Брой 39

Литературен вестник

21-27.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Квартиранти

Ненад Величкович

 

откъс от едноименния роман

 

Авторът с дъщеря си Марина, която е основен герой на повечето от книгите му. (вж. публикувания в бр.1/2001 на сп. "Факел" роман "Бащата на моята дъщеря".) Сн. Г.Г.
Авторът с дъщеря си Марина, която е основен герой на повечето от книгите му. (вж. публикувания в бр.1/2001 на сп. "Факел" роман "Бащата на моята дъщеря".) Сн. Г.Г.

Босненският писател Ненад Величкович (род. 1962 г. в Сараево) е един от най-ярките съвременни белетристи. Завършил е математическата гимназия в Сараево и югославска филология. Бил е главен редактор на младежкото културно и забавно списание "Фан" (Фен), гимназиален учител и пр. Сега е преподавател в Сараевския университет и главен редактор на издателство "Омнибус".
Пише проза, пиеси, филмови сценарии, литературни изследвания, критика и др. Почти всички негови радиодрами са наградени, а някои са преведени и излъчени в чужбина.През 1998 г. телевизионният му филм "Как си целунах носа" получи специалната награда за ТВ-пиеси в Пловдив, а в началото на следващата - наградата ни "Алеко" за хумористичния разказ "Дяволът в Сараево". Прозата му е изпълнена със самобитна духовитост. През 1995 г. излезе романът му "Квартиранти", който бе оценен като бестселър, претърпя няколко издания и бе преведен на няколко езика в чужбина. Досега са публикувани още книгите му: "Дяволът в Сараево" (1996), "Сексикон/Секспресионизъм" (1998), "Сараевски гастронавти" и "Бащата на дъщеря ми" (1999), както и множество сатирични и хумористични разкази, научната монография за Стеван Сремац, един от най-големите сръбски сатирици класици и други произведения.

 

 

ГЛАВА ПЪРВА

Как станахме квартиранти. Зоната на Четвъртото измерение.

Първите знаци на завръзката: джобната минохвъргачка, бабиното ковчеже, облогът.

 

До април на сегашната, хиляда деветстотин деветдесет и втора година Сараево беше познато в света с три неща: с олимпиадата, със сараевския атентат и с кебапите, с капанчетата, с "ню примитив" в музиката, с футбола, с купонясването в "Макарска", с бюрека и с раята. От април обаче то е известно само с едно нещо. С войната. Макар че няма съгласие за това кога е започнала (Аз си спомням разговора в Даворовото автомобилче. Давор каза, че войската е на границите, Саня попита коя войска, а аз - на кои граници?), за официална дата се приема четвърти април. Този ден ни завари в нашия апартамент в квартал Добриня. Мама, баба и аз бяхме самички. Татко нощуваше в Музея, като се придържаше към онази народна мъдрост, че директорът напуска последен учреждението, което гори. Понеже Музеят не бе подпален, а нашият апартамент беше, в паниката, и то в последния миг, ние се преселихме при татко и му станахме квартиранти.

Тогава вече телефоните бяха престанали да работят и аз изгубих връзката с приятелките си. Кварталът бе блокиран, та никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. Дори беше поделен. Едната част откъснаха сърбите. В това парче остана и моят учител по литература. Последния път, когато се чух с него и когато му разказах какво правя, той ми рече пиши.

И ето, че пиша.

В Музея заварихме брат ми Давор и неговата благоверна съпруга Саня. Тяхната история е съвсем обикновена. През април самолетите откарваха хората, изплашени от войната, която се наместваше около Сараево. Самолетите бяха военни, без седалки, та хората в тях пътуваха седнали на пода. Повечето самолети заминаха за Белград. После летището го затвориха. Тогава брат ми престана да убеждава благоверната си да се присадят на някаква друга част от планетата. Тя не искаше да се откъсва от своите лекари. По-късно щеше да узнае, че нейните лекари са се откъснали от нея. Единият е ранен, другият отлетя, а третият остана от сръбската страна. Младата брачна двойка се разквартирува в Музея, защото в мазенцето им се настани техният хазяин. Заради снарядите, с които през тези дни градът беше засипван като с конфети, мазетата изведнаж станаха най-търсеното жилищно пространство.

Със себе си доведоха и първото си чадо, кучето Снифи, двегодишен аристократ от далматинска порода. Казвам аристократ, защото мама своевременно забеляза, че на него му се знаят повече от прадедите и колената, отколкото на всички нас заедно в Музея.

Освен нашето семейство, за което ще понапиша малко повече на следващите страници, в клуба на разквартируваните бяха записани още портиерът Бъркич и неговият приятел Юлио. Двамата през миналата война са били партизани.

Казвам се Мая. Това, което пиша, ще бъде роман под формата на дневник, а може би и нова форма - дневник под формата на роман. Още не съм решила. Пиша го, защото не ми остава нищо друго. Не ходим на училище, не излизаме из мазетата. От мазетата не излизаме, защото горе е война. Войната се води между сърби, хървати и мюсюлмани. Давор казва, че войната се води затова, защото хърватите си имат Хърватия, сърбите - Сърбия, а мюсюлманите си нямат Мюсюлмания. Всички мислят, че е честно да си имат и те, но не могат да се разберат помежду си какви да са нейните граници. Татко казва, че Давор е магаре и че войната се води, защото сърбите и хърватите искат да си поделят Босна, да избият и прогонят мюсюлманите. Аз просто не знам какво мога да кажа. Някои неща изобщо не са ми ясни. Защо например сърбите викат зелени барети на въоръжените мюсюлмани, които носят червени фесове? Или пък защо мюсюлманите викат орли на сърбите, които носят червени барети? Каква е разликата между усташи и четници? (Четниците имат бради, които им висят като лигавчета. Те по всичко приличат на православни попове, само че поповете имат по-големи шкембета. А усташите приличат на коминочистачи.)

Не! Мисля, че няма да съм в състояние да разтълкувам обективно и безпристрастно на един обикновен чуждестранен читател защо тук се води война. Вероятно тя, както и всички войни, се води за заграбване на територии и за плячка. Но защо пък един град с половин милион жители се бомбардира денем и нощем от околните хълмове, за това не мога да кажа нищо вероятно. Защо някой (в конкретния случай сръбската артилерия) разрушава къщи, пали библиотеки, срива минарета и тополите около тях?

Защо тази пролет вместо череши децата събираха парченца от шрапнели и си ги разменяха като салфетки, картички или значки? Защо в края на краищата, щом вече живеем в Музея, вместо в креватите на бейовете и богатите сараевци, спим по носилките на гражданска отбрана, в студеното и влажно мазе? (На последния въпрос знам отговора: защото с дюшеците и юрганите татко затули прозорците, за да защити квартирантите си в случай на внезапен артилерийски обстрел.)

Баща ми е на петдесет години и има най-широкия път на косата си в града. (Стилистична фигура: евфемизъм.) Той е историк по специалност и директор на Музея. Раменете му са широки и ходи малко прегърбен. Отслабнал е, та дрехите му се мяткат насам-натам и са провиснали. Заради това изглежда съвсем смачкан, макар че, да речем, е един от редките мъже през тази война и единственият в Музея, който се бръсне редовно. (Дали защото си пести времето, рядко се вчесва?) През първите дни на войната той пътуваше през целия град, между нашия апартамент и Музея, като хващаше заедно с гроздовете побъркани пешеходци я пожарникарски коли, я боклукчийски камиони, които ги прекарваха през кръстосания огън и съскащите мини. Благодарение на това, началото на войната си представях като първомайска манифестация от оживели паметници, върху които бронзовите и мраморни партизани с разкрачени и разперени ръце едва се държат да не паднат от постаментите си.

Другата знаменита личност е моята майка. Тя е вегетарианка от сектата на макробиотиците, макар че от време на време съгрешава и пуши заедно с чашка кафе. Тя е стройна благодарение на йогата. (Йогата е навик да си чешеш ушите с пръстите на краката, като по този начин поздравяваш Слънцето много преди то да е изгряло.) Тя става първа, а си ляга последна. (Впрочем, аз само предполагам, че въобще спи.) През тези няколко седмици?, месеци?, години?, тя направи тъй, че Музеят започна да прилича на дом.

Третата интересна особа е моят брат, който е син на мама, но не е син на татко. Майка ми, значи, се е омъжвала повече от един, но по-малко от три пъти. Моят брат Давор работи в Радиото като режисьор на радиодрами, макар че е завършил филмова режисура. Радиодрамата е онова, което може да се слуша по радиото, когато ти се развали телевизорът и когато на първа програма има класическа, а на втора - сериозна музика. От всичко, което той режисира, на мен най-много ми харесваше рубриката "Фантом", където той сам се появяваше в програмата и плещеше глупости. Например, когато подхвана акцията за въвеждане на чалгата в читанките. Една от тези песни дори съм я запомнила: В мрака, в кафенето, срещнах си момчето, пръстенче ми тури, в бяло ме забули. Тъй ме стъкми мой Раиф, в свила, като кадаиф.

Цитирах това, за да подчертая и една негова характерна черта, а това е иронията. Той винаги е против, във всичко намира нещо грозно, глупаво, примитивно. Заради това понякога е досаден. Той е висок, слаб, носи очила, а когато не е на работа в Радиото, помага на жена си и нервира татко.

Щом споменах вече снахата, нека кажа, че тя е бременна в четвъртия месец. Работите й се развиха така: като дипломиран архитект, тя си намерила работа на някаква бензиностанция, където един хубав и слънчев ден вдигнала чистачката на една кола и видяла лицето на своя бъдещ съпруг, който в този момент й подавал и очилата си. После му признала, че били й харесали неговите краволики очи. (Аз пък бих ги нарекла волсколики.) Това е бил и последният път, когато в негово присъствие тя е мила и бърсала някакво стъкло.

Мамината майка, Грета, изглежда сякаш е на много повече години, отколкото е, ама се държи като че ли те са много по-малко. Което най-вече се вижда от поведението й на масата. Защото първо сипва на себе си, грабва краешника, въпреки че няма зъби и винаги си избира най-хубавите порции, макар че, всъщност, едва вижда. Тя си е присвоила правото да виси непрекъснато на масата и да си завира носа във всяка чиния, която се сложи. Не се отделя и от един стар куфар, който, впрочем не е и куфар, ами нещо между скрин, желязна каса и постмодерен женски несесер.

Баба ми, всъщност, едва вижда, но пък почти изобщо не чува. Заради това говори тъй, че я разбират само тренирани слушатели. Изречението "Днес ходих да купя вестници" в нейна интерпретация ще звучи приблизително по следния начин: "Ходих купя купя вестници днеска". (За своите читатели аз ще превеждам нейните реплики симултанно.) Чудно е, впрочем, че когато ви се навре в лицето, тя отлично разбира всичко, което й се каже.

Моята баба не е най-старата всред настанилите се в Музея. По-стари са Бъркич и Юлио. Двамата са кокалести, побелели и високи. Бъркич си облича пуловер и една винтяга, Юлио ходи с костюми и палта. Бъркич не си бръсне редовно брадата и мустаците, но Юлио ги поддържа. Бъркич говори малко, Юлио много. Бъркич е в Музея още отпреди войната, работил е като нощен портиер. Юлио е дошъл след като един снаряд минал през хладилника му, трите стаи и ръкописа на докторската му дисертация. Дисертацията имала заглавие "Скоевското* движение и следвоенната младеж".

Още не съм решила дали това, което пиша, ще бъде роман или дневник. В случай, че става за роман, трябва да започна да описвам и някои събития. Нашият учител по литература много пъти ни е казвал, че без събития няма фабула. А без фабула няма разказ. Днес станаха две събития, които могат да станат начало на фабула. (Фабулата е наниз от събития, свързани с причинно-следствени връзки и изложени в хронологичен ред.)

Първото събитие се случи нощес. Давор донесе един магнетофон. Всички се събрахме в пропуска, който е най-сигурното надземно помещение в Музея, защото от снарядите ни делят най-малко два дебели зида и най-малко две бетонни плочи. Давор получил задача да направи радиопредаване за нас в Музея. Бъркич веднага отказа. Рече, че не обича микрофоните, дори да ги вижда, когато говори. Съпругата на Давор нищо не каза, ама й личеше по лицето, че не е съгласна, гдето мъжът й си е избрал радиомедиата, която не е в състояние да покаже всички мъчения, които тя изпитва по своя път на бременността. Баба рече, че и на другите бременни им е тежко. Снаха й отвърна, че от това, гдето и на другите бременни им е тежко, не й става по-леко.

Аз също не се съгласих да участвам в този радиофоничен проект. Твърдо му дадох да разбере, че не може да разчита на мен като на символ на младежкия възглед за света, защото аз, откакто войната остави дълбоки следи в душата ми, вече не се смятам и не се чувствам млада. Впрочем, всеки ден по някой пенсионер или поет обявява апел от името на стотиците хиляди деца и затова нека тях ги помоли за услуга. За да не остане синът й без това предаване, мама предложи да говори за вредата от месото, която то нанася при изхранването на човека, който поради дължината на дебелото си черво спада към тревопасните, но Давор с поглед я помоли да прекъсне още преди въобще да беше започнала.

И тъй останаха само татко и Юлио.

Татко е от онзи тип хора, които дори преди да влязат в клозета, преценяват обстоятелствата, при които едни, а не други вестници си заслужава да тръгнат заедно с него. Или онова, което има намерение да каже, той най-напред си го скицира. Прави си бележки.

На Давор му се искаше да чуе нещо за първите дни на войната. Кога татко се е възпротивил срещу въоръжените групи от града, които са нахълтали в Музея, за да грабнат по някой екземпляр от трофейното оръжие.

Взели били само една партизанска картечница и някаква джобна, т.е. ръчна минохвъргачка. За всичко това не си струва да се приказва.

И така, имах възможност да чуя Юлио. (След две минути Давор изключи магнетофона, защото Юлио започна да говори така: Ние двамата бяхме на квартира и плащахме наем два динара, не, динар и осемдесет, на всяко първо число, предварително, а тогава заплатата беше седем и шест, тринайсе, и пет, осемнайсет динара и трийсет пари, това го знам, защото си спомням и списъка, като че сега го виждам, половината със синьо мастило, половината с червено, тогава още нямаше химикалки, пишеше се с пера, но нямаше мастило, та народът му намери цаката, аз веднаж изцеждах един тампон за печат, по това време имаше печати колкото и салати. Нямаше маса без печати. Печати за писма, печати за решения, печати за свидетелства, печати за входни билети, печати за разни бележки. Пишеш любовно писмо, ама ако нямаш да му чукнеш един печат, пиши го изгубено. Какво да правиш, народът неграмотен, иска всичко да има печат . А, за какво говорех? Да, че ние двамата бяхме на квартира. В Белград. След войната всички партизани отиваха в Белград, приличаше на следобедна дрямка. Който след войната не отидеше в Белград, после беше много трудно да докаже, че е участвал в нея. И тъй, ние двамата бяхме на квартира в центъра, улицата се казваше, казваше се...абе, как се казваше... Номер седем, аха, някакъв писател беше...)

Разбира се, за своите читатели аз ще извадя същината. Юлио и Бъркич се познават още отпреди войната. Двамата са били партизани. В Белград се влюбили в една и съща девойка. Била е заподозряна, че е сътрудничила на агресора. (Значи, на германците, тогава им викали шваби.) Тоест, ходела с тях. Но те двамата заедно й помогнали да получи праспорт и да офейка. Заради това натикали Бъркич в затвора. Юлио продължил кариерата си и станал проспериращ функцонер и дипломат, грижел се за Бъркич, когато той излязъл на свобода. Намерил му работа в някаква печатница, да поддържа машините. После Юлио станал посланик, а Бъркич си направил сал на р. Сава и си живеел на него. След това Юлио се върнал и се настанил в Сараево. На Бъркич салът му изгорял заедно с всичко на него. Тогава Юлио го извикал при себе си и му намерил работа като портиер в Музея. Това станало преди десетина години. Сега, в края на живота си, са както и в началото, пролетарии.

... Улицата се казвала Александър Стеванович Пушкин.

Давор попита (естествено, това е брат ми) знаят ли какво е станало с девойката, но тогава влезе снаха ми и му зададе въпроса тая работа ще продължи ли още много.

Защо?

Защото още заранта й бил обещал да изтръска опадалите косми от Снифи върху одеялата и килима и да си почисти обувките. Та щяла да направи това, но сега не можела, защото е бременна и трябва да си пази спокойствието. (Това значи, че не би трябвало и всеки миг да се мъкне от избата горе, за да го вика да слезе долу.)

В известни моменти дълбоко ме трогваше и разочароваше съзнанието, че моят брат изтръсква своя талант във вид на прахоляк от одеялата. А до отчаяние ме докарваше мисълта за това колко хора на изкуството, които се бъхтят в този живот, са принудени да сменят художническите си четки с четки за обувки.

Тогава брат ми стана, изгаси угасения отпреди час магнетофон и отиде в своята брачна изба.

Неговата съпруга не искаше да отлети или да се измъкне от града, докато все още можеше. Заради решение като нейното такива хора ги считат за герои. (Не е прието бременните да ги вземат за будали.) Но главното бреме, според мен, носи моят брат. Той слуша новините и й преразказва само онези, които са поносимо страшни. Като бели ябълка, той яде кората, а на нея дава резенчета. Той все върти телефона и пита за лекарства, за диагнози и иска съвети за нейните симптоми.Той отиде при един приятел, за да вземе назаем кантар тогава, когато в Музея още нямахме и дюшеци. Той пръв в Сараево започна да разменя американски долари срещу тоалетна хартия. И най-сетне, той единствен седеше в мазето, когато всички на инат излизаха на улицата, и единствен излизаше на улицата, за да търси хапчета, когато всички седяха от страх из мазетата.

Снаха ми Саня успя да ни убеди, че техният брак си е техен проблем, тъй че ние гледаме нашия Давор от другата страна на масата, а то е все едно от другата страна на филмовото платно. Затова понякога признавам, че е прав, когато започне да защитава своята теория, че всички ние тук сме заложници еднакво - и онези, които ни нападат, и онези, които ни бранят.

След като с излизането на Давор интервюто му приключи, третата смяна артилеристи от хълмовете взе ударно да ни напада и започна един от най-тежките обстрели на града. Всички избягахме в мазето, само татко и Бъркич останаха в пропуска да наблюдават за огън или пожар. На сутринта върху стената над главния вход видяхме дупка, а на пода под краката си парчета тухли, които стърчат из прахта по килима. Ако това стане роман, може би ще му дам заглавие "Небе над стената".

Тази война продължава вече почти два месеца, а аз още не съм описала всъщност как изглежда тя. Така е, защото не може да се пише, докато се седи в мрака, в мазето, докато над и около теб се тресат стените и основите. А когато това понякога престане, всичко изглежда безсмислено. Особено пък воденето на такива бележки. Днес обаче си дадох дума.

Има много теории, по които няма съгласие кой е започнал и заради какво воюва, кой е крив и кой е невинен, кой се брани, а кой напада. Онова, което е известно, то е, че воюват три народа: сърби, хървати и мюсюлмани. Чуждият читател сега с право може да се запита кои са те и по какво се различават. Както например и аз се питам по какво се различават бурите от пигмеите.

Дълго размишлявах по какво, значи, се различават сърбите, мюсюлманите и хърватите. Езикът им е един и същ, живели са в една държава, имали са едни и същи пари, венчавали са се помежду си. Единственото, което открих, това е вярата. Сърбите са православни, което значи, че всички останали са кривославни. Мюсюлманите са правоверни, което значи, че останалите са кривоверни. Хърватите са католици, което значи, че останалите са протестанти. Ако, да речем, се опитам да бъда логична, войната, значи, се води заради различните вери. Тоест, водят я вярващите. Против кого? Против неверниците. Ето, тук вече се обърках. Я по-добре да пиша за това, което виждам.

А от всичко, което виждам в полумрака зад закованите прозорци между две прибежки до мазето, най-много ми се харесва онова, заради което и преди войната идвах в Музея: макета на старата част на града, тъй наречената чаршия. На него всичко е така, както е било някога и което никога не се е променяло: тесни улички под широки стрехи, високи минарета между тополите и короните на липите около часовниковата Сахат-кула.

Стоя до стъклената витрина и ту сама съм някъде долу, край дюкяните, на белия калдъръм, в някакво друго и по-хубаво време, ту пак се намирам над всичко, като ангел със завързани криле. Това явление бих нарекла зона на Четвъртото измерение.

На макета Музея го няма по две причини. Първо, защото е построен по-късно, по времето на Австрия, а второ, защото се намира на склона над самата чаршия и над онази нейна част, която е показана на макета.

Музеят има два вътрешни двора, атрии. Първият и по-големият е обкръжен с колонада, зад чиито стълбове, във витрини, лежат експонатите от предисторическия период. В средата на атрия има градина с богомилски надгробен паметник, стечак, който стърчи всред храст от рози. Другият двор е също правоъгълен и до него се отива през залата с макета и през още няколко коридора и стълбища, но е покрит с по-малко плочи и като че е направен да се превърне в удобна тераса за през деня. (Което разквартируваните и направиха.) Целият двор напомня на театър, в какъвто публиката е гледала премиерите на Шекспировите пиеси. По-бедната публика е могла да влиза на партера през няколко врати, отворени в трите стени, а по-богатата е можела да гледа представленията през прозорците на първия етаж, които са наредени един до друг около целия двор.

Сградата е построена през 1887 г. в псевдомавритански стил, по проект на Карл Паржик, като Шериатско съдийско училище. Тя има три входа. През главния, по низ от стъпала, се слиза на чаршията. Сега той е затворен. През страничния може да се излезе в градината, която принадлежи на Музея, а през служебния, край пропуска, се излиза на улицата, която теоретично е изложена най-малко на дулата от хълма. И ние, и останалите обитатели на нашето мазе, използваме този, последния.

В мазето седим на сандъци, увити в одеяла. Всичко прилича на пътуване във втора класа на нощен влак. Когато падне някой снаряд, стените и подовете закънтяват и някъде над нас задрънчават стъкла. Всички се свиват, забиват глави в раменете си, а брадите в одеялата, между шепите, скръстени на гърдите. Дори и баба ми, която на всеки петнайсет минути пита ще се качваме ли горе, защото й било скучно. Впрочем така си беше, докато не й набавихме телевизор. Понеже не вижда добре, тя се доближаваше до самия екран и изглеждаше като че ли души образа, който пък е такъв, че за него преди войната щяхме да казваме, че или има смущения по линията, или че вятърът пак е извъртял антената.

Затова Бъркич накрая спретна една антена от алуминий и бакърена жица, а Юлио донесе на баба един бинокъл, през който тя можеше да гледа програмата от няколко метра разстояние, нещо немислимо преди това. Сега онези, които не вярват на очите си, могат да вярват на телевизора.

За бременната направихме креват, на който тя най-често лежи вдървена, с израз на лицето, който горе-долу означава, че раждането само гдето не е започнало. Моят брат седи край нея и я държи за ръката. Снифи през цялото време се опитва да се намъкне между тях, и то, естествено, под одеялото. Когато му се ядосат и го напъдят, той се измъква, а заедно с него се отмъква и одеялото, с което са завити. Заставката от филма "Снифи от Арабия" се излъчва по няколко пъти на нощ.

Мама главно стои край вратата и чака татко да слезе. Юлио седи и кибичи край бабиния пасианс. При това разговаря с Бъркич, който от време на време слиза, за да докопа по някоя цигара. Съвсем случайно чувам разговора, който може да стане начало на завръзката, ако се реша това, което пиша, да бъде роман.

Добрата пара и желязна врата отваря. Юлио със своите връзки и познанства можел да спре войната.

Само ако успеел да излезе от града. Тук, в Музея, има и накити, и стари монети, и пощенски марки, и картини, и старо оръжие, всичко...(Юлио предлага на Бъркич начената кутия цигари.) Той не мислел да ограбва Музея, боже опази, само щял да вземе нещо дребно. Война е, никой няма и да забележи. Паднал снаряд и...

Не може. Докато Бъркич е пазач.

Мойте уважения към Бъркич. Общественото си е обществено. Но в Музея има и частни накити. Например, куфарчето на Грета. Какво смята той, колко има вътре?

Наистина, как стои работата с куфара на баба ми?

Питах мама какво пази баба в него? Отговори ми, че не знае. Куфарът е ламаринен, черен, по-малък от чиновническа чанта, с бравичка, на която баба ми е поставила катинарче. Ключа държи на верижка около врата си. От апартамента, през пламъците тя измъкна само чантата и този тенекиен несесер. Знам, че си остави албумите със снимките, вързопчетата с писма и документи. Накитите носеше на себе си, шишенцата с есенциите - в чантата. Не виждам какво още може да има скрито в черната тенекия.

Юлио ми пусна мухата. Ако е вярно, че евреите са богати - а моята баба е еврейка, - тогава е близко до ума, че моето семейство има някакво богатство, за което до двайсет и първата си година не трябва да знам. Това обяснява защо майка ми отказва разговор на тази тема.

Бъркич не надничал в чужди куфари.

Ако всичко се събере и извади, Грета им била длъжна.

Това не го разбирах. Може би не съм чула добре. Започнаха да говорят по-тихо. Тогава Бъркич угаси цигарата си наполовина, което е доста невероятно събитие. (Все едно аз да си оставя половината шоколад.) Преди да си отиде, Юлио му протегна ръка: дали пък не се спогаждат?

Бъркич се съгласи и излезе.

Преведе от сръбски Ганчо САВОВ


* СКОЮ - Съюз на комунистическата югославска младеж. (Б. пр.) горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник