Брой 40

Литературен вестник

28.11.-4.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ФОНОГРАФ

Бяло в бяло

 

Отдавна не бях слушала толкова елегантен и приятен, изпипан в музикално отношение, направо финяшки проект. Отдавна не съм се "влюбвала" в български, при това женски, джаз-вокал. Ами ето на - случи ми се. Двете - ведно. То е албумът на Мирослава Кацарова "Бяло в бяло". Автор на музиката на всички парчета е Румен Тосков(Рупето). Всички текстове са на Мирослава. В записите участват някои от най-добрите български музиканти. Продуценти са радио "Джаз FМ".
Когато пък гледах и чух на живо изпълнение на едно от парчетата в албума, усетих и чара на сценичното присъствие на певицата. След като си говорихме близо два часа в едно кафе, чиято неуютност въобще не забелязах, разбрах, че ми се е случило нещо хубаво. И то е, че съм открила един от онези хора, с които си оставате близки и след това.

 

 

Бяло в бяло
Сенки гонят се -
хладни, бели.
Жадно търсят се
изгубени -
заедно
слети,
но
пак сами.
Тяло в тяло.
Бяло в бяло.

Мирослава Кацарова

Кажи нещо лично за теб?

Малко ми е трудно да обобщавам биографията си, но считам, че тя е интересна. Завърших езиковата гимназия в Пловдив - френска паралелка. Аз съм родена в Пловдив, моите родители и въобще моите предци са стари пловдивчани. Та започвам от езиковата гимназия, защото оттам започва и съзнателният ми живот. В края на 80-те тя беше много специално място. Имах една голяма компания, в която всички, до голяма степен, бяхме посветени на музиката и философията. Това бяха двете ни големи страсти. Повечето мои съученици завършиха философия и културология, също богословие.

Както и ти...

Както и аз, да. През 1990-а година стана възможно жени да кандидатстват в богословския факултет. Смяташе се, че той е действително непокътнат от тоталитарната система. За мен после се оказа не точно такава "приказката", много бързо започнах да изпитвам недоволство от този факултет, макар и в началото да се бях "защитила" със същата компания, с която тръгнах от пловдивската гимназия. Всъщност от това време са и първите ми наблюдения, а и констатации, че принадлежим на едно поколение, което трудно се идентифицира с нещо конкретно. Повечето от нас затова и започнаха да учат други специалности. Аз пък точно тогава започнах да пея. Малко като на шега участвах в някакви прослушвания за един джаз-клуб "Блу ноут", който беше замислен по подобие на световната верига, естествено без да бъде част от нея. Тогава не приемах нещата много на сериозно, май и до днес е така, но пък това ми дава една свобода, която ми е неизменна част от живеенето.

А какво слушахте тогава, в края на 80-те?

Ами много джаз слушахме, предимно инструментален.

Странно е все пак, че на тази възраст (17,18 г.) сте слушали джаз.

Е, имаше такива, които слушаха много твърд рок. Също пънк. Имаше тогава една много модерна вълна от френски пънк, даже непрекъснато вадехме текстове. Но голяма част от нас си бяхме върли джазмени още оттогава. "Йелоу Джакетс" си беше например една култова група за нас. "Орегон" много слушахме. Китаристи слушахме също, защото един от нас беше китарист. После този интерес продължи, при мен малко хаотично, но започнах да уча стандарти. Така всъщност се запознах и с Рупето (Румен Тосков). Когато започнах работа в "Блу Ноут", бях с Мирослав, който всъщност ме научи на повечето джазстандарти, които знам и до днес. После пеех и във "Френкис", там работех и с Рупето, после с Васил Пармаков също. Но първите момчета, от които най-много научих за музика и за джаз въобще, са две момчета от Варна. Единият е Пламен Дългия - Пламен Жечев, който свиреше в началото на 90-те в "Акустична версия", но тогава работихме заедно, и неговият приятел Данчо, който беше един прекрасен млад пианист. Някак си се идентифицирах с музиката точно тогава, благодарение на точно тези хора. Това беше по времето на следването. Времето на най-силните съмнения. Тогава всъщност беше и период на търсене на някакъв нов път. В интерес на истината тогава кандидатствах и психотерапевтика във Франция. Приеха ме в "Луи Пастьор", но...останах тук.

Има ли връзка между психотерапията и музиката?

Да, аз гледам на музиката така. Тя е начин да избягаш от нещата, даже не толкова да избягаш, а да си зададеш въпросите, които трябва. Това, разбира се, не само музиката може да те накара да направиш, а изкуството въобще. Но в крайна сметка, освен всичко останало, музиката трябва да има и терапевтична роля. И още - когато музицираш на сцената, трябва да накараш хората да дойдат с теб на мястото, което ти обитаваш. А не обратното - да отидеш в конкретното пространство на самата публика, което донякъде прави нещата банални. Можеш да стигнеш до някакъв психически екстаз, но той е кратковременен. За мен важното е да привлечеш хората на твоето място, да ги накараш да си зададат въпросите и след това да търсят и отговори. Да ги разтревожиш. Та така започнах да пея в средата на 90-те. После като завърших, се върнах отново в Пловдив, където преживях един период на изолация, някакъв вид екзистенциална тревога, но тогава намерих сили да се преборя. Май винаги съм била човек, който иска да предизвиква и променя. Реших да направя джазфестивал и така стартира един млад фестивал на изкуствата в Пловдив, а аз бях продуцент изцяло на програма джаз. Очарована бях от факта, че хората са жадни за музика. Това беше 1998 г. Концертите, които се случиха тогава, ме заредиха с невероятна енергия. Толкова много жива музика, и то през лятото, когато животът е безметежен и живеенето леко... Всички големи музиканти свириха на тази сцена - "Акустична версия", Теодосий Спасов и др. По-младите направиха своите по-разчупени проекти, имаше експериментална, спонтанна музика. След това, аз, като истински представител на мойто поколение, което отвсякъде всичко търси, жадно за нови пространства и преливания най-вече (а това е емблематично за духа му, че ние сме хората бягащи от границите), така се "засилих", че направих фондация "Изкуство". Това всъщност е фондация от приятели за приятели. Един начин проектите им да се случват. Имахме много разнообразни, но малка част от тях се сбъднаха наистина. Все пак хубавото е, че има много идеи. В Пловдив има хора с идеи. А той е и град, в който винаги се завръщаш. Моя приятелка, която завърши Академията за визуални и изящни изкуства в Ню Йорк се завърна например, и с нея направихме изложба с инсталации, колажи, нейни специални малки неща...в рамките на Европейския месец на културата. После Румен Тосков реализира един проект, заедно с Валентин Геров и Росен Захариев - спонтанна музика и направихме концерт-промоция. Бях изумена от факта, че около 100 човека дойдоха на него. А Пловдив, колкото и да е "отворен", е все пак малък град, а и тази музика съвсем не е лесна за възприемане.

Това е добра "връзка" към твоя проект "Бяло в бяло". Ако не изпускаме нещо за теб, което ти се струва важно...

Ами не. Мисля все пак, че аз съм един търсещ човек. Това е най-важното за мен. И съм избрала да бъда такава. Не мога да правя едно-единствено нещо. Като че ли съм "прокълната" да избирам от много пътища. Да избирам непрекъснато. Така схващам себе си и ми харесва да общувам по този начин - със себе си и със света.

Кажи сега как се случи точно албумът ти?

Ние с Рупето сме приятели доста отдавна. Сродни души сме. Говорили сме си много за музика. Той е свирил с мен, аз съм пяла с него и знам, че мога да разчитам на него на сцената. През цялото време докато пея, усещам пианото му, знам, че и той усеща дъха ми. Това ми вдъхва и увереност. А това е най-важното - да бъдеш с точния човек на сцената. За да се чувстваш спокойно и да музицираш добре. И така станаха нещата. Този проект за мен беше всъщност по-стар. Имах го у мен още от периода на "изолация", просто оставаше да подходя вече рационално. Исках да направя проект, който да свързва музиката и словото. Страдам от това, че от един момент текстът няма значение. Започваш да пееш на сцената и разбираш, че нито музикантите (дори) те слушат, нито публиката - какво точно пееш. Но в случая имаше и друго. Много обичам театъра и ми се е искало един проект, когато се прави на живо, да има някакви сходни черти с театралното изкуство, макар и да не е театрално представяне на музика. В смисъл с обичайните атрибути на театъра. И като го чуе човек, после той да представлява за него някаква "случка", близка до въздействието, което има театърът. И със словото, и с играта - защото това е диск, подчинен на една определена концепция. Неслучайно започва с "Пътешествие" и завършва с "Епилог". Първата пиеса - "Пътешествие" - е посветена на Антонио Карлос Жобим. Тя е в известен смисъл детска, лека като тема, боса-нова ритъм. Аз се идентифицирам много силно с нея. Защото пътешествието в някакъв смисъл е и връзка между това изкуство, което правиш, и публиката, която слуша музиката. Това е пътешествието, на което ги каниш. И се надяваш те да дойдат с теб, а не да стане обратното. Има някаква източна мисъл, която казва, че ти не можеш да вървиш по пътя, ако сам не си тоя път. Струва ми се близка до нас. Струва ми се, че ние българите сме по-скоро източни хора. Исках в този диск да има препратки към любими мои неща, които пък после се оказа, че са близки и на Рупето като душевност. Затова не е случайно, че направихме този проект с него. Той има много силно отношение към текстовете, има определено отношение към театъра. Вълнува се от други, немузикални изразни средства, интересува се от тях. Приема ги за себе си. Разменяхме много знаци помежду си, което накрая раждаше точно тези теми. И точно тези текстове от моя страна. Разбира се, на първо място беше музиката. Той имаше свободата да пише нея и след това аз да пиша текстовете върху самата тема.

Имам няколко любими пиеси от диска си - "Пътешествие", "Фантазми". Харесвам "Бяло в бяло" много. И "Епилог" харесвам.

Има различен тип парчета в него. За мен е особено важно, че някои са "по-леки", по-комуникативни да ги нарека...И още има "по-класически" джазови композиции, но и по-интересни, по-сложни в музикално отношение. Това е чудесно според мен - това прави албума отворен към по-широка и различна публика?

Така е... Към това се стремяхме. Да направим български проект, който да е разнообразен и интересен.

Има една много особена събраност, елегантна овладяност на пеенето ти. Това само резултат на страхотната споеност, която имате с Рупето ли е? Имам чувството, че гласът ти се движи по него, пази се (не ти, а гласът ти) да не се "отприщи".

Той е аранжьорът и неговата концепция за пиесите е да са близки до "класическия" тип изразяване. Затова и аз не можех да си позволя да пея екзалтирано, защото този първи диск е и опит да го правя по един точно определен начин. Т.е. имам в диска и конкретна концепция за пеене. Този тип музика изисква точно такова прибрано, ясно изразено звукоизвличане. Да демонстрира конкретните гласни и съгласни. Всичко трябва да се чува и разбира. Да е много ясно. Особено любимите мои пиеси изискваха от мен точно това: да се съсредоточа и от тихия тон да създам динамиката. Тя да не е силна, ярка, истерична, а да бъде прибрана. Но да съществува на всяка цена. Това мисля, че беше най-интересно за работа. Новото звукоизвличане. Да се насоча към тези ясни черти, които свързват музиката с езика. И това е, пак го казвам, съзнателно търсена концепция за езика!

Искам да кажа и това, че съм много благодарна на радио "Джаз FМ". Не се надявах,че този проект ще има живот. Но той се случи благодарение на тях, точно хората, които бих искала да издават моята музика. И аз наистина съм доволна от съдбата на този диск.

И накрая - не ми се ще да пропусна все пак моите си любими питания за това как би се определила като нещо друго?

Ако бях стил - "бел епок". Ако звуча като музика - бих била музиката на "Орегон". Като книга (но наистина не бих искала да изглежда претенциозно) - "Хазарски речник".

 

Катя Атанасова

 

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник