Брой 39

Литературен вестник

21-27.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

Продавница "При щастливата ръка"

Горан Петрович

 

Откъс от едноименния роман

 

УВОД,

КЪДЕТО СЕ ГОВОРИ ЗА НЕДОЛЮБВАН ГРАДИНСКИ ПЕЛИН,

ЕДНА ЗАГАДЪЧНА РАБОТА,

ЕДИН ЗАГАДЪЧЕН ПИСАТЕЛ В ПОДВЪРЗИЯ ОТ МАРОКЕН,

ЗА ВИСОЧИНАТА НА НАШИТЕ ПЛАНИНИ,

ЗА ПРИЯТНИЯ АРОМАТ НА МОМИЧЕТО С ШАПКА КАТО КАМБАНКА,

ЗА МРАЧНИЯ АКВАРИУМ,

ЗА ШУПЛИВИТЕ СТЕНИ

И ЗА ТОВА МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ПОЯВИ ПЛЕСЕН В БУРКАН КАЙСИЕВО СЛАДКО, ОТВОРЕН В ПОНЕДЕЛНИК

 

1

Беше изречение на сръбски. Като второто, всъщност. Набирано ръчно. Напечатано на кирилица. Между редовете можеше да се види отпечатък от обратната страна на листа. Първоначално съвършено бяла, хартията на места жълтееше от навсякъде залязващото време...

Докато чакаше младежът да разгледа заглавната страница на книгата, загадъчният човек се правеше, че оглежда канцеларията - отдавна небоядисвана стаичка в дъното на стесняващия се коридор. Това неголямо, тясно помещение с общо предназначение съдържаше само един бракуван архивен шкаф с рулетка, с неколкократно разбивана брава, резбована дървена закачалка, два разклатени стола, бюро и саксия със стрък недолюбван градински пелин. На малкото бюро с изтъркани ръбове и надраскана политура едва се побираха шестте тома на речника, издаден от "Матица Сръбска" преди войната, следвоенното издание на правописния речник и купчина току-що отпечатани вестникарски текстове.

Светлината в стаичката бе слаба, а гледката от прозореца бе закрита от грапавите рамена на съседната държавна сграда и за да се види румената ивица на слънцето за не повече от четвърт час, трябваше да се чака да стане следобед, при условие че не е така облачно както този късен ноември. Вероятно затова младежът бе наведен, а лицето му бе почти между кориците. След като прочете първата страница, той внимателно обърна листа и хвърли поглед към следващите редове, след това затвори книгата и започна да изучава подвързията от студеночервен марокен - една подвързия във всеки случай твърде изискана за днешните условия.

- Е? - каза човекът и по лицето му не трепна нито един мускул, който да си струва да бъде описан.

- Ами..., - увърташе младежът, макар да усещаше какво се очаква от него, опитвайки се да спечели още един миг за размисъл.

- Ще трябва да решите дали ще приемете - едва забележимо се намръщи човекът.

- Не зная ... - каза Адам Лозанич, студент във Филологическия факултет, абсолвент по сръбска филология, коректор на хонорар в списанието за туризъм и природа "Нашите красиви места". - Не зная какво да ви кажа, това е книга, вече не е ръкопис.

- Разбира се, че не е. Важното е да се придържате към условията. А това означава да не оставяте никакви забележки, нито каквито и да е други писмени следи край предмета на работа. Дискретността се подразбира. В случай, че сметнете възнаграждението за недостатъчно, готов съм да предложа ... - поверително се наведе човекът.

Адам се задави още от първата сума, която му бе казана. А с току-що удвоената сума спокойно би могъл да живее пет-шест месеца, без да се притеснява за наема, и най-накрая да завърши дипломната си работа и следването си. Като се прибавят и хонорарите в "Нашите красиви места" получаваше се точно колкото да покрие дните на немотия.

- Великодушно. Но моята работа има смисъл единствено, как да кажа, ако е върху ръкописи. Книгата е напечатана, тя е нещо завършено и върху нея с коректура или редакция не може бог знае какво да се поправи. Освен това какво би казал за всичко това авторът, въпросният ... - смутено обясняваше младежът, като отново разтваряше кориците от марокен. На вътрешната заглавна страница с големи букви пишеше "МОЯТ ЗАВЕТ", а малко по-надолу - "Написано и издадено за сметка на г-н Анастас С. Браница - литератор".

- Вярвам, че няма да има нищо против - не е между нас вече от около петдесет години - някак стегнато се усмихна човекът. - Подчертавам, няма и роднини. Но дори и да не е така, този екземпляр е частна собственост и смятам, че имам право да внеса някои поправки. Бих могъл, ако поискам, да подчертавам редове, да пиша в полетата, дори и да откъсна страниците, които не ми харесват. Все пак, исках само да направите някои промени според моите забележки и упътванията на моята съпруга. Вашият Редактор ми каза, че сте внимателен. Аз донякъде разбирам от тази професия и предполагам, че това е най-добрата препоръка за хора от нашия занаят...

Адам Лозанич положи длани върху корицата. Когато учеше за изпити, докато се ориентира какво първо да прочете от дългите списъци с библиография, струваше му се, че така може да усети пулса на някое четиво. Преди да започне, винаги изпълняваше това невинно суеверие. Въпреки студената подвързия, направена от кожа, наричана марокен, тази книга бе топла, страхливо жива, скритият й пулс биеше под възглавничките на пръстите му. Като че ли бе току-що написана, не се различаваше от неотдавна завършените ръкописи, още горещи от писателските трескави трепети и надежди. Може би точно тази топлина пречупи нещо у Адам.

- Добре, ще опитам, - каза той. - Не бих се ангажирал с краен срок, книгата е доста обемиста, правописните правила междувременно са се променяли няколко пъти, пунктуацията не е същата - забелязахте точката зад заглавието, пък и лексиката е най-чувствителната част. Всъщност не зная със сигурност на кои места искате да се намеся?

- Кога можете да започнете? - пропусна въпроса загадъчният човек.

- Утре сутринта, тази вечер съм прекалено уморен, вестникарските текстове са толкова дребни и пълни с грешки. Буквите трептят пред очите ми, дори и когато затворя очи. Утре бих могъл да започна, от сутринта... - говореше младежът ненужно дълго, като че ли се стремеше да заглуши собствения си въпрос в какво се впуска.

- Тогава точно в девет часа. Не закъснявайте. Ако нещо ме възпрепятства, ще ви посрещне моята съпруга - надигна се клиентът и излезе от стаичката.

Адам Лозанич остана да се взира в календара, забит накриво от вътрешната страна на току-що затворената врата. Квадратното прозорче, отбелязващо датата, сочеше 20 ноември, понеделник. Ще ви посрещне моята съпруга?! А къде?! И какво би могло да означава всичко това?! Освен ако тайнственият човек не бе узнал за неговата малка тайна. Целият изтръпна. Все пак, бе уверен, че никога никому не бе споменавал за това. Преди една година, от време на време започна да му се струва, че по време на четене среща други читатели. От време на време, рядко, но все по-ясно и по-ясно той се докосваше до тези други, в по-голямата си част непознати хора, които успоредно с него четяха същата книга. Той помнеше някои подробности все едно, че наистина ги е преживял и усетил с всичките си сетива. Разбира се, никога никому не бе поверил това. Биха го сметнали за луд. В най-добрия случай - за смахнат. В интерес на истината, когато размишляваше сериозно за тези учудващи неща, самият той стигаше да заключението, че неговата личност опасно се колебае на ръба на здравия разум. Или пък всичко това само така му се струваше поради излишъка на литература и недостига на истински живот?

И когато вече бе обзет от четенето на книги, дойде времето да се занимава с онова, от което засега все още се издържаше. Новите текстове го чакаха и той подостри молива и се зае с тях, като рядко отваряше правописния и многотомния речник. Статиите му идваха много, но работата му бе облекчавана от самия Отговорен Редактор, който му налагаше да обръща внимание предимно на коректурата. Обратно - за промени в словореда, самите думи или данни, не смееше дори да си помисли.

- Лозанич, имайте предвид, че не трябва да се уморявате ненужно, това не е от вашата компетентност! - строго каза той точно по този начин на няколко пъти, без да се стеснява пред него да изтръсква пърхута от рамената си и от яката на своето тъмносиньо, двуредно сако.

- Но позволете, господине, тук се е промъкнала фактологична грешка, не мога да допусна да се посочва, че Копаоник е висок почти две хиляди и петстотин метра, когато официалната височина на Панчичев връх, консултирал съм се с карта, е две хиляди и седемнайсет?! - веднъж не се предаде младият сътрудник.

- Почти! Какво означава за вас думата почти - малко, а точно изразява разликата. И къде е тук грешката? Лозанич, вие сте сърбист, наистина несъвършен сърбист, но географ със сигурност не сте. Набръчкването на земната кора не е окончателен процес. Изобщо имате ли частица национална гордост? Нима бихте го закръглили само на две хиляди?! Скъперник! На ваше място аз бих сложил цели три хилядарки! Хайде сега вървете и не ми идвайте повече с вашите еснафски дребнавости и жалко малодушие - за момент Редакторът изостави пърхута на яката си, за да отпрати младежа с нетърпеливо движение на ръката.

"Нашите красиви места" излизаха през петнайсет дни. Задължението на Адам Лозанич бе да идва всеки понеделник да преглежда статиите, изпратени от постоянните кореспонденти във всички съществуващи и несъществуващи краища на страната. Предстоящата поръчка пристигна точно когато трябва, ще разполага с цяла седмица, за да извърши най-добре платената работа в своята кариера на хоноруван коректор и редактор. Може би точно заради това младежът нарочно не пропусна да поправи част от уводната статия на празничния брой, където прекалено гордо се изброяваха ловните богатства на родината. В текста той задраска спорния северен елен, а отстрани написа: "Неточно. Доколкото е известно, у нас няма от този вид полярни животни."

2

Около три часа, след като свърши с последната статия, нещо за възхода на конгресния туризъм, младежът облече якето си и опакова книгите в сака си. В редакцията нямаха нито шесттомния, нито правописния речник - необходими помагала за един коректор. Адам, съвестен що се отнася и до най-малките неща, бе принуден да мъкне със себе си всички тези книги, защото стаичката с общо предназначение следобед бе използвана от чистачките, а през нощта в нея дремеше старият пазач.

По ноемврийското небе се бяха образували сини дюни, всеки момент можеше да завали. Докато крачеше пеша до своята гарсониера под наем на улица "Милован Милованович", намираща се в подножието на стръмната улица "Балканска", младежът отново си спомни за загадъчния човек. След това размисли, върна се, качи се в препълнен автобус от "Теразие" и пое в посока към Народната библиотека. Възнамеряваше да види кой е г-н Анастас С. Браница, автор на книга толкова ценна, че собственикът да я подвърже в скъп марокен. Там, в Народната библиотека, работеше прилежният Стеван Кусмук, който се бе дипломирал навреме и понеже не можеше да стои без работа, бе приел доброволно да се труди в голямата читалня. За щастие нямаше много читатели и приятелят му можеше да му помогне в двучасовото търсене по каталозите, библиографиите и писателските лексикони. Не откриха никакъв Браница.

- Сигурен ли си, че това е фамилията? Странно, ако някога нещо е публикувал, би трябвало да го има тук... - мръщеше се Кусмук по-късно в кафенето на Библиотеката, тъй като не понасяше дори и най-малките недоразумения - във факултета бе известен с огромния брой бележки към курсовите си работи, често дори по-дълги от основния текст.

- Да, навярно, ще трябва да проверя... - отговори Адам, не желаейки да разкрива повода, по който се занимаваше с това. Тъкмо се готвеше да си тръгва, когато видя едно хубаво девойче с шапка като камбанка. Тя бе излязла от читалнята и тъкмо влизаше в същото кафене, вероятно, както и други, да се подкрепи с кафе или чай.

- Кажи ми, какви книги е поръчала? - запита Адам, следейки момичето с поглед, без да се съмнява, че Стеван знае наизуст дори подобни неща, разбира се, ако девойката бе дала попълнената бележка именно на него, за да й донесе книгите от хранилището.

- "Енциклопедичен английско-сърбохърватски речник" на Светомир Ристич, Живоин Симич и Владета Попович, първи том, от А до М, фототипно издание на "Просвета", Белград, 1974 г. - с готовност издекламира приятелят му - наистина имаше блестяща памет.

Няколко секунди Адам Лозанич се колебаеше дали да я изчака, т.е. дали самият той да тръгне към голямата читалня, да поръча същия том и там да издебне нейното завръщане. Надяваше се, че това би могъл да бъде един от онези дни, когато му се удаваше да навлезе в четивото толкова навътре, че да осъзнае присъствието и на други читатели. Така в края на седмия семестър имаше обещаващ романс с най-красивата колежка от общо литературознание, но когато се опита да се приближи до нея във фоайето на факултета, тя просто извърна глава.

- Обичате ли разходки край реката? - не се предаде младежът в желанието си да й припомни тяхното успоредно четене на една реалистична новела и подробно описания бряг, където бяха прекарали целия следобед.

- Ще обичам, ако преплуваш на другата страна - пошегува се тя пред останалите студенти.

През същата седмица не стъпи в аудиторията нито веднъж - струваше му се, че звънкият й смях не отслабва в сградата на площад "Студентски".

Какво би станало, ако се приближи и до тази красавица с шапка като камбанка и тя не го познае в реалността? Съвместното четене, тревожеше се Адам, се превръщаше в мания, която можеше да го отведе твърде далече.

- Кусмук, когато някоя книга властно те обземе, имаш ли чувството, че не си сам, че освен тебе има подобни, унесени хора на другия край на града, в друг град, а може би и на другия край на света, които по теорията на вероятностите едновременно с тебе започват да я четат? - изрече той и веднага съжали.

Приятелят му го изгледа смаяно. Трябваше му известно време да се съвземе. Но след няколко мига трезво говореше:

- Съществуват три вида читатели, както казва старият дребнав педант Гьоте. Първият вид читатели се наслаждава, без да разсъждава. Третият вид разсъждава, без да се наслаждава. И средният вид, който разсъждава, докато се наслаждава, и се наслаждава, докато разсъждава. Именно читателите от тази група създават произведението на изкуството отново. Ролан Барт, от своя страна, казва, че... Юрий Тинянов... Ханс Роберт Яус... Волфганг Изер... Науман... теорията на рецепцията на литературното произведение...отвореното произведение... хоризонтът на очакване... конкретизацията на текста... триъгълникът автор-произведение-публика...семиотиката...верижното свързване на знаци... или ако става въпрос за живопис, препоръчвам на твоето внимание неотдавна преведената студия "Абстракция и вчувстване" на Вилхелм Ворингер...

Адам Лозанич, обаче, не го слушаше. Наблюдаваше момичето с шапката. Гледаше я как отпива чай и откриваше необикновена хармония в тези съвсем обикновени движения. Наблюдаваше я как става и минава покрай него, оставяйки след себе си някакъв приятен аромат. Единствено мисълта за голямата поръчка от тази сутрин го задържа да не тръгне след този аромат и да не влезе в читалнята, където да поиска същия речник и така, успоредно, да проследяват едни и същи понятия. Ето защо, на излизане от Народната библиотека в гърдите му остана чувство за съжаление. Есенните цветове на Караджорджевия парк бяха по-убити. Кучета на верижка теглеха своите стопани по алеите около паметника на Вожда. Позлатените кръстове на недовършения от десетилетия храм "Свети Сава" бдяха в полумрака, полегнал над покривите на хълма Врачар. Тогава започна да вали и първият дъжд.

Превод от сръбски Соня Андонова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник