Брой 41

Литературен вестник

5-11.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

СОЦИОЛОГИЯ НА ГРАДА

Душата и формите на социалното

Владимир Сабоурин

 

Корелацията между volonté générale и автокрацията е толкова категорична, че твърде често е била използвана като официално прикритие за намерения, целящи в крайна сметка потискането на същата тази обща воля.

Георг Зимел, "Социология"

I

В емблематичния за младежката култура от края на века филм на немския режисьор Том Тиквер "Бягай, Лола" (Lola rennt, 1998) главната героиня пресича в техно рейда си през метрополията на 90-те улицата, където в средата на ХIХ век е роден Георг Зимел (1858-1918) - FriedrichstraЯe, по точно ъгъла на LeipzigerstraЯe и FriedrichstraЯe. Берлин, който Зимел напуска през 1914-а след поредица от безуспешни опити за академично установяване, е парадигмата на неговото мислене и писане. Връзката между големия град и интелектуалната продукция е описана в есето му "Големите градове и духовният живот" (1903), където часовниците от "Бягай, Лола" се явяват в неочаквано радикализиран сценарий: "Ако всички часовници в Берлин изведнъж започнеха да се движат погрешно в различна посока, дори само в рамките на един час ...". Тематизирането на големия град като познавателна и изобразителна категория е централно при Зимел и с оглед на това, че кара ясно да изпъкне стилистичното разминаване между речника на "духовния живот" и "всемирната история на духа", от една страна, и образността на модерната апокалиптика, от друга. Това разминаване или по-скоро изтънчена успоредност на езиковата култура на ХIХ в. спрямо описваните феномени точно характеризира стила на Зимел и съответно неминуемите трудности, с които се сблъсква съвременният читател. Езикът и изреченията на Зимел приличат на линиите на сецесионната живопис и дизайн, които в безкрайното си приближаване до нещата на модерния свят винаги оставят между себе си и тях някакъв тънък луфт, въздушна възглавница. Валтер Бенямин, който дължи много на Зимел (и за разлика от Лукач и Адорно не се дистанцира усилено от това наследство), само десет години след смъртта му ще пише за града вече по друг, близък ни начин. Ако при Зимел се изненадваме от образа на системния хаос на часовниците, при Бенямин по тях вече се стреля. Хабермас от своя страна (вж. Ю. Хабермас "Зимел като диагностик на епохата") ще обясни Зимеловата "обстоятелственост", противоречаща на "темпото" и "безогледната селективност" на есеистичния му формат, и с "мъничко ... боязън" от стандартите за научност, в които е израсъл.

Трудно преодолимото усещане за старомодност при налагащите се аналогии с Бенямин (при съпоставките с класицистичния Лукач и модернистичния Адорно това усещане е по-слабо изразено), разкрива една особеност на рецепцията на Зимел, за която самият той със самочувствие и резигнация ясно си е давал сметка. "Знам, че ще умра без духовни наследници (и така е добре). Наследството ми е като в пари в наличност, които се поделят между много наследници и всеки реализира частта си в поминък, който отговаря на неговата (курсив - Г. З.) природа и чийто произход от това наследство не личи." Рецепцията на Зимел е наистина не по-малко анонимна от парите или от сполучените словесни образувания, които преминават в анонимността на езика и мисленето, в това, което, оттласвайки се от психологизма на ХIХ в., Зимел нарича с Хегеловото словосъчетание "обективен дух", придобиващо в речника му горчиви квазиоксиморонни обертонове. Първата книга на Георг Лукач, сборникът есета "Душата и формите" (1911), издава още в заглавието си езика на Зимел. Понятието "душа", колкото и непривично да звучи за съвременното ухо, последователно се използва в Зимеловата "Социология" в качеството на корелат и прицеленост на социалните форми. "Душа" е напълно предпсихоаналитично понятие, възхождащо към сферата на високата мистика - Майстер Екхарт е един от любимите автори на Зимел. Горе-долу по същото време Ф. дьо Сосюр ще определи езика като форма, образуваща се между безформените маси на мисловното и акустичното. (Т. н. "формална социология" и началата на модерната лингвистика спадат към научната парадигма на обрата в началото на ХХ век от панпсихологизма към формалните подсистеми на отдиференцираните автономни сфери на един свят от чисти релации, нещо, което Маргарете Зусман ще каже за "света на Зимел".) Въздействието на Зимел върху Лукач се простира чак до голямата "Теория на романа" (1914/15), където формулировката "странстването на проблематичния индивид към себе си" перифразира Зимеловия "път на душата към себе си". Може би най-перфектната реализация на анонимната рецепция е класическата "социология на религията" на Макс Вебер, за която с почуда научаваме, че дължи възникването си като дисциплина на по-възрастния му съвременник и приятел Георг Зимел. (За разлика от Вебер, Зимел не достига, по думите на Хабермас, до статута на "класик".) В случая с Адорно, който много старателно държи Зимел на разстояние, въздействието е предимно по линията на есето като философски жанр, правейки първоизточника дотолкова невидим, доколкото е пределно формален, което обаче на свой ред облекчава тематичното подхващане на възхождащата към Зимел проблематика на овеществяването (Versachlichung) и парадокса на рационализацията.

Анонимният характер на рецепцията на Зимел може да се свърже с проблематичната му институционална поставеност, за която вече стана дума. Въпреки голямата си популярност в годините преди Първата световна война, която достига до съобщения в пресата за академичните му изяви, Зимел не успява институционално да се установи. Ухажван първоначално от Е. Дюркхайм, имащ за участници в семинарите си младите Георг Лукач и Ернст Блох, поименно цитиран десет години след смъртта му в "Битие и време", Зимел не създава школа нито в социологията, нито във философията. Негова близка студентка (Маргарете Зусман) ще настоява - не без основание - не на друго, а на религиозния залог на Зимеловата концепция за индивидуалността. (В случая е от значение не дали М. Зусман не отива в тази посока твърде далече, а връзката между личния контакт и изтъкването на религиозния ипостас на Зимел.) В терминологията на М. Вебер това ще рече, че имаме пред себе си типичен случай на харизма в сферата на науката като професия. Формата, в която Зимел едновременно разрешава и възпроизвежда проблема на харизмата в рамките на институцията на науката като професия, е есето.

 

II

Едва ли казаното дотук ще се покрие с първото впечатление от "Социология: изследвания на формите на обобществяване" (1908). Нито синтаксисът, напомнящ с безкрайните си периоди по-скоро лекционно говорене с неговата обстоятелственост, вмятания, изброявания, дигресии, уговорки, нито обемът, разпростиращ се в първото издание върху близо 800 страници, навеждат на мисълта за есе. В този смисъл българският превод с фрагментаризиращата си подборка, свеждаща обема до една трета, разкрива сякаш вътрешната форма на книгата. И все пак остават трудните изречения, които сами по себе си съдържат безкрайното разливане на лекционното слово. Удоволствието от четенето идва бавно и се държи в непрекъснатото сноване между математическата изчистеност (с диалектични финтове) на дистинкциите и лекотата, мекотата на речевия поток. Както в геометрията (с която Зимел простичко и без всякакви логико-позитивистки претенции сравнява социологическите си построения) няколко малко говорещи аксиоми произвеждат необозримата красота на света на формите, така на пръв поглед бледите и в многобройните си вариации диадични понятия в "Социология" сякаш се разтварят във феноменологическата предметност на социалното. Феноменологическият обрат "към нещата" с пълна сила се отнася до Зимеловите описания на социалната предметност. Заедно с Хусерл и Макс Шелер той е един от първите, които сред руините на системите и възцарилия се позитивизъм връща на философията смелостта за пряка интенция, в чиято светлина нещата да се видят като ябълките на Сезан. Многообразието на явленията, светещи в геометричната очевидност на съставящите ги форми, се простира от дръжката на ваза и "социологията на яденето", мостът и вратата, през "философията на ландшафта", приключението, кокетството, накитът и писменото общуване, "социологията на сетивата" и чуждият, до верността и благодарността, както гласят някои от заглавията на есетата и на "екскурсите" от "Социология".

Лондон, галерията "Тейт"Сходният начин на описание в есетата и в екскурсите от "Социология" е навярно най-силният вътрешнотекстов аргумент в полза на твърдението, че социологическият опус на Зимел представлява от гледна точка на композицията и вътрешната си форма хипересе, скруктурирано от тънка мрежа от връзки, заместваща монографичната компонентност. (Дискурсивно-композиционният похват на екскурса ще бъде разгърнат в "Диалектика на Просвещението" до степен на обръщане на съотношението "теза-екскурс".) Това, което в една монография бихме определели като методологическа част, заема в "Социология" като първа глава ("Проблемът на социологията") по-малко от 50 страници, от които 20 са екскурс "към" главата. Не обемът, разбира се, определя дискурсивно-композиционната функция на първата глава в цялото на книгата. Ако се върнем обаче към изходния вариант на "Проблемът на социологията" в едноименната статия от 1894 г. (т. е. 15 години преди излизането на "Социология"), ще видим, че основните положения на уводната глава са изложени там на 9 страници. (Наистина би могло да се каже по аналогия с "Декамерон в 24 страници", "Социология в 9 страници".) В средата на 90-те Зимел все още смята, че тази статия иде да обоснове дисциплинарно една нова наука, наречена социология. С тази все още неустановена институционално дисциплина Зимел свързва академичното си бъдеще, ще рече основаването на катедра по социология. Така се поставя началото на възникването на "Социология", където високата етика на представяне на афектите по геометричен начин (Спиноза) се преплита с херодотовото очарование на историята преди възникването на историята. Прилагателното soziologisch, например, се употребява в "Социология" както на ниво дискурс, така и на ниво обекти, принуждавайки при превода към техническото терминологично разграничение между "социологичен" (обект) и "социологически" (дискурс). Неокантианските и феноменологическите предпоставки съжителстват тук с институционално течното състояние на дискурса.

След статията "Проблемът на социологията" Зимел се заема с отделни разработки, които да екземплифицират програмата му. Втората глава на "Социология" ("Количетствената определеност на групата") отговаря на хронологически втората статия от програмата, излязла на френски в първия том (1895) на Annales de l’Institut International de Socilogie. И третата глава "Надпоставеност и подчинение" все още следва хронологията на написването на статиите, илюстриращи социологическата програма. Съответстващата на трета глава статия "Superiority and subordination as subject-matter of sociology" излиза през 1896 г. в American Journal of Sociologie. От четвърта глава ("Конфликтът") нататък хронологията и композицията започват да се разминават: статията "Самосъхранението на социалната група. Социологическа студия" (1898) е изтеглена по-късно като осма глава към края на "Социология", непосредствено след главата "Бедният", която излиза като статия ("Към социологията на бедността") едва през 1906-а. В периода 1897-1901 г. Зимел прекъсва разработването на социологическата си програма и пише другия си магнум опус - "Философия на парите" (1900). По същото време той неочаквано започва да настоява, че е не социолог, а философ. Основната причина за тази промяна в идентификационните координати е политическото изчезване на всяка перспектива за институционализиране на социологията в Германия през последните години на ХIХ в., белязани от преследвания на университетския социализъм (Kathedersozialismus) и опитите за съживяване на законите срещу социалистите. Като друга причина за идентификационното преориентиране може да се посочи и слабата реакция спрямо социологическите публикации на Зимел, игнорирането от страна на берлинските колеги (напр. Дилтай), определянето на социологията му като "остроумно-духовита" (geistreich), т. е. лишена от теоретично-познавателна "дълбочина". В крайна сметка обаче задълбаването във "Философия на парите" се оказва не само философски лек за социологическата фрустрация, но и довежда до прецизиране и изостряне на диалектиката между разпростирането на социалните "форми" и развиването на "душата".

Втората основна фаза от възникването на "Социология" (1905-1908) в движение сменя дискурсивно-композиционния модел. От преработването на отделни статии, които влизат като глави в книгата, Зимел преминава към писането на социологически есета, разглеждащи сетивно схващани "социални предмети" от рода на накита, общуването по пощата, верността. Това води до обръщане на движението на аргументацията: ако в главите, представящи първоначалната програма, се върви от изведените още в заглавията закономерности (напр. във II гл. зависимостта между количественото измерение и социалната определеност, без екскурс) към изобразяването на исторически действителни процеси, то екскурсите извървяват обратния път, при който сетивно възприемаемата социална предметност е възведена в рефлексията към закона (късният Зимел ще използва парадоксалното словосъчетание "индивидуален закон"). Успоредно с този жанров обрат към есето като среда на социологическата рефлексия се осъществява и едно теоретично-познавателно обръщане на съотношението между "формирането на индивидуалността" и "формите на обобществяване". Перспективната точка на движението е вече не доказването на социалността на индивидуалното (напр. като пресичане на социални кръгове, VI гл., без екскурс), а взаимодействието между разпростирането на социалните форми и разгръщането на индивидуалността. Така главата "Разширяването на групата и развиването на индивидуалността" (Х гл.) се превръща в заключителна, отговаряща на изходния "Проблем на социологията" по начин, който противоречи на първоначалната програма на социалното опосредяване на индивидуалното. Екскурсът "Как е възможно обществото?" с неговия Кантов обрат от социалното опосредяване към питането за продуктивно-конструктивните условия на възможност на социалното и с ултимативната му красота на нежната геометрия на феноменалното има за цел архитектонично да усвои това противоречие. В заключителната глава на "Социология" Зимел ще посочи връзката между парите като форма и индивидуалното изостряне на живота: "И най-накрая: най-големият световноисторически пример за корелацията между социалното разпростиране и индивидуалното изостряне на живота по съдържание и форма представлява появата на паричното стопанство." Толкова за формите по отношение на душата. А за душата по отношение на формите Зимел ще каже в есето "За спасението на душата" (1902), че "тъкмо най-индивидуалното, най-различаващото е носителят на понятието ни за спасение". Може би тъкмо в българския превод на Зимеловата "Социология", завършващ с главата "Бедният" и екскурса за "негативността на колективните начини на поведение", връзката между философията на парите и теологията на индивидуалния закон е болезнено очевидна.

 

Настоящият текст е предговор към сборника на Георг Зимел, който предстои да излезе до края на годината.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник