, отговарят на съпротивата сред бедните и необразовани слоеве на населението не с разбиране, а със законови мерки, със забрани, касаещи личното поведение и репресии, осъществявани от армията. Резултатът от тази политика е една полумодернизирана страна с ограничена демокрация, в която доминира нетолерантността. Сега, когато мнозина тръбят за нова война между Изтока и Запада, аз се опасявам, че огромна част от света ще бъде превърната в нещо подобно на Турция, управлявано постоянно от военен режим. Опасявам се, че задоволените и самодоволни западни национализми ще накарат останалата част от света да твърди напук на разума, че две и две прави пет, като човекът от подземието на Достоевски, който реагира срещу "разумността" на Западния свят. Нищо не подхранва подкрепата за "ислямистите", хвърлящи азотна киселина в лицето на жените толкова, колкото провалът на Запада да разбере прокълнатата част на света.

 

Истанбул, 18 октомври 2001

Преведе Боян Станчев

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник