7-13.11.2001
Год. 11
ФОНОГРАФ
Мека жица
Новият албум на "Пълп"
Доскоро
бях склонна да повярвам, че Брит-попът
като стил замира (което не ме правеше
много щастлива), но се е оказало, че греша.
На британската музикална сцена се
наблюдава раздвижване, предизвикано и
до голяма степен от електронната музика.
Струва ми се, обаче, че след многото
експерименти, на които бе подложена
публиката, се усеща носталгия по
романтичната, веселата или тъжната
китара и онзи измъчен и в същото време
чувствен британски вокал. Докато Европа
се впусна в сферата на електрониката (тук
трябва да уточня, че се получиха
невероятни съчетания от стилове и
инструменти; все пак електронната
музика предлага какви ли не възможности
и конфигурации), Щатите ни заляха с
песнички от реклами за хамбургери и
псевдо пънк и рок, напомнящ вяло на
стария Сиатъл. Няколко години, като че ли
липсваха чувствата в музиката. Но ето, че
2001-ва е годината на "завръщането". U2
определено приличат повече на U2 от края
на 80-те, Depeshe Mode звучат по старому, Radio Head
също не са толкова експериментални, а в
Америка R.E.M. издадоха прекрасен албум,
който си съперничи с двете им хитови
тави.
И така носталгията по доброто старо време отново ни налегна. Разравяме се в забравените от години дискове и откриваме любимите Blur, Suede, Pulp... А се оказва, че те издават нови албуми или планират да записват. Преди около месец Pulp издадоха нов албум. Да си призная, след хитовия им Different Class не съм се интересувала много с какво се занимават (спомняте ли си Common People - а това беше през 95-а). Албумът е озаглавен We Love Life и колкото повече го слушам, толкова повече ми харесва. Може би е така с хубавата музика. Китарата е леко агресивна, гласът на Джарвис Кокър същият - напрегнат, с този приятен британски акцент, а синтезаторите са тъжни, малко мрачни и плътни. Силно се усеща онова влияние от Дейвид Боуи, за което много критици говорят, осъзнато или не, и то ми напомня за романтичните 80 на миналия век. Доста се разрових из различните чуждестранни медии за какъвто и да е комнтар за албума. Не намерих нито дума, освен датата на излизане - 15.10.2001. Затова пък пресата гъмжи от заглавия за турнето на Бритни Спиърс (какво да се прави). Не че албумът не е комерсиален. Би могло да се каже, че Pulp са издавали доста по-indie неща, а и тук няма хит от типа на Disco 2000 или Common People, но музиката е заредена с енергия и все пак си заслужава да се чуе.
За
моя изненада установих, че групата
съществува още от 1978, когато Джарвис
Кокър, тогава на 15, се събира с трима
приятели. Те се нарекли Arabacus Pulp. Това
се случва в Шефийлд. След известни
размествания се появяват Джейми
Пинчбек, бас и Уейн Фърнес,
барабани. През 1981 те записват демо, което
се харесва на известния тогава DJ Джон
Пийл. Той ги кани на една от сесиите си,
но нищо не се случва. През 1982 Pulp
записват дебютния си, акустичен албум It.
Той е доста слабо отразен в медиите, но е
сключен договор с Fire Records. 80-те са
години на колебания и спад. През 86-а
групата записва Freaks, издаден
следващата година, който е по-мрачен и с
повече клавишни. През това време се
появяват нови членове - Ръсел Синиър
(китара, цигулка), Стийв Маккей (бас), Кандида
Дойл (клавишни) и Ник Банкс (барабани).
Бандата изплува с излезлия чак през1992 Separations,
а сингълът "My Legendary Girlfriend" е
обявен за песен на седмицата от NME.
Това им дава възможност за договор с Island
Records. През 94-а записват His ‘N’ Hers,
заминават на световно турне с Blur и
през 95-а издават Different Class. Албумът
достига първо място в британските
класации. Така Pulp стават суперзвезди
в Британия, а печелят сериозна
популярност и в Щатите. През същата
година мениджърът им се включва като
китарист и кийбордист. Групата е вече
обект на медиен интерес и най-вече
вокалистът Джарвис Кокър, който се
превръща и в секссимвол. През 96-а бандата
започва световно турне, но през 97-а Ръсел
Синиър неочаквано напуска след
приблизително 13 години.
Бурен е музикалният живот. Надявам се силно, че ни очакват още приятни изненади до края на годината, а със сигурност и през следващата. Дотогава аз тайничко се възхищавам на "тънката британска интелегентност, която липсва в днешната американска поп музика", както пишат в Ролинг Стоун и която с малки изключения не ме е изненадала в последните няколко години.
Мария Добрева
