7-13.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

НА ФОКУС

СПАРАГМОС

Спарагмос е жертвеното разкъсване. Самата кървава разправа с тялото, с живата форма. Жрецът разкъсва, за да гадае. За да разпознава в картата на тялото едно огледало на света. Спарагмосът е извън обичайното време и извън границите на всекидневния град. Спарагмос, намеса на подземните божества, е и когато бъдеш разкъсан от кучета. Ироничен спарагмос е разкъсването на Орфей от пияни жени. Лирата му плавала по течението на Места и струните й сами свирели тягостна песен. Според друг вариант на мита по водите край Абдера плавала главата му и издавала стонове.

Новата книга на Илко Димитров, "Разчленяване", съдържа в себе си спарагмос. Нямам предвид толкова, че тя е първо раздраната и след това повторно съчленена негова по-стара поема "Молитва за нова земя". По-скоро тя е спарагмос, неомитологически спарагмос, защото разказва за разкъсания до невъзможност да бъде събран субект. С това тя е старомодна до посиняване. Една ултрамодернистка поема.

Илко Димитров принадлежи към поколението поети-метафизици, поети-високи модернисти. Поетите, които възхождат към "Кървава песен" и "Пустата земя" едновременно. Георги Рупчев, Кирил Мерджански, Златомир Златанов, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Румен Леонидов. Всички те създадоха мрачни дистопии за настоящето. Всички те продължиха да пишат една поезия на възвишеното, на патетичното. Поезия на жеста, на грандиозното слово. Когато не можеха да възпяват, те ругаеха. Хиперболата беше принадената им стойност. Йерихонски тръби ечаха в полифониите им, плачът им беше йеремиев, а философските им обобщения все кръжаха и кръжат около Еклесиаст.

Илко Димитров е автор на няколко книги, но никога досега не е бил толкова близо до точката на замръзването, до охладения азот. Никога не е свързвал толкова неизбежно всички шнурове на вдъхновението си със смъртта. "Разчленяване" е нова поема, получена чрез разчленяване на публикувани из литературния печат стихотворения и поеми на Илко Димитров и след вторичното им сглобяване. Сред най-важните за мен първоизточници е "Молитва за нова земя", отпечатана в "Литературен вестник", брой 2 от 1997 г., а после в книгата "Вселена по здрач" (1998). Всъщност, "Разчленяване" е "Молитва за нова земя" след нейното жестоко насичане на членове, между които са вмъкнати паранаучни метакоментари. Стихове за самсарата на самоубийството на един народ, като пред част от блоковете е монтиран ироничен, на студен, в никакъв случай смешен, коментар какво прави в тази част, в този блок "субектът", какво казва той. Не може вече да се изстъпваш и да плещиш като "В механата", този български и балкански "Ад", без да се самозачеркнеш с автокоментар. Двойна осигуровка на критическото говорене. Коментарите в "Разчленяване" са като да изпиеш отрова преди да си прережеш вените.

Ако на тези ясно разграничени коментари, насипани из поемата, се погледне сериозно, то играта ще е загубила своите правила. Но и другото е вярно: да ги приемем като бърза шега би означавало да подценим поета. Във всеки случай те натрапват една допълнителна безтегловност в поемата, придават й призрачна слабост. Иронията слабее пред възможността за онтология.

Цялата поема е нещо като модерна проповед, включваща пеене като в спиричуъл, разказване на басни за произхода, поставяне и разрешаване на дилеми, на казуси, директно заклеймяване на пороци и техните носители (не поименно - би заприличала на поема от Гинзбърг). Силни стилизации и не по-малка политическа ангажираност, обсебеност от родината и фасцинация от тевтонския и саксонски модерн. Казвам проповед, но бих могъл да направя аналогия и с Есхилова трагедия. Защото всичко е предначертано и "Разчленяване" ни съобщава именно този факт, с което ни изтръгва от размисъла, за да ни разтресе. "Разчленяване" на места дори е проповед, която цитира проповеди - както в пасажа: "Нагласете сърцата си на мелници,/ сърцата пригответе - земята си да стрием...", където се стъпва върху едно прословуто писмо-проповед на Ботев.

До каква степен основната тема е родината? И в какъв смисъл тя? Своите ужасяващи и ужасени представи за упадъчната и изпаднала България ни дадоха Бойко Ламбовски (в "Гара България": "родината се прави на стоичков/и ни продава семки пред кенефа"), Борис Роканов ("Кофите"), Елин Рахнев, Стоил Рошкев, Николай Атанасов. И простото око не би видяло разликата. Но родината на Илко Димитров е обвързана не просто с деградация, тя е с лоша карма, тя е болна не от зараза, а от генетична болест, разредена кръв. При това стихотворението на този автор не е оскверняване, то разчленява, но не изкормва. То запазва една възвишеност, една монументалност. Подобно на Едвин Сугарев, който започва стихотворението си "Гледане на ръка" с припомняне на джагаровия монумент "земя като една човешка длан", за да завърши с "само че дланта не се чете/ понеже е положена върху очите". Или в "Дефиниция на България": "тук сме/ в границите на несбъдването".

За същото несбъдване говори и Илко Димитров. Но с една гностическа диалектика, която води до парадокси. "Да не позволим сега България да ни надвие!", възкликва лирическия му аз. За да се осъществи българинът, той трябва да се ори цял живот с онова, което генетично носи и чието име може да бъде несбъдване. Онзи аз, онзи субект, онзи глас, който констатира, че: "ние/ тъпчем пръст, която тъпче нас". Стихове, които ми напомнят библейското "Мъртви, погребете своите мъртви!". Тази родина е ту територия, ту място извън Вселената, ту отпадналост, ничия земя, ту Чистилище, място за изкупление, страната на Йов. Веднъж е наречена "черния дроб на Европа". А черният дроб е изоморфен на Чистилището. Това е метафора, използвана за България още от Петър Дънов, но това съвсем не значи, че Илко Димитров се позовава на него. Просто България е онзи член на жертвеното животно, който обикновено носи несполука на успешното гадание.

Азът в "Разчленяване" е глас, диалогизиращ с Бога, или нищото. Той е и разказващ вицове глас, който ги разказва с бъстъркитъновска сериозност. "Когато срещнеш човек сред стадо овце, / са нужни усилия да не го назовеш овчар."

През 1999 г. за поемата си "Паркът" Илко Димитров заслужено спечели годишната награда на Сдружение на български писатели. През 99-а нито имаше много поетически книги, които да могат да й се равнят по вещината на езиковата уместност, на способността да се изграждат запомнящи се поетически образи, нито пък имаше книги, които да си поставят толкова големи въпроси за разрешаване. По-важното е, че "Паркът" демонстрираше способността и склонността на Илко Димитров да гради звукови метафори от определен тип. Което го афилиира с Кирил Мерджански например. С особена звукова форма те представят метафорично нещо, което изглежда като много популярна философска идея. Всъщност то само изглежда така.

Това е средното аритметично на това поколение - то не вярва в издържливостта на етическия субект. То не вярва дори в издържливостта на разума. И Илко Димитров от "Паркът", и Кирил Мерджански от "Митът за Одисей..." ни описват разума в паническо бягство пред сетивността. Тя го омаломощава, парализира. Тя го ослепява, лишава от жизненост. Разумът е безволев.

Във "Вселена по здрач" и "Трите кошници" беше положена същата, бих казал, установка, същият психологически модус. Но и в двете имаше място за съзерцанието, за философското отстъпление, за лирическото отклонение в перипатетичен стил.

"Разчленяване" отива още по-навътре в отказа. Отказа от надежда. Отказа от надежда за цялост. Осъществим е единствено спарагмосът. Изстъплението.

Йордан Ефтимов

Илко Димитров, "Разчленяване", редактор Силвия Чолева, С., ИК "Стигмати", 2001, 30с.

© Литературен вестник