Брой 40

Литературен вестник

28.11.-4.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРИПИСКИ

Под похлупака на думите

 

В "Зими и лета" С. Чолева е по-омекотена, по-съзерцателна, по-внимателно обзираща нещата от живота. Не че преди не се е оставяла на вглъбението си да я погълне и изличи, но тук следите от крещящите поанти, характерни за "Детето на глухонемите" (1996) са някак недоловими в едно изненадващо себеизследване. Няма го и настървеното "женско писане" а ла Ерика Джонг, оргазмено изчерпало се в книгата "Вход" (1997), несъмнено етапна не само в развитието на С. Чолева, но донякъде и за женската ни поезия, която все някога трябваше да се изтръгне от сантимента на вечното женско очакване. Но и тук, макар и уталожено дълбоко, "женското писане" е ненатрапливо тематизирано - в директната идентификация със Силвия Плат и в подмолните алюзии за едно битие, може би не така бляскаво изживяно, поделено между рутината на писането и чудесата на бита. "Зими и лета" също настойчиво търси "вход" или по-скоро "тайнствени пролуки", но към отвъдното. В този смисъл тя обогатява опита, добит от "Отиване-връщане" (1997), т.е. текстовете тук са подхранени от тази странна опитност "да се пътува, без да се пътешествува". И отново тук водещи са погледът, четенето, писането, само че хронотопите не са "отказани земи", големият път непрестанно свръща в значещи пътечки, времената и пространствата са извиквани и възпроизвеждани в своята имагинерност, в невъзможната си съхраняемост:

Така заглъхват пространствата, към които сме се стремили още в главите на тези преди нас.

После пътят се е смалил още повече, за да се превърне само в желание.

"Пътят като желание" и несекващото воайорство - отстраненото себенаблюдение ("Свободата да стоиш в / зимната нощ, затрупана от сняг и мисли") са двете хипостази на Аза в "Зими и лета". Разбира се, книгата омъдрено се потапя в промяната, но в никакъв случай това не е книга, обсебена от невидимата променливост и подроняемост на времето. Именно времето е проблематизирано в своята еднолинейност и протеклост, колкото и сурово-възвишени да са неговите "зими", колкото и ярки, "тежащи върху тялото" да са неговите "лета". Вживяването в различни пространства, залисаното Алисино вглеждане в огледалния свят, който може да разтвори бездни и лабиринти, прави времето някак незначително и не толкова страшно. И тълкуването на старостта тук съвсем няма да бъде същото, каквото е във "Вход" - няма да се достигне емблематичната визия на старата жена, която пише, позволявайки си понякога неволния поглед през прозореца. Главният актант тук е смъртта - като празнота и като страстно пожелана, но непостигната трансцеденция:

 

Тази нощ спах, сутринта също спах дълго. Не можах да умра.

Но като че ли тъкмо застоят, повторението на едно-и-същото, тягостната утихналост на света, която дава възможност да бъде съзрян той и уловен в паяжинната примка на думите, поражда и ненадейните метафизични сияния в живота ни:

Теб, която водя за ръка през улиците на детството

си, през това затишие без полъх на свежест, през

селото на живота ни.

(...)

Толкова дълго и бавно ни

следят отстрани, че докато вървим, побеляваме.

Две жени, хванати за ръка.

Не мога да не отбележа екстатичността (понякога търсена, друг път внезапна) на пространствата в тази книга. Дори любовта е видяна в чисто пространствен аспект - еротиката драстично е преобърната тъкмо в традиционната си пространственост, превъртени са ролите "мъж" и "жена", като това превъртане не дразни с претенциозния си феминизъм, дори ми се струва, че белезите "мъжко" и "женско" наистина отпадат като вторични:

Е, какво неговата прозрачна мида на ухото

обхождам с език. Навлизам навътре, за да прозра

удоволствието от влизането, което не ти се дава, и

отдръпването, което ти е неприсъщо.

Косъмчетата гъделичкат езика и всичко мое

настръхва готово.

За тръгването.

И тъй като доста често копнежът по себезаличаване владее казаното, то е съвсем естествено да се размият и неизтриваемите разлики на пола: прекосяването на граници да не е само типичната мъжка авантюра, както и уседналостта, инертното свиване в "леговището" да бъде неизменната женска черта. По-нататъшното задълбаване обаче в тая проблематика (тук съм длъжна да вметна, че писането например на Виргиния Захариева - маниакално-опустошително, премерено в драстичната си маргиналност - заслужава по-дълбоки прочити) рискува да пропусне най-същественото в "Зими и лета". Именно фигурата на дома, на бърлогата, на усвоения кът, ъгъл, откъдето се сънува, желае, гледа, чете, пише, където си сам(а). Търсенето на убежища във времето (в миналото, из снимките, в спомена, в който проскърцва дървената стълба на бабината къща или в който незабелязано за другите се измъкваш изпод масата) или в пространството, очаквайки да разпознаеш най-своето някъде по пътя, всъщност е спояващият и упоителен лайтмотив на "Зими и лета". Разбира се, тук се открехва важна пролука към "леговището" на С. Плат. Но и тъкмо тук поразява и начинът за справяне с рутината, за надживяването й:

Откритие: удоволствието да пиеш бира от

бутилката в уютния ъгъл между парното и кофата

с парцала, седнала на кенефа с книга в ръка, в

началото на декември.

Вездесъщият образ на четящата жена е иронизиран, но не и изличен. Винаги можеш да приспособиш пространството към себе си, да го превърнеш в своя същност:

Мястото е тъжно. Отива ми.

Без обаче да успееш да се изолираш докрай, да се мумифицираш в неприветливата си и прокуждаща самота. Защото четенето неизбежно отваря към текстове-автори, които плавно минават под твоя прозорец, "учудено надничат вътре, виждайки себе си на стола, на кревата, пред масата". В този смисъл спокойствието "да улавяш думи" никога не е мъртво, то е енергия ("Ту идва, ту внезапно си отишла"), на която просто сме подвластни, която просто трябва да приемем.

 

Бисера Дакова

Силвия Чолева, "Зими и лета", ИК "Жанет -45", Пловдив, 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник